Снимките ни изпрати Николай Илиев във фейсбук страницата ни, като Минко Марков Гализов се пада негов пра пра дядо.
Статия, публикувана във в. Росица

Жители и гости на Ловнидол се събраха в селското читалище, за да почетат паметта на Минко Гализов – Опълченеца от Ловнидол. Местните и техните гости изслушаха неговия правнук, който пази жив спомен за разказите на хората за Опълченеца. Положиха свежи цветя на гроба му в църквата „Св. св. Константин и Елена“, запознаха се с неговата биография, която бе издадена като книжка от краеведските звена в област Габрово. С толкова малко думи може да се обобщи събирането на хора в памет на една личност, но историята е дълга и поучителна, а откриването й – толкова случайно, че си струва да бъде споделена.

Имах съсед – дядо Васил Димов, много умен и начетен човек. Зимно време седяхме до моя компютър, той говореше, а аз записвах неговите разкази. Така се родиха историите за Коконския геран, за Иван Станев и за Йонко Джамбазов. Много пъти дядо Васил ми казваше: “А за Минко Комитата знам всичко, той сам ми го е разказвал. Бил съм още дете, но съм запомнил до ден днешен“. А времето, това време, което днес препуска като бясно, то все не даваше възможност да седнем и да чуя неговия разказ… Докато миналата есен, по време на предизборната кампания за местна власт, в селото не дойдоха млади хора от неправителствена организация. Разгледаха селото, поинтересуваха се от забележителностите, паметниците. Така стигнахме до църквата “Св. св. Константин и Елена“, която се изправя гордо в центъра, малко по-встрани от площада. Тогава ние, местните, се пожалвахме, че нямаме сили и средства да изчистим изцяло нейния двор. Едната му половина бе обрасла с къпини, лиани и храсти, а там се намират паметниците на стари свещеници. Младите ни гости обещаха, че веднага след изборите ще дойдат и ще помогнат, защото имат хора и техника. И взеха, че спазиха обещанието си. А ние призовахме и населението на Ловнидол. Събрахме се две поредни съботи – то беше сечене, извозване на клони, дървета. Изморихме се всички, но резултатът беше прекрасен – църковният двор светна. След втората събота ми се обади едно от момчетата, което най-здраво работеше с машините, и ме помоли да отида и прибера фланелката му, която забравил на едно дърво. И така, вече успокоена от усилената работа, в неделята приседнах на оградата на притихналия църковен двор и загледах паметниците, които бяхме освободили от плен. И изведнъж на единия паметник прочетох „Минко Гализов – опълченецът от с. Ловнидол“. На паметника имаше снимка на възрастен човек с бяла брада, с униформа и много медали. Тогава си спомних за Минко Комитата и разказите на дядо Васил. Знаех и къде е къщата – също в центъра на селото.

Свидетелство за освобождаване от служба на редник Минко Гализов, което се пази в Историческия музей в Севлиево.

Имаме история на селото, написана от дългогодишния учител и директор на основното училище в селото Георги Николов Гализов. Той и Минко Марков Гализов (Опълченеца) носеха еднакви фамилии и бяха от един род. Разгърнах книгата му и там намерих следното: “В знак на почит и уважение е погребан в църковния двор, а в Историческия музей в Севлиево се намира уволнителното му писмо от руската армия и грамотата за награждаването му с орден за храброст“.

Свързах се с Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево и тя потвърди наличието на три документа – фотография, уволнително писмо от руската армия и грамота за награждаването му с орден за храброст. След това, сканирани, бързо ми ги изпрати по Интернет и моето сърце заби лудо – за тези документи в селото дори не се знаеше. Историческият музей подходи с разбиране към желанието да извадим документите от музея, да ги преснимаме и ги предоставим на жителите на Ловнидол.
Публикувах в Интернет снимките, тези от надгробната плоча, в която бръшлянът се бе врязал жестоко дори и в камъка и тези, които ни предостави Историческият музей.
Радостта ми беше безкрайна, когато се появи коментар на млад мъж – историк, преподавател по история във Велико Търново – Данаил Райков Христов.

Той написа: “От този опълченец има записки, направени от сина му Недялко и ние би трябвало да ги имаме в нашата ловнидолска къща“. Само след няколко дена баща му Райко донесе старичка книжна папка, в която, написани на пишеща машина, лежаха около 80 листа.
Така започна тази история, та чак до днес, когато успяхме да почетем паметта на Опълченеца от с. Ловнидол, участвал в боевете при Шейново и Шипка – Минко Марков Гализов.
Направихме портрети на документите, които имахме, свързахме се с наследниците му и ето днес, в тази трудна обстановка на пандемия, се събрахме в читалището, за да поговорим за един велик българин – Минко Марков Гализов, включил се съвсем млад в 6-та опълченска дружина, преживял Руско-турската война и доживял до дълбоки старини.

Ето накратко неговата биография:

Минко Марков Гализов е роден на 8 май 1856 година в село Ловнидол. Израства в будно, патриотично семейство и е четвъртото по възраст дете на Марко Нанков Гализов (Бунарджията) и Рада Минкова Йовкова. По-големият му брат Ненко активно се включва в подготовката на Априлското въстание в село Ловнидол. Най-голямата му сестра Цона е омъжена за председателя на революционния комитет.
Детството и юношеството му преминават в лишения и страдания. Едва 10-годишен става аргатин на богат турчин в Крушево, а 12-годишен – пастир у богатия малкочевски турчин юсурджия /данъчен инспектор в миналото, който определя каква част от произведеното зърно от хората да вземе/ Хаджи Алил. През пролетта на 1869 г. става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с Матей Преображенски – Миткалото, Бачо Киро Потров от Горни турчета, Стефан Стамболов и др.
Завършва килийното училище в село Ловнидол при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През 1872 година се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия около 7 години, пребивава в Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти – революционери. Включва се в революционното движение на българските емигранти.

След обявяване на Руско- турската освободителна война, на 1 май 1877 г. в град Плоещ се записва в Шеста дружина на Българското опълчение. Георги Гализов разказва: “Минко Марков Гализов беше герой от Шипка. Често ни разказваше за тези времена“.
Българското опълчение влиза в състава на Предния отряд, начело с генерал Гурко. След освобождаването на 25 юни 1877 година на Търново, най-важната задача е била укрепяването на руските войски при Шипченския проход. “Нашата VI опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември при Шейново. Като събра по-голямата част от войската си, към 10 часа генерал Скобелев започна атака от югозапад към шейновския укрепен лагер. Към 18 часа Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“, разказва в спомените си Минко Гализов, записани на пишеща машина от сина му Ненко Минков Гализов.

След края на Руско-турската война, на 16 юни 1878 година в Пловдив опълченецът Минко Марков Гализов е уволнен. Уволнителното му писмо се пази в Историческия музей в Севлиево.

През 1924 година Минко Марков Гализов, за показаната храброст в боевете при Шипка получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.

Минко Гализов доживява до дълбоки старини. През живота си участва активно в обществения живот на селото. Селяните му дават прякора Комитата. Член е на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в Севлиево, паметника в Канлъ дере и паметника в центъра на Ловнидол.

Почива на на 24 ноември 1950 година на 94 години. Погребан е в двора на църквата “Св. св. Константин и Елена“.

За нас, днешните съвременници, бе важно да чуем спомени за този велик човек от по- възрастните хора от селото, които са последните, имащи спомени от него, да чуем какво са разказвали родителите на неговите правнуци. На срещата бяхме поканили Минко Буздрев – правнук и Явор Буздрев – праправнук.

Правнукът Минко Буздрев дълго ни разказва това, което е слушал от майка си, за този невероятен човек и личност – Минко Гализов. Как е носел непрекъснато с гордост своята униформа, как е бил почитан от всички хора в селото, как на празници са му отреждали почетното място в средата. Разказа ни и за това, че при завръщането си от Украйна и Румъния е донесъл икона, която семейството пази и до ден днешен, как през 1920 година е построил къщата, която сега знаем, и на която сега е поставена паметната плоча. Как от София е донесъл първия радиоапарат и го е оставял на прозореца, за да може да го слушат хората, тръгнали към мегдана. Минко ни разказа и за това, какво уважение е имал царят към него и как за Коледа всички опълченци са получавали пакети с подаръци от царя – такива неща като кафе, шоколадови бонбони и захар, каквито в селото не са знаели даже. Разказа ни и за това, как е починал само за няколко дни, в пълно съзнание, когато е разбрал за колективизацията на нивите и горите от държавата, как е легнал на леглото, поискал да му облекат опълченската униформа и да му сложат калпака и така си отишъл от нашия свят.

Изненада ни посещението на млад мъж от Велико Търново – Николай, също потомък на Гализовия род, но от друго разклонение. Научил за събитието, което организираме, пристигнал да се поклони на своя прапрачичо. В негово лице спечелихме нов симпатизант на нашата читалищна дейност и на всичко, което се опитваме да направим за възраждането на българските села.

Благодарим на регионална библиотека “Априлов – Палаузов“ в Габрово и нейния отдел по краезнание, в лицето на Нина Христова, която присъства на тържеството, а и винаги ни е помагала, когато сме търсили своите ловнидолски корени. Е, сега намерихме нов – много дълбок и здрав, за който можем да се държим и да вървим напред.

Материалът Опълченецът от Ловнидол – Минко Гализов, бил се зверски на Шипка и доживял свободата е публикуван за пръв път на Опознай България.

Иван Хаджиберов добил първи електричество в България за производствени цели

Източник: БНР

В края на ХІХ и началото на ХХ век Габрово се оформя като водещ индустриален център в България. Множеството фабрики и качествената продукция му спечелват прозвището „Българският Манчестър”. Един от „виновниците” за тази слава е Иван Хаджиберов, изразител на стремежа на габровци за модернизация на производството и въвеждане на европейски образци в него.

В трудната българска действителност, без наличието на готови капитали, Иван Хаджиберов извървява пътя от търговец и производител на брашно до водещ български фабрикант на фини вълнени платове и пионер на родната ни енергетика. Роден е през 1858 г. в богато габровско семейство. Баща му бил производител на брашно и се занимавал с търговия и превоз на различни стоки. Той е собственик на една малка воденичка по течението на р. Янтра. Около тази воденица, години по късно, израства една от големите габровски фабрики. Тази на неговия син.

На Иван Хаджиберов се пада честта да остави следа в изграждащата се българска индустрия – разказва за него уредникът в Габровския Регионален исторически музей Добромир Търновски.

„Той започва от нулата и първата му самостоятелна дейност е свързана с изкупуване на тютюн от Южна България. Начинанието се оказва доста печелившо и му осигурява първоначален капитал за модернизация на бащиното производство. Построява валцова мелница, задвижвана с водно колело с мощност 30 конски сили. Иван Хаджиберов не спира дотук, а продължава да търси нови и нови предизвикателства за разширяване на своя бизнес. Това го отвежда през 1901 г. в Германия, където купува 5 тъкачни стана и едно електрическо динамо с няколко крушки. Динамото, задвижено от водата на бащината му воденица, запалва в Габрово електрическо осветление. Благодарение на закупените станове поставя основите на тъкачна фабрика за фини вълнени платове, с вносна прежда от Европа, като използва остатъчната енергия от мелницата за задвижване на становете.”

Беров с особен интерес следи всички новости в енергетиката и производството. Постепенно започва да изпитва недостиг на двигателна сила за своето производство и решава да построи електрическа централа. За времето си тази идея, още повече в условията на един провинциален град, звучи неосъществимо и малко налудничаво за съвременниците му. Предприемчивият индустриалец търси кредитиране от банки за това свое предприятие. Но мълвата сред неговите съграждани, че е полудял, кара банката да спре кредитирането и да постави запор на цялото му имущество. Убеден в правотата си, Хаджиберов отива в Търново и с пистолет в ръка успява да принуди директора на БНБ да отмени заповедта и да продължи финансирането. Електроцентралата е завършена през 1906 г. Воден от значимостта на сътвореното от него, Иван Хаджиберов кани художник да зографиса сградата. На източната страна е изписано земното кълбо с танцуваща върху него девойка, символ на завладяващото света електричество, а под него българското хоро на строителите на централата, водени от самия Беров.

„Това хоро е един от любопитните моменти, съпътстващи строежа на съоръжението. За да се построи електроцентралата, е трябвало да се прокопае една изключително трудна местност и да се пресекат няколко километра скален участък. За да подкрепя работниците в това трудно начинание, собственикът извикал известен местен гайдар, който да им свири, докато работят, а краят на работния ден завършвал с традиционно българско хоро. Иван Хаджиберов потвърдил важността на това хоро и значението на цялата централа с думите, че не той, а Недялко гайдара е построил инсталацията.”

Електроцентралата е първата чисто българска ВЕЦ, строена за индустриални цели, само с български капитали. Стойността на инвестицията е около 300 000 златни лева. Разширявайки дейността си след 1910 г., централата на Беров захранва с електричество и част от Габрово, първия български провинциален град с такова осветление.

Къщата на Иван Хаджиберов

Много са лицата на този габровски индустриалец, който до края на живота си прави непрекъснати опити за приобщаване на българите към съвременните европейски тенденции, не само в промишлеността, но и в бита. Така се ражда уникалният фабричен комплекс на Иван Хаджиберов, който освен традиционните производствени помещения, включва и жилища за работниците. В района е уреден английски парк, зоологическа градина, овощна градина, от която всеки може да си набере плодове. Създава игрище с тенис корт. За работниците и техните деца построява първото в страната ни частно училище, като за целта са наети професионални учители. За да разнообразява свободното време на своите работници, създава и читалищен салон за седенки и представления.

„Както повечето габровски индустриалци, той е и щедър дарител – казва г-н Търновски. – Един от основателите е и пръв дарител за построяване на читалищно-библиотечната сграда в града. Иван Хаджиберов е и сред основателите на Индустриалната банка – Габрово, интересен опит за директно кредитиране на местната индустрия. Той е и голям родолюбец, участник е в редовете на българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война от 1978 г., а след това в Сръбско- българската война.

Иван Хаджиберов е олицетворение на модерния български предприемач за началото на ХХ век. Умира обичан от своите съвременници. По време на погребението му, в знак на почит, всички габровски фабрики го изпращат с вой на фабричните сирени и с непрекъснат звън на всички църковни камбани в града.

Материалът С 300 000 златни лева, родният „Цар на електричеството“ построява първата българска ВЕЦ е публикуван за пръв път на Опознай България.

Пенчо Семов цял живот строил сиропиталища, болници и старчески домове. Договорил се с Чърчил да не бомбардира Габрово                                             

Тази заслуга се приписва на габровеца Пенчо Семов, необикновена личност, който заради огромната си благотворителна дейност си спечелва прозвището българския Рокфелер.                                                                                                        След края на Първата световна война, през злокобната за народа ни 1919 година, се подготвя подписването на мирен договор.                                                                Слабостта на победена България се използва безмилостно от нейните съседи.

Претенциите им са толкова големи, че поставят под въпрос самото съществуване на българската държава.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата във френската столица.

В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България. Така бихме загубили

обща площ над 13 000 кв. км, която включва градовете Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич, и население от половин милион души.

В крайна сметка на 27 ноември е подписан Ньойският договор, който безмилостно разпокъсва българското етническо землище. Въпреки че представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, никой не ги чува. България завинаги губи беломорския си излаз, румънската окупация на Добруджа е потвърдена, Македония също остава под чужда власт, а Западните покрайнини са погълнати от Кралството на сърби, хървати и словенци. Стотици хиляди българи бягат в пределите на свободна България, но все пак старите граници от преди Балканските войни остават непокътнати. Голяма заслуга за това има предприемачът Пенчо Семов.

Документална книга за живота му е написала Красимира Чолакова, директор на историческия музей в Габрово. Книгата “Пенчо Семов – Успехът” има две издания, които са напълно изчерпани.

“Парите са дадени от Семов на Жерве Кенар, директор на колежа “Св. Августин” в Пловдив, и на Херман Гислер, който е преподавал там. Бащата на Гислер е бил влиятелен политик в Италия, а средствата, подарени от индустриалеца, са били

използвани за разноските на двамата католически свещеници

при пътуванията им из Европа в защита на българската кауза – обяснява Чолакова пред “168 часа”. – Без тяхната намеса България е щяла да остане с граница до Стара планина. Цялата южна част на страната заедно с градове като Пловдив, Стара Загора и Горна Джумая, са щели да станат гръцки. Заради тяхната успешна работа в полза на българските интереси цар Борис ІІІ след години ги нарича “забравените защитници на България”.

Известно е, че католиците съдействат за смекчаването на клаузите на Ньойския диктат спрямо България. Директорът на колежа “Св. Августин” Жерве Кенар

започва мощна пробългарска кампания

в навечерието и по време на подписването на Ньойския мирен договор. Тя изиграва решаваща роля и за намаляването на репарациите на България от 12 на 2,5 милиарда франка. “Въпреки че днес не е достатъчно отразена в историческата наука, тази заслуга на директора на колежа “Св. Августин” навремето е била призната от българската общественост и многократно е изнасяна по страниците на печата”, пише в своя труд “Католиците в България” историкът проф. Светлозар Елдъров.

Но кой е Пенчо Семов? Модерен предприемач, благодетел, патриот са само част от характеристиките на този не само с пари богат човек.

“Пенчо Семов е един от най-големите благодетели на България и затова заслужено го наричат Българския Рокфелер – разказва роденият в Габрово писател Христо Стоянов. – През 1919 г., преди подписването на Ньойския договор, именно той дава на двама католически свещеници 300 000 златни лева, за да лобират за целостта на България, да не се откъсват парчета от територията ни.

Постъпката му е невероятна, а и самият той е бил невероятен човек. Настръхвам, като говоря за него, защото такива хора в наши дни просто няма.

Дядо ми е работил като майстор в една от неговите фабрики.

Този човек, като че ли е работил само за другите.

Прави дори почивни станции за работниците си – нещо много рядко за онези години.

Малцина знаят и за една много показателна случка. Веднъж един негов работник, младоженец, отишъл при него и го помолил да му даде пари назаем, да си построи къща. “След две години ще върна парите”, казал. Дал му и къщата била построена. След две години работникът отишъл пак при него: “Господин Семов, много ви благодаря, ето ви парите, които взех назаем.” Пенчо Семов взема парите, преброил ги и му ги върнал с думите: “На мене ми стига, че си честен. Сега ти трябват пари за обзавеждане – задръж ги”.

Радвам се, че наскоро все пак му направиха паметник в Габрово. В продължение на много години той беше забравен, дори бих казал забранен, и само възрастни хора си спомняха за него.”

“Аз се родих беден и цял живот творих, борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях социален, без да бях социалист.

Богат съм, без да съм егоист.

Работих вдъхновено, без да бях поет.” Това е оценката, която дава сам за себе си габровският фабрикант.

Той е роден на 8 октомври 1873 г. в габровското село Цвятковци. Първороден син е на Иван и Бона Семови. До 11-годишна възраст живее в родното си село. За първи път идва в Габрово през 1882 г. Имал интерес към изучаване на езици и говорел турски, руски и френски. През 1898 г. се венчава с Аница Гъдева Талева, а след смъртта й се жени през 1902 г. за Радка Николова Патева.

От 1903 г. започва да се занимава с производството на прежди, гайтани, аби, платове, фланели, пояси и др. През 1905 г. с помощта на баща си и брат си основава фабрика за производство на прежди и плетива “Иван Семов и синове”. Създава си авторитет в деловите среди и става инициатор и акционер в 28 акционерни дружества в цяла България – от София през Габрово до Варна. Изключително инициативен, особено далновиден, той се издига до един от най-големите индустриалци в страната. От 1917 г. е председател на управителния съвет на вълненотекстилната фабрика “Успех” в Габрово. Синдик и акционер е и на памукотекстилната фабрика “Принц Кирил”, негова собственост са фабриките “Вилата” и “Иван Семов” в Габрово. От 2 април 1933 г. до 11 януари 1935 г. е председател на Българското търговско параходно дружество във Варна. За да остави следа в това си участие и да сбъдне детската си мечта да има кораб, поръчва на арх. Никола Гръблев да построи в околността на Габрово

сграда във формата на параход едно от “чудесата” на града.

Твърде щедър в благотворителната си дейност, полага всички усилия Габрово да стане модерен във всяко отношение град.

Поставил огромни средства под свое ръководство – сумата на крайните активи по баланси на акционерните дружества, в които участва, е 1 082 582 000 лева, Пенчо Семов не е роб на капитала, за него богатството не е самоцел. Парите за него са средство, чрез което може да бъде полезен на държавата и обществото.

Благотворителната му дейност е пословична.

Построява училище в родното си село Цвятковци. Купува казиното “Бузлуджа” и го превръща в дом на женското дружество “Майчина грижа”. Открива в него кино, създава стопанско училище “Хаджи Радка Пенчо Семова”. През 1928 г. създава собствена фондация “Пенчо Семов”, на която прехвърля част от имотите си. Разгръща широка благотворителна дейност – създаването на санаториуми, старопиталища, училища и дарения в парични средства.

Волята на Пенчо Семов е в “Парахода” да се помещава девически пансион и средно училище за децата на негови работници. Със свои средства построява край Габрово и голяма четириетажна вила с разкошен парк и езеро, предвидена според завещанието му за старопиталище на негови възрастни работници, журналисти и писатели.

“Габрово е известен с това, че има паметник в реката и кораб в гората – казва писателят Христо Стоянов. В наши дни сградата кораб е туберкулозен диспансер, а родната ми къща, в която съм израсъл, се намираше срещу нея. Интересна е историята на построяването и. Пенчо Семов е бил председател на параходното дружество във Варна. Спречкал се нещо с ръководството и се зарекъл: “Аз ще си направя кораб в гората. Връща се в Габрово и построява сграда досущ като кораб. В наше време боровете са прораснали и скриват зданието, но като дете си спомням, че последният етаж беше точно като параход – с комини, с палуби и сякаш плуваше в гората наоколо.”

Оказва се, че съгражданите на благодетеля помнят и други негови заслуги.

“В Габрово се носи слух, но няма запазени документи, с които да се удостовери, че дори по време на Втората световна война Пенчо Семов е

влязъл в лични преговори с Чърчил

градът да не бъде бомбардиран. Разбира се, той е имал фабрики, а оттам и личен интерес, но не е само заради това, той просто е бил такъв човек.” Според изследователите на живота на Семов личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а направените чрез фондацията му са за над 200 милиона лева. За социално-благотворителната си дейност през 1936 г. Пенчо Семов е наречен в централния печат Българския Рокфелер, а професор Дмитрие Антич от Белградския университет го определя като най-социалния индустриалец на Балканите.

В средата на 30-те години фондацията на индустриалеца, наречена на негово име, дарява 300 000 долара за сградите на Аграрния факултет към Софийския университет и за Института по заразни и паразитни болести в София. С лични средства Семов основава и фонд за борба с туберкулозата. Днес на негово име е наречена болницата за белодробни заболявания в Габрово.

През 1936 г. Семов дарява на Съюза на журналистите в България своята вила и част от чифлика си във Варна. Двата имота са оценени на 450 000 златни лева. През същата година той и предприемачът Иван хаджи Беров изграждат в Габрово първите в България кортове за тенис и пързалки за кънки.

В първото си завещание от 1928 г. Семов завещава средства за построяването на сграда на Съюза на индустриалците в Габрово. С негови пари е купена сградата на женското благотворително дружество “Майчина грижа” и е построено Стопанското училище в Габрово. В София Семов строи и дълго време материално поддържа първия в България приют за бездомни. Издържа и безплатни трапезарии за ученици в Габрово, Варна и Казанлък. Индустриалецът

спонсорира обучението на много ученици и деца на работниците в неговите фабрики,

като сумата за това възлиза на над 3 милиона лева. Дарява средства за католическия колеж “Свети Августин” в Пловдив, за Априловската гимназия в Габрово, за училища във Варна и други градове.

От 2008 г. габровската гимназия по туризъм носи името на Пенчо Семов.

“Самият той няма деца, но има осиновен син. Умира през 1945 г. и завещава всичко на фондацията, която носи неговото име. За него се говори, че богатството му тръгнало оттам, че намерил някакво имане със злато. Според мен тази легенда е измислица, защото той е бил страшно инициативен човек, както казват в Габрово, “мукаетлия”. Показателно е например, че когато си е внасял машините от Австрия, му казали, че няма начин да се доставят до фабриките му. Но той не се отчаял, намерил и наел множество волски каруци и с тях ги докарва от пристанщата в Свищов и Русе до Габрово.

Изумителна личност е и заслужава да бъде честван като национален герой. Но за съжаление у нас националните герои си ги избираме по това дали могат да станат олимпийски шампиони”, казва в заключение писателят Христо Стоянов.

Източник: 168chasa

Кадри: БНТ

Материалът С 300 000 златни лева pодният Рокфелеp откупува Южна Бългаpия в Ньой. Истински родолюбец и благодетел, който… (Статия, СНИМКИ, ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Бащата е гордият кавалер в това наистина уникално видео, а малкото момиче на кадрите е сестрата на абитуриентката – Йоанна на 5 години.
Габриела Василева Станева е абитуриентка на Национална Априловска Гимназия – Габрово. Родена е на 06.05.1997г. Гергъовден и Ден на храбростта и българската армия. Има интересни интервюта с известни личности за Младежка медия-Габрово, сред които са Асен Блатечки, Йоанна Темелкова, Николай Урумов, Йордан Караджов, Тони Минесян, Койна Русева.

Над 10 години танцува народни танци в ансамбъл „Сивек“ Габрово. Занимава се и с благотворителност. Главен организатор е на кампанията „Защото има надежда“ в помощ на Илиян Панов от град Трявна-младеж, излязъл от състояние на „будна кома“ през 2013г. , когато са събрани над 5 000 лв.

Снимките в c, на Паметника на свободата на връх Шипка и във бившата вила-резиденция на Пенчо Семов във Габрово са направени в деня на бала , а именно на 24 май.

Вижте какви послания отправя красивата и мъдра абитуриентка от своя неповторим ден:

„Снимките от Пловдив, символизират красотата, мечтите. Снимките от Паметника на свободата на връх Шипка с трибагреника са да ни напомнят, както казва Габриела Станева:  За това историческо, чисто и свято място, какво имаме, защо го имаме и да защитаваме. Свободата да бъдем свободни. Снимките от вилата – резиденцията на видния габровски търговец, индустриалец на миналия век Пенчо Семов е да ни покаже как съхранихме завещаното от него на град Габрово цялото имущество и други видни българи и как сега тъне в забвение и разруха.“

Изгледайте този БРИЛЯНТЕН, БЪЛГАРСКИ БАЛ с послания до всеки българин!

Нека бъдем горди и да се поучим от думите на това младо, но изключително зряло момиче!

Автор: Опознай България.

Prom Gabriela Staneva
Video clip FILMED BY: Video Style – wedding videography www.video-style.com
photography by: Dimitar Dardov www.dardov.com
Make-up: Красимира Петкова Професионален Гримьор
Hairstyle: Фризьорски салон Краси

Материалът Един УНИКАЛЕН и Незабравим БАЛ на момичето с българския флаг от Шипка. С послания до всеки българин! е публикуван за пръв път на Опознай България.

С това ВИДЕО нашият екип иска да поздрави цяло Габрово, а и цяла България. И нека никога не забравяме: „Светът е оцелял, защото се е смял“! С пожелание, никога да не губим присъствие на духа, както и най-ценното качество за оцеляване в среда като нашата – чувството за хумор. Без него, драги сънародници, всичко става едно такова безсмислено и сериозно.

Скулптурата на четящо дете – Патиланчо се намира край паметника на Ран Босилек в гр. Габрово. Той се появи на бял свят на рождената дата на писателя Ран Босилек – 26 септември. Тази година чествахме 130-годишнината от рождението на любимия детски писател от Габрово.

Но ако ние българите нямаме чувство за хумор, кой друг…! Всеки от нас е принуден да се справя с живота по толкова алтернативни начини, че самото ни съществуване се е превърнало в една самоирония. Така и трябва да бъде! И да нямаме пари, и да нямаме политици, българите имаме дух, който никой и никога няма да може да ни отнеме! Усмихвайте се, забавлявайте се на житейските уроци, които всички сме принудени да научим, и бъдете здрави, защото смехът е здраве!

Материалът Вижте града на шегата – ГАБРОВО както никога досега! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.