„С отварянето на границата за българи се усети здраво! От вчера в ресторанта се понапълни с българи. Само наши туристи са. При капацитет 250 места може би снощи обслужихме 70-80 души.

За начало е добре, очакваме засилване след 1 юли“, споделя Иван пред „Марица“.

Собственикът на заведението е сърбин, работят гърци, малко албанци, а той е единственият българин, но на него се разчита много да привлича сънародници.

„Цените са непроменени. Най-поръчвани са калмарите – 9 евро порцията. Октоподът върви за 12, скаридите за 16, гаврос ​- 9. Порция от 400 грама лаврак или ципура с гарнитура е 12 евро“, разказа Ива.

Узото върви 7 евро за 200 милилитра, което е по-евтино от България. Бирата е 3,5 евро наливната.

„Ще ви дам пример – снощи седна компания от мои приятели. 5 човека платиха 100 евро – наядоха се предоволно с морски деликатеси, пиха узо“, пресмята Иван.

Според него гърците привличат с отношение и обслужване. Клиентите получават за старт безплатна вода, препечен хляб с разядка, изпращат ги с плодове и сладкиши.

„Собственикът работи наравно с мен, постоянно обикаля масите, пита дали всичко е наред. Не са някакви надути баровци. Седи с мен на масата, след смяна оставаме да пийнем по едно, да обсъдим“, разкрива българинът.

Един сервитьор си тръгва с минимум 75 евро изкарани за деня. Повече от доволно. „Работя по 10-12 часа, няма ги извращенията от България с по 14 часа работен ден. Ако закъснея вечерта, задължително ме компенсират. Бил съм няколко години сервитьор и по Черноморието, някак си друго е отношението и към нас, и към туристите. Нас гледат да ни експлоатират здраво за малки пари, макар че съм имал и свестни началници. На клиентите пък им дерат кожите“, коментира за кусурите на българските курорти Иван.

В Ханиоти спазват мерки заради коронавируса – следи се за разстояния, персоналът е с маски или шлемове. Плажът се чисти редовно. „Шезлонгите и без това са подредени така, че да има разстояния. Няма да се лъжем – не може да спреш някой да мине до теб. Но проверки има. Преди два дни здравните власти минаха през ресторанта ни“, допълва Иван.

„Отношението и прясната храна са всичко. Затова клиентите винаги се връщат, ако ги спечелиш. Обикновено идват на море в Гърция, пробват едно, второ, трето заведение. И си избират. Там е майсторлъкът да ги привлечеш. И ядат при теб цялата почивка. Ето снощи имахме компании, които днес вече обядваха при нас“, хвали се Иван.

„Плажовете тук са безплатни, ако консумираш нещо. Има и огромни свободни зони, в които никой не те закача. А и като чета за цените в България, вече не знам кое е скъпото. И да платиш малко повече в Гърция, качеството си заслужава. Затова българите се връщат“, пояснява сервитьорът.

Българката Мая е женена в Гърция, от години върти магазин за плажни облекла в Ретимно, Крит. „Сега вероятно ще го затворя, защото половината сезон си мина, а наемите не спряха и през пандемията“, споделя дамата пред „Марица“.

„В Ретимно държат цени, но аз съм почитател на Ханя и околните плажове. Разкошни са. Дотам има и евтини полети от София. Проверих за един уикенд в стария град на Ханя за мен и детето. Нощувка в много хубав хотел, италиански стил, излиза 50 евро. Цените в Ханя са надолу, хората там имат акъл. Четох, че дискутират само как да се процедира със закуската. Единият вариант е да ти сервират таблата направо на терасата“, уточнява Мая.

„Причината е, че Крит разчита почти изцяло на чартъри, а до 1 юли са изцяло спрени. Ще има отлив на туристи, гаранция. Затова ще си изкарате и по-хубаво, и по-спокойно, и по-евтино“, препоръчва Мая.

Материалът Цените в Халкидики: 5 души ядат и пият на корем за 100 евро е публикуван за пръв път на Опознай България.

Въпросът засяга всички, включително и българите които са се пенсионирали там или техните наследници. Гръцкото правителството е принудено да върне на пенсионерите сумите, които незаконно са удържани.

Повече от 10 пъти гръцките правителства намаляваха пенсиите по настояване на кредиторите в годините на кризата.

От днес заедно с пенсиите започва връщането на тези суми. Те са различни и са в зависимост от удръжките през годините. На четири вноски ще се връщат парите. Средната сума е около 900 евро и може да достигне до 15 хил. евро на пенсионер.

Няколко години пенсионерите водиха дела срещу държавата и казусът беше решен в тяхна полза от Върховния съд. Правителството, въпреки финансовите затруднения на страната, е принудено да изпълни съдебното решение, коментират юристи.

Материалът Гърция връща орязаните пенсии на гърци и на българи. Сумите са до 15 хиляди евро е публикуван за пръв път на Опознай България.

Свещената богодарувана Митрополия на Кесариани, Виронас и Имитос (Еладска Църква) публикува изявление за Храма на Свети Димитриос във Виронас, където плачеше Иконата Панагия Паригоритиса.

Митрополията свидетелства на своя уебсайт, че на празника Рождество Богородично, на 08 септември, по време на четенето на Светото Евангелие, прииждащите вярващи забелязват, че Иконата Панагия Паригоритиса плаче, и те плачат с нея. През следващите дни това се повтаря.

„Според традицията на нашата Църква, такива „знамения“ от Господа касаят само вярващите, а не невярващите. Чудесата Господ изпраща на вярващите, за да затвърдят и подкрепят тяхната вяра и да им помогнат в духовната борба.“ – заяви Високопреосвещеният Митрополит г-н Даниил.

Материалът ЧУДО В ГЪРЦИЯ: Чудотворна Икона на Пресвета Богородица заплака. Вярващите плачат с нея (ВИДЕО, СНИМКИ) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Разказът на Стоян Сърбов (80 г.)
– потомък на бежанци от с. Кономлади (в дн. Гърция, преименувано на Маврохорион
през 20-те години) и жител на едно изцяло преселническо село – Ново Кономлади,
изказва всичко. Първите бежанци се заселват в селото след Междусъюзническата
война (1913 г.). Макар че официалните податки за образуването на с. Ново
Кономлади сочат периода след Първата световна война, когато гонените от Гърция
българи идват в България. Стоян Сърбов от с. Ново Кономлади разказва, че самото
образуването на селото става след Първата световна война. През този период по
разказите на бежанците в Гърция остават само малка част българи, които приемат
гръцката власт. От разказa на Стоян Сърбов става ясно, че земята, на която днес
се намира селото, е принадлежала на турски бей, за което свидетелстват и
документите. През периода от 1918-1928 г. масово прииждат бежанци и то главно
от Кономлади, но пристигат и по няколко семейства и от Мантар, Баница, Кукуш,
Оризаре, които също са приети в селото. Първоначално селото носи името Чифлика,
още когато било откупено от турския бей. След това е преименувано на село Нови
Чифлик, което име се запазва и до 14 август 1934 г. По разказа на Стоян Сърбов
друго, на пръв поглед невероятно предложение относно името, което селото да носи,
е “Америка” (тъй като много от мъжете ходели да работят по “Америката”). В
последствие идеята за сегашното име на селото (Ново Кономлади) е дадена от
Кирил Коджабашев – учител в с. Марикостиново. Коджабашев изказва мнение, че тъй
като по-голямата част от населението идва от Кономлади, тукашното българско
село би трябвало се казва Ново Кономлади. Безпаричието и безстопанствеността
заварват неподготвени бежанците, някои от който остават без нищо след
преселването. Така нуждата и желанието на тези хора за едно по-добро начало
принуждава голяма част от мъжете в селото да заминават на гурбет по Америка за
по 5, 10, 20 години. Това е и причината жителите на с. Ново Кономлади да имат
един по-различен манталитет за тогавашното време, със задоволство отбелязва Стоян
Сърбов. “Те имали самочувствие на по-развити, по-напреднали от другите. Дори във
връзка с това им било по някакъв начин обидно да дават момите от селото за жени
в друго село, тъй като другите села били на по-долно стъпало”.

Кономлади в котловината между разклоненията на Вич планина.

Днес кономладци има пръснати по
цял свят Канада, Австралия, Америка. А след Гражданската война и в
Чехословакия, Русия, Полша и др. “Всичко е до време – вмъква Стоян Сърбов – В наши
дни селото е западнало. В него са останали само старци. Докато Марикостиново, с
което Ново Кономлади винаги е било в един вид съревнование, в момента е много
по-развито село, село от градски тип”. Връщайки се към историята за
образуването на селото и заселването му от бежанци, разказвачът продължава с подробности
около площта на селото. Според сведенията, казва Стоян Сърбов, земята, която била
купена от турския бей, включвала 3 300 декара. Тя била разделена по 42 дек. на
семейство (мъж и жена). Разделянето на земята станало от руски дворяни,
подгонени от Октомврийската революция – белогвардейци. Те били инженери,
завършили във Франция.Именно тези руснаци изготвят кадастъра и разделят земята
по 42 дек. на всяко семейство, естествено оставяйки и малко фондова земя.
Според запазените документи оземляването на селото става през 1929 г. За
разлика от Петрич, където квартал “Шарон” е напълно обособен бежански квартал,
в с. Ново Кономлади, а и по принцип в селата, бежанските къщи не се строят по
урегулиран план, на някое определено място или в зависимост от някакъв признак.
Тук, в Ново Кономлади, хората, които за онова време имат възможност, построяват
къщите със собствени средства. Други биват подпомогнати от бежанския заем.
Къщите, които се строят имат: двор, обор и други подобни земеделски особености
за времето. Отпускат се и средства за орала, различни строителни материали и т.
н. На въпроса – Коя е причината хората да напуснат земите си? – всички
отговарят: “Гърците, кой друг. Те и тяхната асимилация. За който не иска да се
признае за грък е било по-добре да си тръгне, иначе …” – казват хората
заразени от разказите на своите баби и дядовци. Костадинка Поповска, родом от
Ново Кономлади, разказва: “Моя род се преселил в село Нови Чифлик през 1915 г.
Хората идвали с всичко, което можели да вземат, били бедни, но трудолюбиви. С
много усилия всичко постепенно започнало да се подрежда. Хората се увеличавали
все повече и селото придобило вид. След като се устроили и позамогнали била
изградена и селската черква – св. Илия (1926 г.)“. Всичко в селото постепенно
потръгва. Населението започва да се съвзема и живота сред прокудените българи
продължил естествения си ход.

Църквата “Св. Никола“ в Кономлади

Из: “Бежанците от Егейска Македония в Петричка околия
след Първата световна война и устройването им (1925 – 1931 г.)”, Златка
Сотирова.

Източник: Илюстрация БѢло море

Материалът Случаят село Ново Кономлади е публикуван за пръв път на Опознай България.

Сладураната публикува в социалната мрежа снимки от почивката си на остров Лефкада , разкрива HotNews.

С нея е и най-любимото ѝ същество – нейната дъщеря София.
“Амиииии…. много е красиво!!! Ей така“, написа звездата и сподели няколко фотоса от тюркоазеното море.

По описанието на снимките на Сърчаджиева се вижда, че тя и момиченцето си прекарват чудесно на плажа.
Двете дори са се качили на яхта, за да поплуват в морето и съберат малко тен. В нейно видео се вижда как дъщеря ѝ плува в открито море.

„След много лошо идва много добро…Пожелавам ти прекрасен живот, прекрасно силно момиче“, пише последователка на актрисата под нейна снимка.

Материалът Алекс Сърчаджиева сияе на морето в компанията на любимия човек до нея е публикуван за пръв път на Опознай България.

Вместо да последва примера на много нашенци и да потегли към Маказа, пловдивчанинът е избрал да отпраши към Приморско. Ето коментара на Венци за предимствата на българското море, подкрепен със снимки от приятната почивка:

„Както всяка година, така и тази избрах родното Черноморие. Нали съм си скучен, наивен и задръстен, та избрах отново традиционното – Приморско. Пътуването ми отне три часа спокойно шофиране, дори при спазване на ограничението по „третокласния път“ от Чирпан до Стара Загора.

В самия курорт веднага правят впечатление пустите улици. Е, аз се зарадвах – пълна почивка и много места за паркиране. Така стигнах до хотела – три звезди с басейн на покрива. Нощувката се оказа 9 евро на вечер, а за моя изненада имаше и включена закуска.

Мерките също правят впечатление, постоянна дезинфекция, стая за карантина, затворени билярдни маси и т.н.

Момичетата на рецепция ме заблудиха, че всъщност са собственици на хотела, но после, след като разговаряхме, се оказа, че работят от дълги години тук. Грижеха са за хотела и туристите като за нещо свое. Казаха ми, че работят с български туристи само в началото и края на сезона. През другото време хотелът се посещава от чехи, които тази година са го резервирали от първи юли. Реших да проверя тези „будали“ чехите какво мислят за хотела. Коментарите бяха – „отлично обслужване“, „хотелът е за пет звезди“. Всички бяха от този род. Направо не вярвам как тези европейци си причиняват да почиват в най-кошмарното обслужване, на фекалното море и плаж с алчни концесионери.

Мога да продължа с иронията, но може да ме нападнат чакащите на опашката за Гърция. Затова ще споделя и за плажа. Почти празен, чист, кристална вода. Чадър и шезлонг по 2,50 лева на Северния плаж. Всъщност за 5 дни никой не дойде да таксува за ползването им, но това бяха цените, изписани на табелите. Барът на плажа – фрапе от 3 лева, бира – 3 лева, голяма минерална вода – 2 лева. Е, не е като на гръцкото море кафе за 3 евро и да получиш чаша чешмяна вода, но може и да ги стигнем. Не е и тесният каменист плаж в курортите от Северна Гърция, но тук ставам пристрастен и ще загубя обективност.

Едва 30% от заведенията из курорта бяха отворени, но всички келнери в тях те караха да се чувстваш специален. Въпроси от типа дали всичко е наред, имаш ли нужда от нещо, те размекват. Наясно съм, че това не е типично за нас българите, но е радващо, че се забелязва, макар и провокирано от слабия сезон и кризата.

Като извод ще завърша, че колкото и да е модерно, не бих избрал гръцкото пред българското море. Но вие събирайте доматите, чубрицата и наденицата и бързо там – чакат ви.

П. С. За тези, които ще използват епитети срещу мен – почивал съм в западните Балкани на Адриатическо море, в южните ни съседки, на по-екзотични места извън Европа и мога да кажа, че обслужването ни е в пъти по-добре от въпросните страни. Направете и вие сравнението, преди да оплюете родното море, както всичко родно напоследък.“

Материалът Нашенец показа страхотни впечатления от почивката си в Приморско и разби мита за плаж в Гърция е публикуван за пръв път на Опознай България.

Премиерът да изпрати родните хотелиери на спецкурс в малкото хотелче, преди да ни надъхва с плажен патриотизъм

Опашките на Кулата ядосаха премиера Бойко Борисов, който размаха пръст на родните хотелиери, че само мрънкали за грантове и ниски данъци, а не правели реклама, за да привличат туристи. Сигурно е прав, но само с реклама не става. Иска се акъл, отношение и усещане, че бизнесът с хотелите и капанчетата по морето е бягане по дълга писта, а не дране на кожи на принципа „ден година храни“.

Признавам, че когато става дума за кратката ми семейна ваканция, отдавна не страдам от плажен патриотизъм. От години предпочитам Гърция и в момента също имам резервация при комшиите.

Защо ли? Ами поне по 10 причини.

ШЕЗЛОНГЪТ Е БЕЗПЛАТНА ЕКСТРА

Там никой не ме притеснява, когато заема шезлонгите и чадъра на плажа. Ако той е безплатен към някое заведение, сервитьорът ненатрапчиво изчаква да се настаня удобно и едва тогава идва за поръчката. Да, на най-вървежните места се плаща, но цените са съвсем поносими.

ВОДАТА

Там тя е чиста. На повечето гръцки плажове дъното се вижда на метри дълбочина. Плуват рибки, раци… Вълшебно.

ОТНОШЕНИЕТО

Тук сравнението е като между Лом и Лондон. Мога да напиша роман. Собственичката на къщата в Лефкада, в която бях миналото лято, приготвяше лично закуска на децата, въпреки че нямаше такава в цената! Същото важеше за кафето, за лимоните и прасковите, които растяха около басейна.

Още първата вечер леля Катерина изнесе на барбекюто узото и каза – пийте по едно след плажа.

На раздяла покани цялото семейство на вечеря – два вида салати, домашно приготвено телешко, мусака, риби, десерти, узо, вино… Всичко прясно и приготвено с любов. Продуктите – от съседните ферми и градини.

ЦЕНИТЕ

Девет нощувки за 4 човека при леля Катерина струваха 1560 лева. Хич не е много спрямо цените у нас, платих с кеф.

Да, храната в Гърция е два пъти по-скъпа от нашата, цените са същите, но в евро. Но всичко е вкусно и поднесено с грижа за клиента. Всеки сам избира дали да похарчи 1000 лева по ресторантите в Гърция, или 700 за тези на Черно море.

Освен това край всеки плаж там има евтини варианти с „тайк ауей“.

ПАТРИОТ СЪМ, НО НЕ ЧАК ТОЛКОВА

Не залитам по чужбина, защото е модно. Доскоро бях твърд почитател на „Избери българското“, когато трябваше да избера място за лятна почивка. Всъщност продължавам да имам своите любими места по нашето Черноморие. Обожавам Балчик и целия все още див север – Крапец, Тюленово, Яйлата, Шабла. И стискам палци да си остане такъв.

Стискам палци и на онова хотелче в Лозенец, на рибарите в Резово и на многото свестни хора, които се опитват да оцеляват в битката в бетона, мутрите и ресторантите „ширпотреба“, в които никога повече не искам да стъпя.

Не съм невъзвръщенец, ако става дума за почивка по родните курорти. Но инвеститорите там трябва да се понапънат, за да ме върнат.

А премиерът Борисов, вместо да се гневи на опашките по границата, може да направи нещо много просто – по някоя програма да отпусне специален грант на нашите хотелиери и ресторантьори и да ги прати на безплатно обучение при леля Катерина от Лефкада. Ако са схватливи и прихванат, от държавната помощ в туризма ще има реална полза.

Марица.бг

Материалът Как леля Катерина от Лефкада надви премиера Борисов е публикуван за пръв път на Опознай България.

Автор: Е. Белобрадова, Майко мила!

Скъпи наши приятели,

Онзи ден в интернет пространството започна да циркулира съобщение от Българо-гръцката търговска камара, което ни донесе гълъба на мира и щастието под формата на информация, че от първи юли Гърция отваря границите си за нас. Мигом всички ние, замаяни и щастливи, препатили след месеци изолация, дигитално обучение, липса на елементарни молове и места за културни развлечения, си представихме, че ще можем да натъркаляме изнурените си тела с напрегнати мозъци по трите ръкава на Халкидики в опит да възстановим чувството за мир, нормалност и щастие. Че съвсем скоро ще бъдем подхранени от удивителните витамини и минерали, с които са пълни коктейлите, калмарите, октоподите и безплатните шезлонги на южната ни съседка.

Новината мигом се появи във всички женски групи, чатове и индивидуални стени. Разнесе се всеобщо въздихание на облекчение и, както отбеляза една моя приятелка, „Таман планирахме почивка в България и се чувствахме доста клето.“ Но се започнаха възторжени планове, огледи на къщи и хотели и мерене на бански.

Да ни бяха казали, че ще ни раздадат по 5000 лева на калпак, нямаше така да се зарадваме.

Броени часове след радостната новина Министерството на външните работи излезе с една голяма секира под формата на кратко обръщение към нацията и обяви информацията за фалшива. Министърът на туризма добави още болка към фрустрацията на средния българин като съобщи, че условието за 14-дневна карантина остава и който е решил да си хапне два калмара, трябва да предвиди две седмици отпуск, за да стои затворен у дома, плащайки високата на цена на удоволствието почивка в Гърция.

Това предизвика огромен, опустошителен гняв у гражданите на републиката. Повечето коментираха с краткото и наситено „Няма да ви стъпим!!!“. Обръщенията „Тъпанари“, „Нещастници“, „Пълни идиоти“ наситиха социалния ефир. Възмущението беше толкова голямо, че мнозина обявиха, че са готови да протестират и блокират улици, само и само да стигнат до заветните гръцки плажове. Звучи като глезене и каприз, но не е.

Не е престъпление да кажем, че българинът цени почивката на море почти толкова, колкото живота и здравето си. И няма как да го упрекнем. Почивката е здраве, живот и радост. Но за пореден път виждаме, че България – страна с море, златни пясъци, слънце и природа – не може да осигури това щастие на този изстрадал член на средната класа.

Защо ли? Ами защото се погрижихме последните 20 години да пребетонираме това клето Черноморие с грозота. Да го нафлякаме с огромни тулупести хотели, грозни къщи, грозни заведения, бактерии във водата. Да свържем Несебър със Слънчев бряг, Бургас, Равадиново, Смолян, Враца и Лом. Да наблъскаме милиарди ужасяващи кръчмета, които се озвучават от противна музика, и да прецакаме всеки възможен къмпинг с грозота.

Били ли сте, приятели, в гръцко село на морето? Ми то е… село. Ниски къщи, плажове, ресторантчета и ред. Зехтинът е зехтин, рибата – риба, морето – море, селяните – селяни. И не че няма магазинчета за китайски рокли, магазинчета за пластмасови боклуци и повсеместна посредственост, но гърците са постигнали нещо невиждано. Да има къде да паркираш, да има къде да се разходиш, къде да играят децата. И най-вече къде да усетиш, че си на почивка.

Да си натопиш хляба в салатата, да усетиш дърветата и шума на морето. Да се почувстваш нормален човек.

Аз не обичам да ходя на море. Ще кажете „Как е възможно?“ Ми, възможно е. Има и такива хора. Особени и кисели. Предпочитат да си седят в града и да се мусят. Това не значи, че не ходя на море. Дори обичам Созопол, макар да предпочитам да ходя пролет и есен. Но борбата на българското Черноморие да си починеш, е огромна.

Да речем, че отидеш в еквивалента на обикновено гръцко село в България. Да речем Ахтопол или Равда.

Първо, трябва да игнорираш ужасяващата архитектура от кошмарни къщи, малки грозни хотели с бедни стаички, блъсканицата от коли, липсата на зеленина, западащата инфраструктура, отвратителната храна, липсата на всякаква култура на туризъм. По брега на морето те чакат титанични мастодонти от бетон, а пред тях – негостоприемни плажове със свръхскъпи пластмасови съоръжения, на които да се излегнеш.

Никой не ти носи фъстъчки с бирата. Никой не го е еня дали ти се слуша това, дето гърми от уредбите, няма никакъв достъп за хора с увреждания и накрая се връщаш със стомашен вирус, който се равнява на карантината след посещението в Гърция. Ол инклузивите ни са пословично неприятни и досега се чудя кой се навива да ги ползва.

Всички заклети къмпингари, които не са нито бедни, нито смотани, предпочитат да изсипват хиляди левове, само и само да идат на истински къмпинг в държава, в която хората не са забравили предназначението на къмпингите.

Не казвам, че в България няма и хубави места. Има, разбира се, но те са малко и изключително скъпи в сравнение с това, което предлага съседката ни.

Този текст не цели да каже нещо ново. Само да посочи, че българинът има право, след като се е бъхтил цяла година, да се почувства добре. И търси това свое право. Никой не си мисли, че на българина му липсва патриотизъм. Просто критериите му за добро и качествено преживяване стават обективни и с тях е редно да се съобразим, когато размишляваме за България като туристическа дестинация. В този смисъл, България е провал като морско изживяване и е по-добре да се насладим на планинска почивка, отколкото да идем и да се мъчим по бетоните.

Слава Богу, за хора като мен все още има места тук, които бих посетила, но е много трудно да ги препоръчам, без да ми е свито сърцето. Затова разбирам всички, които негодуват. Почивката за семейството е от първостепенно значение и това е достатъчен плод за размисъл.

Затова ви желаем чудесна почивка и бъдете здрави!

Материалът Искам на Гърция! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Българска пътешественичка разказва на блога си World of Vera за своите впечатления и описва там колоритността на местните хора. В разказа си от посещението си там тя го нарича „Острова на вдовиците“, пише pochivka.blitz.bg.

Ето какво описва още тя:

Представям ви Царството на вдовиците, но бъдете спокойни – няма да ви водя в някое зловещо място. Нарекох по този начин остров Скиатос, заради една незабравима случка.

А ако кажете, че в Гърция не е пълно с вдовици, значи никога не сте излизали извън територията на луксозния си хотел. Иначе, това е една весела и леко поучителна история.

Отивам на Скиатос във време, в което островчето полека ще се събуди от блаженото спокойствие и ще отвори вратите си за масовата холивудска истерия, наречена „Мама миа“.

Без да съм във възторг, намирам острова за приятен, с чисти плажове, мързеливо битие и приятни кръчми. Едната ми става толкова любима, че повтарям и дори потретям визитата си в нея. Разположена е на симпатично площадче, оглася се от жива музика, а клиентите са предимно местни хора.

При поредното си посещение забелязвам събирането на няколко маси, което означава само едно – нещо предстои. „Има сватба,“ казва ми сервитьорката, с която вече се знаем и хуква да реди чаши и чинии. Сватбата се оказва американска.

Много филми гледат тези хора и резултатът е налице – двойка влюбени се вричат във вярност и решават да разменят брачните си клетви на гръцка земя, точно както в „Мама миа“. Младоженците сядат на видно място и около тях се разпределят неколцина роднини и приятели.

Признавам си, по-скучна сватба и до днес не съм виждала. Сядат, здрависват се, поръчват си равни порции тцацики, мусака и баклава, изяждат ги чинно, кумът вдига скромен тост и това е. Без целувки, напивания, танци, все едно не е сватба, а заколение.

Сватбата приключва, а аз пия едва втора чаша рицина. Сервитьорката ми носи нова порция лед и бързам да коментирам: „Е как е възможно, това ли беше, да пропътуваш половината свят и едно сиртаки да не удариш, ужас.

Но от друга страна – приключиха бързо и скоро ще може да си починеш“. „А, не“, отвръща ми. „Сега ще започне рожденият ден“. „На кой, на сватбарите ли?“, питам учудено. „Не, на една баба.“

Аз ли не чух или нещо с рицината стана? Какъв рожден ден, каква баба, вече минава единадесет?. И докато опитвам да смеля така подадената ми информация, пейзажът рязко се сменя. Не заради пренаредената маса с чисти чинии и салфетки, а заради стълпотворението.

Изведнъж на този и без това миниатюрен площад се изсипват двадесетина баби. Обаче гръцки. Една куца, друга едва крета, трета двама души я носят… Ресторантът заприличва на мравуняк, заради количеството възрастни жени, облечени в черно.

Очевидно преобладават вдовици, но както скоро ще стане ясно, този тъжен факт не пречи нито на социалния живот, нито на празненството на старите дами.

Все пак говорим за гръцки баби. Ако родните се ограничават до гледане на внуци, бъркане на манджи и дискутиране на турски сериали, то тукашните умеят да живеят по друг начин. Жените биват настанени, наместени, реорганизирани и се започва с поръчването на вечеря.

Това не го снимах нито с фотоапарат, нито с камера. То трябва да се види. Двайсет ( в иначе улегнала възраст) старици крещят като пълен футболен стадион. Крякат и ръкомахат с учудваща енергия, а сервитьорката незнайно как успява да запише и да изпълни поръчката им.

Когато трапезата прелива от мезелъци започва местене на чинии, прехвърляне на порции, предаване на една манджа от единия край на масата до другия с цел ти пробвай от моето, пък дай аз да гребна от твоето.

Какафонията е пълна, технически рожденият ден вече трябва да свърши, защото минава полунощ, но възрастните дами не дават абсолютно никакви признаци на умора или желание да си тръгнат.

Гледам ги и се размечтавам. Ех как ми се ще да остарея като тях. Не искам да съм вдовица, друго си е с дружинка, особено на стари години. Обаче така го искам тоя хъс за живот, ядене и купон. Само като ги гледах сватбарите – животът им едва започва, а те вече са уморени да го живеят.

Не се усмихват, не горят, дай им работа, бургери, кредити, трупане на килограми и пръскане на сервилни усмивки. А тези женици (добре де, плюс двама трима мъже за капак) не знаят колко има остава. Но си пият и хапват, сякаш след това узо дамаджаните ще пресъхнат, а хрупкавите тиквички ще изчезнат завинаги от лицето на земята.

Скачат в социалния живот, без да му мислят как ще се върнат по тия криви и стръмни улици у дома.

В такива вечери малко ме е яд, че не знам гръцки. Бих подслушвала с огромно удоволствие, пък може и да се включа някъде. Обаче знам друго – за тези баби със сигурност има някакъв термин. Специално име, което да покаже, че те не са обикновени пенсионерки, а влюбени в живота същества.

Не просто баби, а жени със заразяваща енергия, от която би искал да пиеш. Има го някъде, остава само да го открия.

Материалът Българка описа впечатленията си от „Острова на вдовиците“ – ХИТ в Мрежата е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: URBEX.BG

Киселчово е малко родопско селце, скътано в самия край на България. Границата с Гърция отстои едва на няколко километра, а цивилизацията на поне няколко десетилетия от него.

Единственият път до селото е с качествата на лунен пейзаж и ежегодно бива отнасян от прииждащите води на местната река. Мобилните телефони тук също твърде често губят обхват, а магазини въобще няма.

Въпреки или именно заради тези сурови условия Киселчово е запазило неповторимата атмосфера на населено място, съществуващо на границата между две епохи. Старинните му каменни къщи са пръснати по склоновете на острите родопски чукари, като само една малка част от тях все още са обитаеми. Останалите отдавна са потънали в дълбокия сън на безвремието, но опустелите им стаи продължават да пазят спомените за хората, живели някога в тях…

Местните твърдят, че къщата, в която ще се разходим днес, е най-старата запазена в селото и е на повече от 100 години. Още на пръв поглед разкривените каменни стени и посивялата от времето дървесина показват, че много години са изтекли, откакто този дом е бил построен, но истинското пътешествие в миналото започва, едва когато прекрачим прага му.

Старата дървена врата изскърцва и се озоваваме в малка уютна стаичка, подредена така, сякаш някой все още я обитава. Металната печка е готова отново да затопли помещението, леглото е все така прилежно оправено… Многобройните паяжини, дебелият слой прах и едно изсъхнало козе краче обаче напомнят за смъртта, настанила се из притихналия дом…

В една от стаите намираме останки от изпочупен тъкачен стан. Впоследствие ще разберем, че жената, живяла някога тук, си е изкарвала прехраната именно с тъкачество.

Стъклени спомени от зимника…

На едно от прашните стъпала към втория етаж лежи захвърлен стар поздравителен адрес. Отправен е към домакинята. Годината, отбелязана в него е 1972-а., а поводът за издаването му – десетдневката на дълголетието в смолянски окръг.

На един от прозорците край стъпалата попадаме на още интересни артефакти – кутия с документи, от която се разбира и заниманието на мъжа – служител в горското стопанство. Най-отгоре лежи квитанция за платен абонамент, на стойност 30 лева, за списание „Българо-съветска дружба“ и вестник „Българо-съветско единство“. Годината е 1948-а.

Несъмнено най-красивата част от къщата е третият етаж. Стените са изградени от оплетени като мрежа жилави дървени пръти, покрити с глина. Тук прозорците са много и слънчевата светлина прониква безпрепятствено. Една част от пода на одаята е повдигнат – това е мястото, където стопаните са се събирали на раздумка, излегнати върху удобни вълнени рогозки.

За съжаление времето не е пощадило нищо и днес това красиво помещение е във владение на разрухата. Мазилката се рони от стените, а дървеното дюшеме е изгнило. Влагата е превзела по-голямата част от етажа и на много места се забелязват издайнически зелени петна…

В тази красива стая, покрита с дърворезби, някога са отглеждани малчуганите. От тавана още стърчат куките, на които се е захващала бебешката люлка, а капакът от една все още популярна игра и до днес стои скрит над входната врата…

Ако ви е интересно как тече животът в закътаното родопско селце, бихте могли да посетите безплатния фестивал „Бардово Бърдо Фест“ или да се включите в играта „Спокойствие в сърцето на Родопите„, в рамките на която един от участниците ще спечели уикенд за двама с ателие по избор в „Артел 13“ – Киселчово!

Urbex.bg е във Facebook и Instagram!

Материалът Из опустелите стаи на най-старата къща в Киселчово (Снимки) е публикуван за пръв път на Опознай България.