Монетата падна от кафемашината и се претърколи по земята, удряйки се в крака ми. Наведох се бавно и я вдигнах.
– Не я пускай пак. Няма да я вземе! – посъветва ме женски глас, идващ някъде зад гърба ми.
Обърнах се и за голяма моя учуда видях една възрастна жена със забрадка на главата да стои точно зад мен.
– Машината не работи.
Погледах към стария автомат и чак сега забелязах, че малкото му екранче дори не светеше. Почувствах се доста глупаво. Дори не исках да се обръщам към бабата. Беше ме срам.

– А ти защо си тук, млади момко? Кого дириш в това забравено от Господа място?
– Само минавах, но колата ми се повреди – отвърнах аз. – Обадих се на един приятел да дойде да ме дръпне и реших, докато го чакам, да не кибича на пътя, а да дойда до селцето.
– Много ли ще го чакаш?
– Не много, вероятно ще пристигне до час.
– Не е малко време – измърмори жената.
– Не е проблем, бабо. А тук къде има магазин?
– Магазин няма – сведе глава тя. – Затвориха го. А хората, дето го държаха, вече не са тук. Заминаха за града.
– Лоша работа – въздъхнах аз. – Значи минават и ви носят хляб, така ли? С тия бусчетата?
– Да – отвърна тя. – Носят.
Извадих телефона от джоба си, за да видя колко е часът. Тя беше права, доста щях да си поседя тук.

– Ако искаш, ела до вкъщи – започна старицата. – Аз тъкмо сварих кафе. А и ще ти мине по-бързо времето.
– Как бих могъл да откажа на такава добросърдечна покана? – усмихнах се аз. – Ще дойда.

Старицата тръгна бавно, подпирайки се на дървения си бастун, на който имаше закачена празна найлонова торбичка. Аз я последвах по пустите улици на селото. След не повече от пет минути пристигнахме до дома й. Тя бутна леко малката вратичка и ме подкани да я последвам. В дворчето имаше една дървена масичка с два стола. Бабата се приближи до нея и избърса единия с ръка.

– Седни момче – каза учтиво жената. – Сега ще донеса кафето.
Тя влезе в къщата, подпирайки бастунчето си до вратата. Докато се опитвах да се настаня, така че да ми е удобно на стария стол, бабата вече се връщаше с едно малко медно джезве и две чаши в ръце. Тя ги остави на масичката и без да казва нищо отново влезе в къщата. Този път се върна с един буркан.

– Държа захарта в буркан, че в къщата има мишки. Кой ги знае къде са ходили – обясни ми тя и седна срещу мен.
Бабата сипа кафе и в двете чаши и поднесе едната към мен.
– Сложи си сам захарчица. Колкото ти е сладко – усмихна се тя.
– Благодаря ти!
– Сега, като се загледах отблизо в теб, доста приличаш на моето момче.
– Имаш син? – запитах аз.
– Имах – поправи ме старицата.
– Съжалявам да го чуя. Какво се случи с него?

– Синчето ми работеше в завода в града , ама го съкратиха и затова замина за Германия да дири хляб. Той беше много оправно момче, веднага си намери работа като шофьор – тя извади една кърпичка и забърса навлажнените си очи.- Катастрофа. Така ми казаха. И тялото му не видях дори. Празен ковчег зарових.
– Това е ужасно. Наистина много съжалявам за загубата ти – измърморих.
Бабата вдигна глава и ме погледна със зачервените си очи.
– Да ти кажа право, аз мисля, че той е още жив – усмихна се през сълзи тя.- Те са се объркали нещо. И тяло не са намерили – сълзите й пресъхнаха. – Аз си го чакам всеки ден. Знам, че ще се върне.
Телефонът ми иззвъня. Извадих го бързо от джоба си и вдигнах.

– Къде си, бе човек? Аз съм тука до колата ти и те чакам.
– Сега идвам – отвърнах и избързах да затворя. – Бабо, аз трябва да тръгвам. Моят приятел е дошъл. Ти имаш ли нужда от нещо?
Старицата поклати глава:
– За мен не се притеснявай, момче. Върви да не те чакат.
Сбогувах се със жената на външната порта и се затичах към автомобила си. Моят приятел седеше подпрян на капака и си човъркаше нещо телефона.

– Хайде бе! – извика той.- Цял ден те чакам. Къде ходиш?
– Бях в селото. Една възрастна жена ме покани на кафе – избързах да се оправдая.
– Какви глупости говориш сега? – опули ми се насреща той. – Това село е обезлюдено. Тук не живее никой.
– Как обезлюдено? Сега говорих с жената. От къщата й идвам. Не ми ли вярваш? Да те заведа, ако искаш?
Той ме погледна раздразнено и прибра телефона си в джоба.
– Да. Заведи ме.

След няколко минути ходене стигнахме до къщата на старицата. Бутнах дръжката на портата. Дори не помръдна. Надигнах се и погледнах през оградата в двора. На масичката все още седяха двете чаши с недоизпито кафе. Почувствах ръката на моя приятел върху рамото си.
– Я виж това.

Обърнах се и проследих погледа му. Студена пот обля цялото ми тяло. Краката ми се подкосиха и се подпрях на дувара, за да не падна. Отстрани на вратата имаше залепен некролог. На снимката беше възрастната жена, с която до преди малко разговарях и пиех кафе.
– Боже мой! – промълвих на себе си. – Тя наистина е останала, за да го чака…

Георги Георгиев

Материалът Пустота. „Ако искаш, ела до вкъщи – започна старицата. Аз тъкмо сварих кафе…“ (Майчиното очакване и две чаши недоизпито кафе…) е публикуван за пръв път на Опознай България.