Мъдрите думи на баба Настасия от „Живот в скалите“ на Мария Лалева:
„От нелюбов се разболева човеко. От нелюбов се пропива, от нелюбов съди, от нелюбов е алчен, от нелюбов наскърбява другийо, от нелюбов убива. ❤️
………………….
Я ти думам за любовта у душата, истинската, тая от Бог. Човеко е малко гламав, он вика любов и кога обича с главата, и кога обича с дюкяно. Тава любов не е. Затова бръже минува. И после се влачат с години омотани един у друг, къщи дигат, деца прават без любов, уж семейството да закрепат, и после ми одат болни. Ми ке одат. И кога им кажа, разделете се веднага, оти любовта требе да дойде начисто и да ви лекува, а вие сите порти сто години сте ѝ затвориле, като се мачите заедно, и они се сърдат, сърдат. И после умрел. Ми ке умре, човек е. Колко нелюбов може един човек да понесе? Дяволо и болестта кога решат у некой да влезнат, през рана влизат, през лъжа. А надуши ли дяволо празното у един човек – тая, дупката у душата, от нелюбов дека е, пръв е там.
Викам ѝ на една: „Ма ти сега семейство ли имаш, или фирма? Заедно работите, дома за работа говорите, детето на работа влачите. Ке се задушите, въздух немате един от друг, свобода немате, любов не вида между вас. Кажи ми семейство ли имаш, или фирма? Оти на фирма ми прилича повеке“.
Леле, кат се разфуча тая ми ти жена! Ма толко работи направила за него, ма толко работи му простила… Ма зорлем ли те накара он да ги правиш, питам те! Искала си – направила си. Он не е длъжен да е с тебе заради това. Ке го умориш така. И тебе си, и детето ке умориш!… Не чуе. У тоя живот никой не е длъжен на никого. Е те тва ората не могат да разберат. Най им е трудно. Ма обещал ѝ бил. Ей, човек може да обещава целийо свет, ма само сега. У днешнийо ден. Не можеш за утре нищо да обещаеш – дали ке го обичаш, дали ке си с него, оти утре не ти принадлежи, утре ке си друг човек, различен от днеска. Ке се промениш и може веке ни да сакаш, ни да можеш да обичаш тоя същийо, ни да си изпълниш обещанието към него. И се за любов говорат ората, Боже, само за любов, па не знаат що е. Сакат я завинаги. Ама не я питат она дали така сака. Она фане и си ойде, а они си играт на семейство и на любов след нея. И клекнат от болест, пропият се за трима, па дойдат при мене. Кажа им истината, па им не изнася. Я що да напраа? Кой има уши, да чуе. Нали така пише у Големата книга? Некои ме разбират, оти уши имат. Тея, дека сърце имат, они и уши имат да чуват и от Божите работи поне малко.“
