Ролята на младия овчар от „Козият рог“ прослави легендарния бохем и аристократ – актьорът Милен Пенев

През 1991 г. намират Милен Пенев на пейка в Докторската градина с видими следи от побой – издъхва без да дойде в съзнание

Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп.

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство. Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Ние сме си пили кафето и питието заедно всеки ден. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво.

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти.

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко.

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа.

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицинския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои.

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

„А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…”

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним!

Маргарита Петкова, AFISH.BG

Материалът Как си отиде Милен Пенев – един голям български актьор, изиграл ролята на овчаря от филма „Козият рог”? е публикуван за пръв път на Опознай България.

Баба ѝ е била мъдра жена, тя на нея прилича. На нея се е метнала и заради ей тия думи, тя обожава зимата. Обожава снега, студа. А тя е толкова топла, толкова искрена, добронамерена, слънчева. Но винаги ми казва: “Не знам защо хората ненавиждат зимата, та ако душата ти е огън, минусувите температури са само навън и са преходни. Пък винаги можеш да се стоплиш пред печката вкъщи. Хубавите дела, благите намерения, те си стоят в добрия човек, те не се осланят на сезона. А лошите, подлите хора, и цял ден слънце да ги грее, няма да стопли душите им”. И беше права. И затова я обичам.

Разбирате ли, повечето жени обичат лятото, а тя се впечатляваше от зимата. А когато валеше сняг, беше най-щастливата, нищо, че е зиморничава, дай ѝ сняг и я гледай как се радва като малко дете. Как да не я обичам, като я е грижа. И подслон за бездомните животни е правела, от кашони, че и мен е мъкнела да и помагам, и ѝ помагах. И на съседите е давала дърва за печките. И никога не го повдигаше на въпрос.

Винаги едно и също повтаряше: “Ние да сме топли, да сме сърцати, а пък колко му е да запалиш една камина, две, три дръвчета и една искра”. Та, колко му трябва на един мъж да е щастлив.
Зимата, ей такава жена и стъпките ни в снега.

автор: Мария Куртева

Материалът Баба ѝ е била мъдра жена, тя на нея прилича. На нея се е метнала и заради ей тия думи, тя обожава зимата. Обожава снега, студа. е публикуван за пръв път на Опознай България.

„От нелюбов се разболева човеко. От нелюбов се пропива, от нелюбов съди, от нелюбов е алчен, от нелюбов наскърбява другийо, от нелюбов убива. ❤️
………………….
Я ти думам за любовта у душата, истинската, тая от Бог. Човеко е малко гламав, он вика любов и кога обича с главата, и кога обича с дюкяно. Тава любов не е. Затова бръже минува. И после се влачат с години омотани един у друг, къщи дигат, деца прават без любов, уж семейството да закрепат, и после ми одат болни. Ми ке одат. И кога им кажа, разделете се веднага, оти любовта требе да дойде начисто и да ви лекува, а вие сите порти сто години сте ѝ затвориле, като се мачите заедно, и они се сърдат, сърдат. И после умрел. Ми ке умре, човек е. Колко нелюбов може един човек да понесе? Дяволо и болестта кога решат у некой да влезнат, през рана влизат, през лъжа. А надуши ли дяволо празното у един човек – тая, дупката у душата, от нелюбов дека е, пръв е там.

Викам ѝ на една: „Ма ти сега семейство ли имаш, или фирма? Заедно работите, дома за работа говорите, детето на работа влачите. Ке се задушите, въздух немате един от друг, свобода немате, любов не вида между вас. Кажи ми семейство ли имаш, или фирма? Оти на фирма ми прилича повеке“.

Леле, кат се разфуча тая ми ти жена! Ма толко работи направила за него, ма толко работи му простила… Ма зорлем ли те накара он да ги правиш, питам те! Искала си – направила си. Он не е длъжен да е с тебе заради това. Ке го умориш така. И тебе си, и детето ке умориш!… Не чуе. У тоя живот никой не е длъжен на никого. Е те тва ората не могат да разберат. Най им е трудно. Ма обещал ѝ бил. Ей, човек може да обещава целийо свет, ма само сега. У днешнийо ден. Не можеш за утре нищо да обещаеш – дали ке го обичаш, дали ке си с него, оти утре не ти принадлежи, утре ке си друг човек, различен от днеска. Ке се промениш и може веке ни да сакаш, ни да можеш да обичаш тоя същийо, ни да си изпълниш обещанието към него. И се за любов говорат ората, Боже, само за любов, па не знаат що е. Сакат я завинаги. Ама не я питат она дали така сака. Она фане и си ойде, а они си играт на семейство и на любов след нея. И клекнат от болест, пропият се за трима, па дойдат при мене. Кажа им истината, па им не изнася. Я що да напраа? Кой има уши, да чуе. Нали така пише у Големата книга? Некои ме разбират, оти уши имат. Тея, дека сърце имат, они и уши имат да чуват и от Божите работи поне малко.“

Материалът Мъдрите думи на баба Настасия от „Живот в скалите“ на Мария Лалева е публикуван за пръв път на Опознай България.

В една мразовита зима човекът бързал за интервю в известна фирма. Възрастен мъж се строполил на земята току пред него. Човекът погледнал падналия, помислил си, че е пиян и не му подал ръка. Така успял да не закъснее за планираната среща. Интервюто обаче не минало успешно и не го взели на работа. Веднъж, в една прекрасна лятна вечер, човекът се разхождал из градските улици. Спрял да види представлението на трупа улични актьори. Загледалите се минувачи не били много, но етюдът, който изпълнявали смешниците, бил увлекателен и весел. След края му се чули аплодисменти и скупчилите се зрители започнали да се разотиват. Нашият човек също тръгнал да си ходи, но някой го докоснал по рамото срамежливо. Била главната героиня в етюда – старица, облечена и гримирана като клоун. Тя го попитала дали му е харесало видяното и как оценява играта на актьорите. Човекът не искал да говори, пък и си помислил, че тя ще му протегне шапката, за да пусне в нея някой лев. Обърнал се, без да каже нищо, без да се усмихне, дори без да я погледне в очите и се прибрал у дома.

Дъждовна вечер. Човекът се връщал от рожден ден на приятел. Бил страшно изморен и си мечтаел за ароматна вана и пухкави завивки. Изведнъж чул приглушено ридание. Една жена седяла на пейката пред входа му и плачела тихичко. Нямала чадър. Като видяла нашия човек, се оживила и го помолила за помощ. Било се случило нещастие в семейството. Тя просто искала да поговори с някого. Човекът се замислил за секунди, но си представил ваната и топлото легло и бързичко влязъл във входа си.

Животът му бил нещастен. Той починал в самота.

Вече на Небето, човекът срещнал своя Ангел Хранител – вечния си приятел.

– Ти знаеш, живях доста нещастно и безсмислено. Имах три мечти, но те не се сбъднаха. Жалко все пак…

– Хм… Приятелю мой, аз направих всичко, за да се сбъднат мечтите ти, но за да се случи това, ми трябваха само твоята ръка, очите ти и сърцето ти.

– И за какво?

– Помниш ли онзи, който падна пред теб на заледената пътека? Той беше генерален директор на фирмата, в която ти толкова искаше да работиш. Очакваше те бляскава кариера. Всичко, което се искаше от теб, беше ръката ти. Ами онази жена – уличен клоун, помниш ли я? Която те спря с въпрос в онази вечер? Всъщност това беше красива млада талантлива актриса, гримирана като старица. Тя се влюби в теб от пръв поглед. Очакваше ви щастливо бъдеще, деца, неугасваща любов. Всичко, което се искаше от теб, бяха очите ти. Хайде сега си припомни жената на пейката до входа ти. Да, да, плачещата жена, която те спря и помоли да седнеш за малко до нея просто за да си поговорите. Тя беше известна писателка. Беше преживяла криза в семейството си и имаше нужда от душевна подкрепа. Ако беше откликнал. Ако беше я поканил на чаша чай в дома си да се постопли, тя щеше по-късно да напише книга, в която да разкаже тази случка. Книгата щеше да стане бестселър, щеше да се издаде в милионен тираж по света и ти щеше да си известен. Защото в предговора си тя щеше да те назове и да разкаже как си преобърнал живота й в онази вечер и си я вдъхновил за тази книга. Всичко, което се искаше от теб, беше сърцето ти.

Човекът въздъхнал и тръгнал по лунната пътека към звездния безкрай…

Заслушайте се в тази история и я споделете, ако ви е харесала. Направете добро някому, хей така, без да очаквате нещо в замяна. Добрините се връщат все някога, като нова възможност например. Не го забравяйте!

Източник: spiralata.net

Материалът Живял на света един човек. Той имал три мечти (Притча за пропуснатите добрини и възможности) е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Хей, какво ме гледаш със зяпнала уста! Ти нямаш такова и никога няма да имаш! – Дебелото момче започна да дразни приятелчето си, обръщайки новата играчка в ръцете си.

– А ти, ти … ти си дебел! Да! – каза Влади и презрително присви очи.

– Завиждай и си мълчи- отвърна дебелия. – Това е, защото винаги имам вкусотии за ядене. Майка ми ме храни вкусно. Пай, баница, пържоли, а баба ти само ти дава кокали да глозгаш – добавя момчето и се разсмива.

Влади стисна устните си с цяла сила и веднага почервеня. Момчето беше израснало с баба си, не познаваше майка си. Ясно беше, че бедната стара жена едва свързва двата края. Бабата беше много възрастна, едва ходеше, така че Влади трябваше да носи всичко на крехките си рамене.

– И когато баба ти умре, ще те пратят в сиропиталище. Това е мястото, където ще живееш – Дебелакът се опитваше да дразни момчето все повече и повече.

– Откъде знаеш? – Влади беше зашеметен и примигна очи.

– Майка ми каза – сухо измърмори дебелото момче, извади бонбон от джоба си и започна да шумно да мляска.

Влади вече не чуваше какво още му казва момчето, но беше шокиран от новината. Момчето се втурна вкъщи, за да вземе количката, която бе намерил в кофа за боклук. По пътя си мислеше как ще бъде сам, без баба си, ненужен и неразбран от никого.

– Бабо, ти ще живееш още, нали? – Момчето изтича в къщата, размазвайки сълзите от лицето си.

Възрастната жена стана от леглото и седна на ръба:

– Владка, какво става внучето ми? Къде отиваш? – добави бабата и се изкашля силно.

– Таза ми Венко, а на него – майка му.

– Не го слушай, той е лош! Ще си лягам – каза едва чуто старата жена и се върна в леглото.

Влади я погледна и разбра, че на баба му ѝ е много лошо. Тя започна да кашля много, почти не ставаше от леглото. Но за медицински грижи нямаше пари, още повече, че все още дължаха пари в близкия магазин.

Влади спря пред старото огледало в коридора и каза силно:

– Мога!

Няколко минути по-късно той стоеше в аптеката.

– Леличко, дайте да ви измия пода! Баба ми има нужда от лекарство. Тя ще умре без него и ще ме предадат на сиропиталище – сподели Влади, едва задържайки сълзите си.

– Изчезвай оттук просяче такова! Махай се! – Фармацевтката ядосано завъртя с ръка. – Отивай някъде другаде!

– Кой ти позволява да говориш така с детето? – намеси се млада жена, която през цялото време стоеше до витрината.

Аптекарката веднага се смути и започна да се извинява.

– Какво става с баба ти? – попита непознатата.

– Болна е, кашля – отвърна момчето, а устните му се свиха.

– Сега ще купим всичко, от което се нуждае – отвърна жената и започна да изрича непознати за Влади думи към аптекаря.

Възрастната жена продължаваше да боледува, а непознатата много често посещаваше както момчето, така и баба му. Когато бабата си отиде, жената осинови детето, което през това време беше много свикнало с нея. Тази жена бях аз.

Влади вече е на двадесет и пет години. Учи за лекар и се отнася с грижа и внимание към възрастните хора!

Материалът ЗА СЪЛЗИТЕ НА ДЕЦАТА КОЙ ЩЕ ПЛАЩА?! Момче пита аптекарката: Леличко, баба има нужда от лекарство, може ли да измия пода и да ми дадете е публикуван за пръв път на Опознай България.

Сладураната публикува в социалната мрежа снимки от почивката си на остров Лефкада , разкрива HotNews.

С нея е и най-любимото ѝ същество – нейната дъщеря София.
“Амиииии…. много е красиво!!! Ей така“, написа звездата и сподели няколко фотоса от тюркоазеното море.

По описанието на снимките на Сърчаджиева се вижда, че тя и момиченцето си прекарват чудесно на плажа.
Двете дори са се качили на яхта, за да поплуват в морето и съберат малко тен. В нейно видео се вижда как дъщеря ѝ плува в открито море.

„След много лошо идва много добро…Пожелавам ти прекрасен живот, прекрасно силно момиче“, пише последователка на актрисата под нейна снимка.

Материалът Алекс Сърчаджиева сияе на морето в компанията на любимия човек до нея е публикуван за пръв път на Опознай България.

Как успяват да постигнат това?

Нека да започнем от самото начало. Още през 1949 г. изследователите Енрико Ферми, Паста и Улам изучавали нелинейните системи – системи на колебания, чиито свойства зависят от протичащите в тях процеси. Тези системи при определено състояние се държат необичайно.

Проучванията показват, че те запаметяват условните въздействия върху тях и съхраняват информацията доста дълго време. Типичен пример – ДНК молекулата, която съхранява генетичната информация на организма. Още в онези времена учените са си задавали въпроса как е възможно това. Неразумната молекула, която не разполага с мозъчни структури или с нервна система, може да има памет, която по точност превъзхожда всеки съвременен компютър. По-късно учените откриват мистериозните солитони.

Солитони

Солитон – това е структурно устойчива вълна, която се намира в нелинейни системи. Изненадата на учените била безкрайна. В крайна сметка, тези вълни се държат като разумни същества. Едва след 40 години, учените са успели да напреднат с тези проучвания. Същността на експеримента се състояла в следното: с помощта на специални прибори учените успели да проследят пътя на тези вълни във веригата на ДНК. Преминавайки по веригата, вълната разчитала напълно информацията. Това може да се сравни с човек, който чете отворена книга, само че стотина пъти по-точно. Във всички експерименти по време на изследването възникнал един и същ въпрос – защо солитоните се държат така и който им дава такава команда?

Учените продължили изследванията си в математическия институт на Руската академия на науките. Те се опитали да въздействат на солитони чрез човешка реч, записана на информационен носител. Това, което видели учените, надминало всички очаквания – под влияние на думите солитоните се съживявали. Изследователите отишли и по-далеч – насочили тези вълни към житни зърна, които били облъчени с висока доза радиация, при което нишките на ДНК се чупят и те стават нежизнеспособни. След въздействието пшеничните семена покълнали. Под микроскоп можело да се види възстановеното ДНК, разрушено от радиацията.

Оказва се, че човешката реч може да съживи мъртвите клетки, т.е. под влиянието на думите солитоните придобиват животворна сила. Тези резултати са потвърдени многократно от изследователи и от други страни – Великобритания, Франция и Америка. Учените разработили специална програма, в която човешката реч се трансформира във вибрации и се наслагва върху вълната на солитоните, а след това въздейства на ДНК-то на растения. В резултат на това значително се ускорил техният растеж и качество. Експериментите били проведени и с животни. При тях се наблюдавало подобрение на кръвното налягане, изравняване на пулса, подобряване на соматичните показатели.

Учените не спрели до тук

Заедно с колеги от изследователски институти на САЩ, в Индия били проведени експерименти за въздействието на човешката мисъл върху състоянието на планетата. Експериментите били проведени повече от един път, в последния участвали от 60 до 100 хиляди души. Това е наистина огромен брой хора. Главното и необходимо условие било всички присъстващи хора да имат съзидателни мисли и идеи. За да осъществят това, хората се събирали в групи и насочвали своите положителни мисли до определена точка на планетата. Тогава бил избран Багдад, столицата на Ирак, където в този момент се водели кървави битки.

По време на експеримента боят престанал внезапно и в продължение на няколко дни не се възобновил. В дните на експеримента драстично намаляло нивото на престъпност в града. Процесът на въздействие на съзидателното мислене бил фиксиран от научните прибори, които регистрирали мощен поток от положителна енергия.

Учените смятат, че тези експерименти доказват значимостта на човешките мисли и чувства, както и тяхната невероятна способност да се противопоставят на злото, смъртта и насилието. За кой ли път светлите умове, благодарение на чистите си мисли и желания, научно потвърдили древната истина – човешката мисъл може едновременно да създава и да унищожава.

Изборът остава в ръцете на човека, защото именно в зависимост от посоката на тяхното мислене, хората творят или имат отрицателно въздействие върху обкръжаващите ги, а и върху самите себе си.

Човешкият живот е постоянен избор. Можем и трябва да се научим да го правим правилно и съзнателно.

Източник: evolife.bg

Материалът Силата на човешката мисъл: Специалните думи, които съживяват мъртви клетки е публикуван за пръв път на Опознай България.

Когато прочетох тази история, си спомних всички такива случаи и мислено се извиних – на всички, които са попадали под ударите на язвителния ми език. Трогна ме и ме зашлеви едновременно. Ще я помня винаги.

Ето я историята.

Възрастен мъж пътувал във влака с 25-годишния си син. Двамата стояли един срещу друг в купето и мълчаливо гледали през прозореца. Когато влакът потеглил, младият мъж изведнъж започнал радостно да ръкомаха и извикал възторжено:

– Татко, виж, дърветата се движат назад!

Бащата само се усмихнал и продължил да наблюдава пейзажа навън.

В същото купе пътувала и семейна двойка. Двамата съпрузи се спогледали и едва забележимо се усмихнали, очевидно сконфузени от детинската реакция на младия мъж.

След малко младежът отново се оживил. Отворил прозореца и още по-въодушевено започнал да коментира препускащите зад стъклото на прозореца пейзажи:

– Татко, татко, виж! Облакът върви заедно с нас! А това е езеро!
– Да, сине… – ласкаво се усмихнал бащата.

Двойката продължавала смутено да наблюдава разиграващата се в купето сцена, която очевидно възрастният човек намирал за напълно нормална.
След малко навън завалял дъжд. Младият мъж веднага скочил и размахал ръце през отворения прозорец. А после, обзет от неописуема радост извикал:
– Татко, това е дъждът! И той ме докосва! Виждаш ли дъждовните капки?

Спътниците на бащата и сина вече се почувствали съвсем неловко и решили да вземат отношение:

– Извинете, но може би трябва да заведете сина си в някоя клиника и да потърсите специализирана помощ.

– Ние точно се връщаме от една клиника, където синът ми претърпя сложна операция на очите. Днес е първият ден в живота му, в който той вижда… – тихо отговорил възрастният мъж.

Източник: Gnezdoto.net

Материалът Една история, която ме трогна и ми удари шамар е публикуван за пръв път на Опознай България.

Но има голяма разлика от това, което са в действителност вълците. Тези, които ги гледат като домашни животни знаят това много добре. Има основателна причина, при която вълка превъзхожда дори и кучето – ако го гледате като домашно животно, то толкова се привързва към семейството, че го защитава с цената на всичко.

В случая става въпрос за вълк, попаднал в дупка от пропукал се лед на езеро. Глутницата не го изоставя, но няма какво да направи освен да вие и да зове за помощ. За късмет наблизо преминаващ човек с добро сърце вижда случката,  безизходната ситуация, в която вълка се опитва да изплува от ледената вода и се впуска да помогне на горското животно. Но стига сме разказвали – вижте сами какво се случи. Не е за вярване, как ще се отблагодари вълка, за това което направи за него човека с добро сърце! Изгледайте това кратко клипче – то е поучително за много хора с ледени сърца и дебели кожи! Заслужава си!

Материалът НЕВЕРОЯТНО! Няма да повярвате как се отблагодари вълка на човека, който го спаси! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: Портал12
В историята на нашия народ започнала от незапомнени времена съществува една духовна приемственост. Всяко събитие, личност е имало своя езотеричен смисъл, което винаги е усещано от онези, които са постигнали “единението си с цялостния космичен Човек”.

На 4 октомври 1981 г. ни напуска големият народен лечител Петър Димков, който остави светла пътека за народа ни. Тя продължава да стои пред нас и всеки тръгнал по нея ще разбере, че здравето е вътрешно състояние на Духа и че Вярата е основата на нашето здраве. Петър Димков бе истински народен лечител – безсребърник, който не се изявяваше като проводник на здраве, а учеше как всеки човек може да бъде сам лечител на себе си следвайки природните закони на Земята и духовни закони на Вселената.

В своята книга “Слънчевият човек” – спомени за Петър Димков, Невяна Керемедчиева пише:

“Всяко човешко добро дело има своите основи и бъдещо съществуване и че тук и сега – чрез човека се концентрират силни и чисти сътворяващи енергии. Как би се описал животът на Петър Димков – Постоянно сътворяване на здраве на човека и лична отговорна мисия за бъдещето на народа ни.”

Предлагаме ви разговор с народния лечител Петър Димков за ценностите в живота

Въпрос: Човек разполага ли с критерии да разпознава кое е справедливо, кое не?
Петър Димков: А защо има сърце. Човешкото сърце е тъй чувствително към неправдата, че тази чувствителност можем да определим към най-важното човешко качество. Всяка несправедлива постъпка събужда у човека съзнание за това. Друг въпрос е, че той не всякога иска да зачете това съзнание. Чувството за справедливост – това е чувството за живот и присъствие на тази земя. Трябва да вярваме в него.

Подразбирате, че добродетелите разхубавяват човека?
Одухотворяват го. Едно лице е красиво не само по себе си, а като отражение на душата. Народът казва: „Изписано му е на лицето.” Това е много мъдро.

Очевидно Вие давате преднина на духовната красота пред физическата?!
Красотата е винаги духовна. Произлиза от духа.

Коя добродетел цените най-високо?
Благородството и самопожертвователността. Те са свързани. Който е готов да се раздава за щастието на другите, той е благороден. И обратно – благородният е готов винаги да се раздава за другите! Това е добродетелта, която „съответства” на човека и на обществото, условие за хармония между тях.

А кой порок презирате най-вече?
Алчността, защото противоречи на онова, което обединява хората и ги събира в общество. Алчността „изяжда” човека най-напред, и то тъкмо когато той си въобразява, че е успял да „изяде” в лакомията си другите. Такава е изобщо „философията” на пороците – злото, което причиняват на околните, е зло преди всичко за опорочения.

Коя страст е най-много за окайване?
Скъперничеството! Скъперникът е човек без нищо човешко.

Коя човешка слабост сте склонен да извините?
Поначало всички. С това не казвам, че признавам слабостите и че освобождавам човека от дълга да се бори с тях. Защото тази борба изразява и и страмежа към усъвършенстване. Но все пак – коя слабост извинявам най-вече? Доверчивостта. Не доверието, което предполага приятелство, а доверчивостта. Често последствията от нея са жалки.

Коя черта на българина Ви допада особено?
Добротата му, доброто сърце на българина.

А коя черта у българина не харесвате?
Шмекерлъка.

Коя човешка гримаса Ви харесва най-много?
Усмивката.

А изразът на тъга?
Ако изразява промисъл или красота, както това бива най-често – тогава да. Не е присъщо на човека да бъде тъжен. Животът е радост сам по себе си.

А кой жест?
На ръката, която подава.

А онази, която поема?
Ако изразява благодарност.

Кое природно явление Ви впечатлява най-силно?
Бурята. Тя е като великденско чистене в природата. Всичко освежава. Връхлетява и отминава. Има над какво да размисли човек.

Коя местност в България харесвате най-много и смятате за най-красива?
Местността Папазгьол в Гоцеделчевско. Чудесен кът. Рай.

Кое е любимото ви цвете?
Розата. Царицата на цветята.

А коя билка?
Лайката. Защото помага във всекидневните грижи. Има и по-лечебни от нея, и с по-чудодейни действия, а лайката е винаги под ръка. Скромна билка.

Кой е любимият Ви плод?
Черешата. Тя пречиства кръвта, подмладява. Ябълката – тя е плод-градина. Не случайно присъства в Библията.

Ако започнете живота си отново, какво бихте променили в него?
Бих се стремил да бъда повече полезен на хората, защото само това дава смисъл на всеки живот.

Какви са условията на дълголетието според Вас?
Възможност за всекидневен равномерен труд. Неуморен, но не и преуморителен! Всеки ден. Съзнание за полезност и нужност на този труд. Светли и човечни мисли и помисли. Лошата мисъл състарява и убива.

Петър Димков има своеобразно разбиране за живота в напреднала възраст. „Искам да живея, докато съм полезен и мога да се трудя…Никой не е остарял, преди да е загубил интереса си към живота и отзивчивостта на сърцето си”, заявява категорично народният лечител.

12 мисли на Петър Димков за дълголетен и осъзнат живот:

1.Не яж месо;
2.Пий много мляко;
3.След обяд и вечеря почивай от 10 до 25 минути;
4.Спи до 10 часа в денонощието;
5.Дръж прозореца отворен, когато времето позволява това;
6.Не пуши;
7.Не употребявай алкохол и възбудителни средства;
8.Избягвай леността. Да не се работи, това е първата крачка към гроба;
9.Пази морала;
10.Пази се особено да не се ядосваш.
11.Бездействието уморява повече и от най-тежкия труд.
12.Най-важна за човек е вътрешната чистота. Вътрешната чистота, това най-първо е мисълта. Мисълта е основа на всичко и най-велика сила.

Използвани материали от „Лечителят Димков”, Николай Антонов, издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив 1987 г. и Петър Димков, „Българска народна медицина”, издателство на БАН, том 1;

Материалът Петър Димков: Вътрешната чистота е най-важна за всеки българин (Интервю) Ето какво препоръчва още големия народен лечител за здраве и дълголетие е публикуван за пръв път на Опознай България.