Офицер от разузнаването разказва как ДС участва в преврата срещу Тодор Живков

РЪКОВОДСТВОТО на българското разузнаване е съпричастно към преврата срещу Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Този малко известен факт разкри пред „168 часа“ офицерът от Първо главно управление (ПГУ външното разузнаване – б. а.) на ДС полк. Атанас Кременлиев. По това време той е шеф на отдела, който отговаря за страните от НАТО.

„За подготовката разбрах няколко седмици по-рано. На тържеството по случай 50-ия рождения ден на един от шефовете на ПГУ, дойдоха членове на политбюро на БКП, между които Начо Папазов, Петър Младенов, Йордан Йотов. Големците излизаха няколко пъти навън. Говореха си нещо около сградата. Предполагам, че тогава са уточнявали последните детайли около промените, които се очакваха“, спомня си разузнавачът. Нещата за Кременлиев и колегите му се изясняват сутринта на 10 ноември. Едва дошли на работа всички шефове на отдели са събрани при началника на ПГУ.

Той им казва:
„Другари, днес се решават важни въпроси за съдбините на България. Сигурно ще ви търсят за информация от различни места. Никой няма право да напуска управлението. Информация може да се подава навън, включително и към Политбюро само през мен.“

След кратката оперативка разузнавачите установяват, че сградата на управлението е като в изолация. Никой няма право да излиза навън. Това продължава до края на работния ден

„Бяхме като в карцер. Цял ден пихме кафета по кабинетите и дискутирахме. Към 17 часа началникът отново ни събра и каза: „Заминавайте си вкъщи и гледайте новините.“ За мен това е повече от доказателство, че разузнаването на високо ниво е
било съпричастно към събитията“, връща се назад Кременлиев. Той твърди, че няма информация единствено ДС да е режисирала свалянето на режима на Тодор Живков. Кой още е участвал, не желае да коментира.

„Още преди да станат промените, в Държавна сигурност ги очаквахме. Знаехме, че България не може да остане такава, каквато е на фона на случващото се в Източна Европа.“

Кременлиев е категоричен, че нароилите се изведнъж в България дисиденти след 10 ноември нямат никаква роля за падането на режима

„В България никога не е имало сериозно организирани дисидентски структури – категоричен е разузнавачът. – Дори напротив. Тодор Живков много се е притеснявал, че когато отиде на посещение в чужбина винаги го питали защо у нас няма съпротива срещу власт­та. Споделил пред шефовете на службите: „Абе, момчета, дайте да пуснеме една група да лае, че да мога да се оправдавам пред чужденците.“ От Шесто му отговорили: „Другарю Живков, молим ви, няма сега да разцепваме интелигенцията.“

Въпреки откровенията си Кременлиев категорично отказва да разкрие дали основателите на СДС са били под контрола на службите и дали ДС е създала опозицията в България. „Това беше задача на вътрешните поделения. Моят отдел се занимаваше с идеологическата диверсия отвън“ – казва Кременлиев.

Той продължава шокиращите си разкрития за тайните на прехода
По думите му малко след промените офицери от разузнаването набирали информация за сценарии как да се развият събитията след смяната на Тодор Живков. Отрича те
да са изпълнени

„След промените всички забравиха за нас. Никой не ни търсеше. Ние само обсъждахме от стая в стая ситуацията в държавата, но по инерция продължавахме да произвеждаме информация и да я изпращаме по инстанциите. Отговор никога не се получаваше. Активирахме източниците си от страни като Гърция и Испания, които вече са минали от диктатура към демокрация“, споделя Кременлиев.

Допълва, че високопоставен източник на разузнаването от Западна Европа бил готов да дойде в България и на място да разработи подходящия модел.

„Разработката ни беше изпратена при Андрей Луканов и Желю Желев, но реакция нямаше. Вместо това в България дойдоха американски съветници, като Косьо Мишев и Алекс Алексиев, които само казваха: „Разграждайте! Разграждайте!“. Така се разградихме, че не зная дали ще се съградим някога“, казва Кременлиев. Според него другият огромен проблем, засегнат в сценария за прехода бил какво да се прави с архива на ДС

„Съветът на нашия източник беше да се възприеме испанския или гръцкия модел – да се ликвидира всичко вместо да се разсeкретяват т.нар. досиета“, обяснява Кременлиев. Въпреки че разузнавачът отрича да е използвана концепцията за прехода част от съветите за досиетата са изпълнени. Разузнавачът с неохота признава, че някои от документите за най-важните агенти на службите са унищожени.

„Унищожаването на документи в службите е рутинен процес. Няколко пъти съм подписвал предложения за унищожаване на информация за наши източници“, спомня си Кременлиев. Такъв е случаят с агент на службите ни в НАТО който работи по мобилизационната готовност. „Документите му бяха много ценни и се ползваха от всички страни във Варшавския договор. След като станаха промените, той дойде на летището. Дори не пожела да влезе в страната. Колегата, който го ръководеше, му занесе документите в транзитната зона и се разбраха всичко да се унищожи“, твърди разузнавачът.

$30 000 на агент в чужбина

РАЗУЗНАВАНЕТО ни не беше голям плащач. Предпочитахме да вербуваме хора на идейна основа. Максималната сума, която съм давал на агент е 30 хил. долара. Той беше добър източник, но изпадна в тежка криза – разведе се. Жена му прибра всичко – къщата и парите. Помоли ни за помощ, за да започне нов бизнес. В противен случай нямаше как да продължи да ни помага. Такава огромна сума можеше да разреши само министърът, Димитър Стоянов. Получих резолюция да дам парите. На документа пишеше, че плащането е съгласувано с Тодор Живков“, спомня си Кременлиев. Според него огромната сума си струвало да бъде дадена, защото от закъсалия източник в края на 70-те години разузнаването получило строго секретна стратегия на ЦРУ за ерозиране и ликвидиране на социалистическата система. В концепцията се предвиждало до 2020-2030 г. социализмът да изчезне като теория и практика. Секретният документ бил преведен на руски и изпратен до всички генерални секретари в социалистическите страни.

„Зачакахме нещо да се случи, но то все не ставаше. От обкръжението на Тодор Живков разбрахме, че когато прочел документа, се засмял и казал: „социализъма и Господ не може да го ликвидира“. Тогава може би за първи път се прекърших и осъзнах, че нещата в системата са дълбоко зациклили. Ръководителите бяха прекалено застарели и закостенели, за да предприемат каквато и да е промяна“, връща се назад разузнавачът.

Геншер подкрепил възродителния процес

БИВШИЯТ външен министър на ФРГ Ханс Дитрих Геншер подкрепил възродителния процес в България, спомня си Атанас Кременлиев.
„Външният ни министър Петър Младенов беше близък приятел с Геншер. На една от срещите му казал: „Ханс, подложени сме на сериозно изпитание с възродителния процес. Помогни нещо в подкрепа на българската кауза.“

Отговорът на Геншер бил: „Петер, моите уважения за това, което сте направили, но сте закъснели със сто години и няма как да ви помогна. Спасявайте се сами!“, разказва Кременлиев. Според него този проблем е решен в съседните ни страни много по-рано и затова не се вдигнал голям шум.

„Нас ни включиха едва когато нещата зациклиха и България се оказа изолирана от света. Тогава взеха да ни търсят за помощ. Искаха да отбием по някакъв начин натиска“, уточнява разузнавачът. Решението на проблема било намерено по време на посещение на Петър Младенов в Париж. Пред посолството ни се провежда митинг в подкрепа на българските турци.

„Имахме влияние сред емигрантите от антитурски организации. Подшушнахме на наш човек да направи паралелен митинг. Така от едната страна на улицата демонстрираха срещу възродителния процес, а от другата – турски емигранти, които не са съгласни с положението на кюрдите в Турция и правата на малцинствата там. Паралелните митинги привлякоха вниманието на чуждата преса. Затова при всяко посещение в чужбина Младенов ни питаше дали можем да докараме агитката, където ще ходи. Направихме го. В един момент нашата агитка стана по-мощна. Накрая турците се отказаха от митингите“, обяснява успеха на операцията разузнавачът. Кременлиев разкрива, че за каузата на възродителния процес бил привлечен и английски лорд. Благородникът създал движение, с което да интернационализира подкрепата за тоталитарната кауза.

„Тъкмо нещата потръгнаха, дойдоха промените и всичко се разми“, уточни Кременлиев. Той не разкрива плащани ли са пари за услугите на „активисти“.

Червените куфарчета

АКО е имало „червени куфарчета“ то парите за тях са взети от членския внос, събиран от БКП, предполага Кременлиев.
„През 1989 г. партията имаше 1 200 000 членове. Плащах по 35 лв. членски внос, а при работа зад граница – по 50 долара. Според моя информация тези пари са отивали в специален фонд в БНБ. Там са постъпвали и приходи от други дейности. Партията имаше много силно издателство, което печелеше много. От колеги съм чувал, че тези пари са били раздадени като стартов капитал на определени хора. Споменаваха се имената на Андрей Луканов и обкръжението му, но доказателства за това не съм видял“, пояснява разузнавачът. Според него подобна била съдбата и на задграничните фирми на разузнаването.

„Инко“ най-богатата

„Най-богатата беше „Инко“. По време на промените в сметките имаше десетки млн. долара. След като назначиха наш колега за шеф, парите изчезнаха“, счита Кременлиев.

Кой е той

Атанас Кременлиев е последният шеф на отдела за НАТО в ПГУ на ДС. Преди да заеме поста, е работил в пет отдела, бил е помощник на шефа на външното разузнаване. Това му осигурява неограничен достъп до всички дела и разработки. В разузнаването попада случайно. Докато е комсомолски активист, завършва задочно Философско-историческия факултет на Софийския университет. Планирано е да стане партиен работник, но заради съкращения на щата е пренасочен към МВР с тенденция някой ден да премине на партийна работа. После завършва Школата на МВР в Симеоново като отличник на групата с немски език. Със заповед на тогавашния МВР-министър Ангел Солаков е разпределен в разузнаването през далечната 1966 г. Предстои излизането на книгата му „Из лабиринтите на българското разузнаване“.

Източник: Вестник Утро

Материалът Офицер от разузнаването разкри истината за преврата срещу Тодор Живков, „червените куфарчета“, прехода и още… е публикуван за пръв път на Опознай България.

„МИЗАТА“ Е ВИСОКА, ЗАЛОГЪТ Е ОГРОМЕН, СИТУАЦИЯТА Е ЗЛОВЕЩА! БЪЛГАРИЯ НЯМА МЯСТО В ТОЗИ КОНФЛИКТ

– „От най-гордият народ на Балканите се превърнахме в народ, който се опитва да оцелява с цената на всичко“
– „Днешното руско ръководство е решило да играе „ва банк“, Западът няма лидери с качества да разберат ситуацията“
– „В реакцията на Запада се надявам на здрав разум не у политиците, а у американския генералитет“
– „Два са възможните варианти за изход от конфликта САЩ/Русия – Украйна е само претекст – единият е пълна катастрофа, вторият…“

„Не се страхувай“, с автор и водещ Васил Василев:
***Украйна, войната, светът – разговор в студиото с професор Иво Христов:

Материалът Проф. Иво Христов разкри картината за Украйна: България няма място в този конфликт! Залогът е е публикуван за пръв път на Опознай България.

Баба ѝ е била мъдра жена, тя на нея прилича. На нея се е метнала и заради ей тия думи, тя обожава зимата. Обожава снега, студа. А тя е толкова топла, толкова искрена, добронамерена, слънчева. Но винаги ми казва: “Не знам защо хората ненавиждат зимата, та ако душата ти е огън, минусувите температури са само навън и са преходни. Пък винаги можеш да се стоплиш пред печката вкъщи. Хубавите дела, благите намерения, те си стоят в добрия човек, те не се осланят на сезона. А лошите, подлите хора, и цял ден слънце да ги грее, няма да стопли душите им”. И беше права. И затова я обичам.

Разбирате ли, повечето жени обичат лятото, а тя се впечатляваше от зимата. А когато валеше сняг, беше най-щастливата, нищо, че е зиморничава, дай ѝ сняг и я гледай как се радва като малко дете. Как да не я обичам, като я е грижа. И подслон за бездомните животни е правела, от кашони, че и мен е мъкнела да и помагам, и ѝ помагах. И на съседите е давала дърва за печките. И никога не го повдигаше на въпрос.

Винаги едно и също повтаряше: “Ние да сме топли, да сме сърцати, а пък колко му е да запалиш една камина, две, три дръвчета и една искра”. Та, колко му трябва на един мъж да е щастлив.
Зимата, ей такава жена и стъпките ни в снега.

автор: Мария Куртева

Материалът Баба ѝ е била мъдра жена, тя на нея прилича. На нея се е метнала и заради ей тия думи, тя обожава зимата. Обожава снега, студа. е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: NEWME

Всичко започна от разказа на Радичков „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“…Там на сутринта прииждат хора, мъже и жени, и пълнят котел, кош или престилка със сняг, защото нощес била плъпнала мълва, че са заловили човек, а човекът носел пари…И тия топят снега да се бялне някоя сребърна пара, долита гарван, но погнусено отлита, а един човек все пак покрива с черга отпечатаната в снега стъпка на Левски…И Радичков пише още, че бил в Къкрина и Ловеч, питал – разпитвал, а после и чел и се оказало, че това е лъжа, уродлива пряспа…И когато той самият почнал да топи уродливата пряспа, всяка нейна капка мъчително се оцеждала в душата му…

И ние ще се опитаме да стопим една уродлива пряспа -че в 1873 Левски е можел да бъде спасен, но неговите хора и народът не си помръдват пръста, но ще почнем по – отдалеч, защото дяволът е в детайлите…

В 1837 в Америка Проктър и Гембъл отварят фабрика за сапун, в Париж прокарват улично осветление, Луи Дагер изобретява дагеротипията, Шопен композира Балада № 1 в сол минор, след петгодишна експедиция около Южна Америка Дарвин представя колекция от бозайници и птици, Балзак написва „Сезар Бирото“, Леви Щраус е в Бавария, но скоро отвъд океана ще ушие първите дънки, Дикенс пише „Приключенията на Оливър Туист“, Морз изобретява телеграфен апарат с кодирани букви, Фарадей прави научни публикации за електролизата, в Санкт Петербург на премиерата на операта му „Иван Сусанин“ аплодират Глинка…

И в същата тази 1837 в град Карлово, в Османската империя, се ражда Васил Иванов Кунчев. Тук от 440 години (към този момент) българите не знаят на кой свят живеят и какво се случва в света, защото обитават най–забатаченото място в Европа…Но тъй като Европа не обича забатачени места, Империята вади един указ за равни права на поданиците, свобода на религията, нов начин за плащане на данъци и други такива…И скоро френското правителство праща някой си Бианки да провери ефекта и той докладва, че в империята „механични предачници, тъкачници и парни машини няма, няма и образовани конструктори и инженери”, а „българите са третирани като кучета…”

След 20 години Империята вади и един ферман за равни възможности на поданиците с различна вяра и за позволение (вече) да се строят църкви. И е истина, че около врата на българите примката се охлабва, те почват да майсторят каквото се сетят, отварят дюкяни, сдружават се в еснафи (занаятчийски съюзи), вдигат къщи и изобщо хоризонтът се променя…И в Габрово отваря врати училище, в което по – големите учат по – малките, а в Копривщица – класно училище с цели две години обучение…Учебници няма, но какво от това, щом според един съвременник „Рибният буквар“ „бил последната книга за учение и които го изучавали от кора до кора, минували вече за учени хора…“

И така минават ден след ден и година след година –големият цивилизован свят прави огромни крачки в науката, техниката, литературата, музиката, културата, химията, физиката, географията, ботаниката и изобщо прогреса, а в своя малък и изостанал свят в пределите на Османската империя българите едва пристъпват…

И Васил Иванов Кунчев от Карлово, наречен Левски, в 1870 пожелава да направи българския свят голям, като постигне неговата свобода. Защото до този момент има Раковски, легии, чети, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, хъшове, революционна емиграция в Румъния и БРЦК(Български революционен централен комитет), но нещата със свободата не стават и не стават…И със занаятчии, търговци, даскали, попове, с всякакви, но все истински мъже, Левски създава тайна организация с 13 комитета и един Централен…И конспирацията е пълна, защото никой комитет не знае къде са другите комитети и кои са членовете, а ако има нещо, куриер носи писмо до „Центъра“, а друг го предава където трябва…И днес в България няма човек да не знае кой е Левски, но в ония години това съвсем не е така…

А в есента на 1872 самонадеяният авантюрист и най – вероятно сърбин Димитър Общи, наложен от БРЦК за помощник на Левски, прави „голям удар“, като обира турската поща в прохода Арабаконак…Заловен, Общи предава своя „ресор“- комитетите в Северна България, след което турците арестуват всичките им членове и на практика разсипват всичко…Но Общи не може да се спре и издава и кой е „мозъкът“ на съзаклятието и че „Центърът“ е в Ловеч. В първите дни на декември 1872 Левски е в Чирпан и неговите хора му казват, че служител в Пловдивския конак, българин, е прочел разпратена навсякъде телеграма за издирването му… Левски разбира мащаба на катастрофата и решава да поеме към Румъния, но да мине през Ловеч за архива на организацията. И с архива в самара (седлото) на коня тръгва на север, но остава да нощува в хана до село Къкрина…Призори на 27 декември 1872 турците го залавят, а Никола Цвятков, от Ловеч съпровождащ Левски, и Христо Цонев–Латинеца, който държи хана, са арестувани. И тия двамата заптиетата ги спукват от бой да кажат „непознатият“ Левски ли е, понеже те търсят „баш комитата“ „на сляпо“, но удрят на камък, а като връщат Левски в Ловеч и водят ловчански първенци да го разпознаят, пак удрят на камък…

И само да вметнем – в 1873 година у нас жп линия има от Русе до Варна и от Любимец до Белово (фактически от днешната българо – турска граница до по „средата“ между Пловдив и София). Пътища като пътища има от Цариград през Пловдив и София до Белград, от София до Лом, от София до Русе, с отклонения до Ловеч и Търново и може би още някъде…С кон навсякъде се е стигало, на да дадем пример – от Копривщица до Панагюрище (35км) „само“ за 5 часа, а да съобщиш нещо тайно, е било почти невъзможно, защото телеграф е имало, но турчин е тракал буквите…

И когато Левски с другарите му след Ловеч ги водят в Търново, казват, че България потъва в скръб, но ние не вярваме, защото до този момент никой не бие барабан какво се прави, че всички да знаят кой е Левски. Него са го знаели само хората му, но те в Северна България са арестувани, а в останалите части на България им е трябвало „технологично“ време, за да узнаят… Христо Иванов – Големия, кристален човек и верен приятел (в 1866 той измъква Левски от затвор в Сърбия) по случайност вижда как 200 конника победоносно водят в Търново някакъв човек, познава в него Левски и се ужасява…Същия ден с верни хора намира българския лекар, викан в конака за ранения Левски, и чак тогава разбира какво се е случило. Тогава комитетски член се среща с най – богатия търновец (не пишем имената да не претоварваме разказа), когото турците „вежливо“ са информирали за „случая“, и разбира колко тежки са нещата. Но Големия не се предава лесно и „навива“ други двама да подпалят конака и в суматохата Левски да избяга…И как го правят, защото Търново гъмжи от заптиета, не се знае, но те хвърлят в конака горящи парцали, напоени с газ, които обаче падат в нищото…

А на другия ден въоръжен конвой от трийсетина заптиета, а не пет-шест или дори три, както се твърди, повежда Левски към София…Те много хора вярват, че заптиетата са били три и че за Левски по този дълъг път никой от неговите хора не си помръдва пръста и че народът също не си помръдва пръста…Но кой да си го помръдне, като Димитър Общи е издал комитетите в Северна България и членовете им са арестувани, а със сопи и тояги старци, жени и деца няма как да хукнат да спасяват Левски най – малкото защото не са и чували за него, освен че интелигентният човек знае – народът си е народ, юнаците са си юнаци…

Който иска, нека вярва, че пет – шест заптиета водят Левски от Търново до София, но истината е, че към „търновския“ конвой в Орхание (Ботевград) „закачат“ и двеста конника – да няма проблем в Арабаконашкия проход, тоя същия, в който Димитър Общи прави „големия удар“…И ако някой може да каже при това положение какво е можело да се направи, нека каже…

И когато Левски е вече в София, след десетина дни това вече се разчува, а в Стара Загора – и че съдът ще е в Цариград…И комитетът там незабавно праща свои хора на жп линията (тая от днешната българо – турска граница до „по средата“ между Пловдив и София) да вземат с восък отпечатък от болтовете на релсите… Един железар прави гаечните ключове и отказва да вземе пари, после се връщат да изпробват ключовете и осигуряват турски дрехи за акцията…И трийсет души се позиционират до Търново Сеймен ( Симеоновград), а от Търново към София тръгва пратеник да даде знак кога тръгва влакът…И тия чакат ли чакат знака, но кой да знае, че в Орхание пратеникът е арестуван… Втори човек тръгва към София, а те остават на „стендбай“, без никаква връзка със света, и мислят като спасят Левски, как ще го преведат и до Румъния… А когато все пак дочакват закодираната телеграма от своя човек, той им съобщава, че когато най – накрая се добрал до София, разбрал, че Левски са го обесили преди четири дни….

Така стоят нещата и те могат да не „отърват“ на хора, които (не) съзнателно искат да снизят националното самочувствие на българина, но истината е такава – в 1873 Левски не е оставен от своите, те правят каквото могат, а героичните, но по същество самоубийствени жестове само са щели да отдалечат свободата…И да се знае, че хората на Левски после се раздават докрай и в Априлското въстание, и в Руско – турската война, но след Освобождението никой не упреква другия за гибелта на Левски, за разлика от днес…И е така, защото какъвто е Левски, такива са и хората му, а що се отнася до българския народ, той е страдалец и мъченик, така че за него по – добре да замълчим…

И още нещо важно. В 1873 ние живеем в изостаналата Османска империя, но преди това успяваме да родим Левски -„изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения“, както казва Вазов. И до тази сила застава друга сила – занаятчии и даскали, търговци и попове и всякакви други, за да освободят Майка България…И тези истински българи и истински мъже не са колкото Левски силни, но в 1873 намират сили да продължат напред, както той ги учи – за Отечеството, при това без никога да знаят, че в тази същата 1873 година Жул Верн написва “80 дни около света“, Ню Йорк избира място за Статуята на свободата, Чайковски композира „Лебедово езеро“, кабинков лифт тръгва в Сан Франциско, Сара Бернар триумфира в Комеди Франсез, Шлиман открива Троя, строежът на Бруклинския мост напредва, Ницше е в апогея си, в Амстердам пускат първата бира Heineken, на световно изложение във Виена 7 милиона души се дивят на постиженията на 35 страни, импресионистите подготвят шеметна изложба в Парижкия салон, в Румъния вдигат двореца Пелеш, в Америка за пръв път се играе международен футболен мач, Фройд е първокурсник, а Лондон от десет години има метро…

Материалът Имало ли е опити да бъде спасен Левски? Ето истината е публикуван за пръв път на Опознай България.

На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”.

На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.

Съдебна разправа в условия на съветска окупация

Наредбата-закон е приета с подкрепата на земеделци, социалдемократи, звенари и дори политически необвързани интелектуалци, като част от Отечествения фронт. Впоследствие голяма част от тях попадат под ударите на приетите закони.
На 6 октомври 1944 г. Наредбата е обнародвана и влиза в сила. Тя е представена от министър-председателя Кимон Георгиев като опит да се сложи край на кървавия терор, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г., но на практика узаконява физическите чистки и се превръща в удобно средство за разправата с политическите противници.

Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от част от войски на Трети украински фронт на Съветския съюз и срещу прилагането ѝ няма никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на процесите е съгласувано със съветските представители в Съюзна контролна комисия.

При подготовката на процесите близо 30 000 са арестуваните, като над 10 000 от тях са подсъдими. Срещу семействата на изправените пред „народния” съд също са предприети мерки – изселени са над 11 000 души в различни краища на страна.

За протичането на съдебните процеси са създадени 13 върховни съдебни състава и 125 обикновени състава. Първи върховен състав съди на бившите министри, регенти и царски съветници, а Втори върховен състав – народните представители от 25-то Народно събрание (1940-1944).

Георги Димитров от Москва: Никой не трябва да бъде оправдан!

Директивите на Георги Димитров, ръководил на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), които той дава в края на декември 1944 г. и началото на януари 1945 г. в специални телеграми от Москва за това как трябва да действат „народните съдилища”, са показателни за реваншизма и жестокостта, изпълнили съветският гражданин, който тогава съветската столица спуска нарежданията на Българската работническа партия (комунисти).

„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.

По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт, а останалите, включително председателите на съдебните съставите – от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, тоест от политически орган или от изпълнителната власт, като няма изискване за образователен ценз, включително и юридически. Обвинителите и главният обвинител са назначени от правителството.

Главният народен обвинител Георги Петров | Снимка: Държавна агенция „Архиви”.

Обвинителният акт срещу главните подсъдими е изготвен на 5 декември 1944 г. Разпитът и следствието срещу тримата регенти принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов и ген. Никола Михов, както и срещу няколко генерали от висшето ръководство на армията, е проведено от НКВД в Москва. Те са върнати в София малко преди началото на съдебния процес.

Най-масовото произнасяне на смъртни присъди в българската история

По-голямата част от главните съдебни процеси се провеждат в сградата на Съдебната палата в София, а Вторият върховен състав заседава в аулата на Софийския университет. Докато траят съдебните заседания подсъдимите народни представители се докарват под засилена охрана от Централния затвор. Властта взима мерки в университета да не се допускат външни лица, включително и близките на подсъдимите. В същото време са организирани групи от ремсисти, пред входа да скандират „Смърт на народните врагове”.

На 1 февруари 1945 г. се произнасят Първи и Втори върховни съдебни състава. На смърт са осъдени, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители и 47 генерали и висши офицери. Присъдите не подлежат на обжалване, като смъртни са изпълнени веднага.
Началната страница от присъдата на Първи върховен съдебен състав от 1 февруари 1945 г. | Източник: Държавна агенция „Архиви”.

„Народеният съд” издава общо 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси. Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.

Царица Йоанна: Поисках да ги видя един по един преди екзекуцията

В мемоарите си, издадени през 1964 г., Царица Йоанна Българска, която е принудена да напусне страната през 1946 г. със семейството си и да живее в изгнание, описва последните мигове на осъдените на смърт политици, държавници и висши военни на 1 февруари 1945 г. така:

„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. …

…Изглежда, че на всеки убит [проф. Александър] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

Подсъдим по „народния съд” в Бургас конвоиран на път за затвора | Снимка: Държавна агенция „Архиви”.

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi [глас народен, бел. ред.] кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.

Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях, и дали са още там, не се узна повече нищо.”

Отмяната на присъдите след краха на комунизма

През 1996 г. Върховният съд отменя по реда на надзора присъдите, издадени от Първи и Втори върховни състава на „народния съд” с мотива за редица процесуални нарушения. Отделно, с други решения по иск на различни наследници, са отменени множество присъди, издадени от други съдебни състави на „народния съд”.

През 1998 г. в свое решение Конституционният съд приема, че „Народният” „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата […, а] е един извънреден съд с определени по време правомощия […]. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“

През 2010 г. 41-то Народно събрание приема изменение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, внесено от депутата от СДС Лъчезар Тошев, с което са реабилитираха осъдените от Трети върховен състав на „народния съд” участници в комисиите за разследване на убийствата на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катин и Виница, разстреляни от НКВД по заповед на Сталин през 1939 г.

Присъдите на „народния съд” са посочени като едно престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. от 38-то Народно събрание Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.

Датата 1 февруари, на която през 1945 г. се извършва най-масовото изпълнение на смъртни присъди в българската история, е обявена Ден на почит към жертвите на комунистическия режим през 2011 г. Това стана с решение на правителството на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов по предложение президентите Желю Желев (1990-1996) и Петър Стоянов (1997-2002). Идеята за това им е представена от политическия емигрант и филантроп Димитър Паница.

* В статията е използвана информация от книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов „Българската гилотина” – тайните механизми на народния съд, изд. агенция „Демокрация”, 1994 г.

Източник: Pametbg

Материалът „Народният съд”: Обезглавяването на държавния, политическия и военен елит е публикуван за пръв път на Опознай България.

1. Компанията Пфайзер е на 57-мо място в света по приходи според Fortune, като в момента 30% от aциите ѝ се търгуват на фонодовата борса с цена 37.23$ (към 29.11.20). Активите й са на стойност 164 милиарда долара. [https://en.wikipedia.org/wiki/Pfizer](https://en.wikipedia.org/wiki/Pfizer).
70% от собствеността ѝ е разпределна между 3 офшорни компании, регистрирани в Дауаеар и Сейшелските острови. [https://www.directincorporation.com/](https://www.directincorporation.com/)
– Фарма Медисин Груп Интернешънъл -12%
– Хермес Натурал Сорсес – 9%
– Интерконект Ексчейндж – 51%

2. Собственоста на 3-те горепосочени фирми не може да се проследи, тъй като са офшорни, но интересното е, че Интерконект Ексчейндж освен собственик на 51% от Пфайзер, са и можоритарен собственик на Амстердам Интернет Ексчейндж – [https://www.nl-ix.net/](https://www.nl-ix.net/) Амстердам Интернет Ексчейндж е фирмата, която през 2014-та година инсталира 4G-инфраструктурата в цяла Холандия, Белгия и част от Франция…- [https://www.ams-ix.net/ams](https://www.ams-ix.net/ams)

3. И сега интересното: Управител на Амстердам Интернет Ексчейндж е Евиан Блейк, съпруг на Кристин Гейтс-Блейк-сестра на Бил Гейтс – [https://www.celebfamily.com/technology/bill-gates.html](https://www.celebfamily.com/technology/bill-gates.html)
4. Управител на Pfizer е Алберт Бурла- 59 годишен Грък – [https://en.wikipedia.org/wiki/Pfizer](https://en.wikipedia.org/wiki/Pfizer)

5. Алберт Бурла, освен управител на Pfizer е и член на борда на Директорите на Биотехнолоджи Иновейшън Организейшън (BIO) [https://en.wikipedia.org/wiki/Albert_Bourla](https://en.wikipedia.org/wiki/Albert_Bourla) Изпълнителен директор на BIO до 2012та година е Мишел МакМъри – Хийф – сегашният президент на фондацията на Бил Гейтс – “Бил и Мелинда Гейтс Фондейшън“ [https://en.wikipedia.org/wiki/Michelle_McMurry-Heath](https://en.wikipedia.org/wiki/Michelle_McMurry-Heath)

6. Син на Алберт Бурла (Управител на Pfizer) е Джейми Бурла – 28 годишен, сгоден за Дженифър Катрин Гейтс 24 годишната дъщеря на Бил Гейтс.
Глaвният изпълнитeлeн диpeĸтop нa Рfіzеr Aлбepт Бypлa e пpoдaл 62% oт aĸциитe cи в cъщия дeн, в ĸoйтo ĸoмпaниятa cъoбщи, чe вaĸcинaтa cpeщy ĸopoнaвиpyca имa 90% eфeĸтивнocт. Той продължава да притежава 81 812 акции.

Автор : К. Милка

Нищо не е случайно на този свят, но тази пародия ни напомня на нашата БГ реалност. Офшорки, бордове, шуробажданащина, всичките оплетени като свински черва…
А що се отнася за връзката между коронавируса, Бил Гейтс и ваксините, всеки сам да си прави изводите.

КОПИРАХ ТОЗИ ТЕКСТ И СНИМКАТА!
БЪЛГАРИ, ЧЕТЕТЕ И СИ ПАЗЕТЕ ЗДРАВЕТО И ЖИВОТА!

„Pfizer нямат ваксина – това е генно инженерство!“
„Какво всъщност е „Ваксината“ на Pfizer? Първо нека наречем всичко с истинските им имена: това не е ваксина и не е нищо повече от нечестно и подвеждащо наименование, ако не и лъжовно.

Нормалната ваксина е: „Препарат от отслабен или убит патоген, като бактерия или вирус, или на част от структурата на патогена, която при прилагане на индивида стимулира производството на антитела или клетъчния имунитет срещу патогена, но не е в състояние да причини тежки инфекция.“

Това, което Pfizer ще прилепи върху мускулната тъкан на милиарди хора, е кратък генетичен код съдаден в лаборатория, който ще се свърже с ДНК – РНК механизмите на клетките, ефективно свързани с мускулната клетка и произвеждащи протеинова структура на covid19. В този случай това е сложният свързващ механизъм, който позволява на вируса да се прикрепи към АСЕ2 (ангиотензин-конвертиращия ензим 2) – порталът на повърхността на човешките клетки), така наречения S-шип. Телата ни реагират на това, като произвеждат антитела, които да атакуват „чуждите“ протеини, произвеждани от нашите собствени клетки.

Това е непроверена, нетествана нова биотехнология. Тя няма предистория и няма как да разберем какви ще са средните, камо ли дългосрочните ефекти. Това се нарича евгеника на нормален език. Преди да очертая някои от възможните последици от това, смятам, че е важно да знаете, че това не е ваксина – това е генно инженерство! Това е най-големият масов експеримент в човешкото генно инженерство, който някога е провеждан.

Резултатите от които ще бъдат оценени само от оцелелите. Историята ще бъде съдия. Първо, всеки активен вирусен генетичен материал в организма предизвиква системна промяна (в цялото тяло) в нашата ДНК. Това е начинът, по който работи еволюцията. Всеки въведен вирусен генетичен материал ще бъде подложен на процес по същия механизъм. Тази кРНК ще взаимодейства със собствената ДНК на тялото на системно ниво и ще доведе до промени. Естеството на тези промени е неизвестно.

На второ място, мускулните клетки, произвеждащи вируса, ще бъдат идентифицирани от тялото като „заразени“ и ще бъдат атакувани, причинявайки автоимунен отговор. Не е известно какви ще са пораженията, дали изкуствената кРНК ще бъде копирана в други клетки и дали автоимунният отговор ще се разпространи в други органи, особено в нервната система, която свързва мускулите.

На трето място, потокът от S-шиповидните протеини (свързващият механизъм на вируса covid19) ще се прикрепи към ACE2 порталите в клетките на тялото. Не е известно как това ще повлияе на тяхната роля в автоимунната система на организма и също така неизвестно дали телата ни ще идентифицират такива клетки като „заразени“ и ще ги атакуват.

Накрая е напълно неизвестно колко дълго инжектирания генетичен материал ще остане активен или неактивен. Резултатът може да бъде свръхстимулация на имунния отговор на организма, причиняващ огромни поражение: алергии, автоимунни заболявания, психични проблеми, податливост към инфекции и заболявания – особено грипни заболявания. Накрая този тип генно инженерство ще бъде по-мощно при малките деца, които все още развиват имунната си система.

На Pfizer не може да се вярва, честно казано, те имат ужасен опит в безопасността и прозрачността и вече са произвели 1,3 милиарда дози от това лекарство, готови за употреба. Това е огромна инвестиция и такава, която едва ли ще загубят заради няколко „опасения за безопасността“. Тъй като не е необходимо да публикуват своите „опити, методи или резултати“, може да се гарантира, че погребват всякакви „вредни резултати“ или опасни странични ефекти.

Целите никога не оправдават средствата, Pfizer не прави изключение от това и нищо добро не може да се получи от този генно-инженерен експеримент. Това, че Световни здравни консултативни органи го знаят, че правителствата знаят това, че СЗО го знае, прави всичко това престъпление срещу човечеството! Изборът ни трябва да е свободен и информиран! Ваксината на Модерна е на същия принцип.“

Материалът Извадиха им ризите: От къде идва ваксината на Пфайзер и кои хора стоят зад нея? /Официални факти/ е публикуван за пръв път на Опознай България.

В началото трябва да направя важно уточнение – никога аз или член от семейството ми не сме били пациенти на проф. Александър Чирков. Нека е ясно, че няма и грам пристрастие в думите, които ще прочетете. Имах единствено скромната привилегия да бъда сред хората, с които професорът си говори често и откровено. Толкова откровено, че не криеше тъгата, болката и разочарованието си от това, което се случва в България. Част от това случване беше неговото лично огорчение в последните 14 години, пише журналистката от 24 часа Алексения Димитрова.

Винаги ме връхлиташе безпомощност след тези разговори. Исках да имам магическа сила да отмия страданието му, опитвах да му вдъхна кураж, но знаех, че минути, след като се разделим или затворим телефона, мъката ще го връхлети отново.
Така беше и последният път. Обади ми се на 7 ноември, за да ми каже, че е пристигнал от Германия във Варна, че в края на месеца ще дойде в София и както винаги иска да поговорим по теми, които го вълнуват. Е, този път не успяхме… Но си спомних един от предишните ни разговори: „Обади се на Бойко и му кажи…”

Професорът мислеше, че с Борисов може да се говори така, както се говореше преди повече от 20 г., когато организираше охраната на царя. „През 2001 г., когато царя спечели изборите, се събрахме в хотел „Хилтън”. Тогава му препоръчах да направи Бойко главен секретар. Аз ги запознах години преди това. Царят си търсеше охрана и му предложих Бойко, когото познавах покрай Живков. Ако той не знае и не вижда какво съм направил за тази страна, аз няма да му се моля”, каза ми професорът и през 2017 г.

Сега изпитвам вина, че не се обадих на никого, за да изкрещя за тъгата, която този достоен българин носеше. Но тогава си мислех, че силата на журналиста не е да звъни по телефона, а да пише. Интервюто със заглавие „Дадох 360 000 евро свои пари, а ми взеха болницата” бе прочетено близо 300 000 пъти в сайта на „24 часа” преди повече от 3 г. и сигурно още толкова в съботното издание на вестника. Но да не би някой да чу болката на професора? Да не би да се трогна от нея?

Отидох тогава, през 2017 г. във Варна, за да се видим, когато ми каза, че си е тръгнал завинаги от София. „Край със София. Не искам да живея в град, който ми открадна болницата.” Говореше за 18 юни 2006 г., когато тогавашният министър на здравеопазването Радослав Гайдарски издава заповед, че проф. Чирков няма да е вече директор на болница „Св. Екатерина”. „Помня деня, защото беше рожденият ден на дъщеря ми Кармен”, каза професорът. „Намирам за крайно несправедливо да отгледаш едно дете, защото „Св. Екатерина” ми беше като дете, и някой да ти го отнеме. Но изглежда съм живял с илюзии.”

Формалният повод за отстраняването бил финансов преразход. „Не съм допускал сериозен преразход, докато 20 г. бях изпълнителен директор на болницата. Моето правило е да вземам от богатите и да лекувам бедните и безпаричните, които не могат да си го позволят. Даже бях наредил да се постави надпис в „Св. Екатерина”, че се забранява да бъдат питани пациентите дали имат пари за диагностика и лечение. Веднъж научих от пациенти, че двама лекари са опитали да им вземат по 5000 лв. Казах им, че ако не ги върнат, ще ги уволня”, сподели проф. Чирков.

Не отрича, че болницата задлъжняла със 130 000 лева. „Използваха това за повод, а не видяха че преди това съм осигурил 22 млн. лева от мои контакти в чужбина чрез моята фондация. Жена ми направи една сметка и изчисли, че за около 33 г. – от 1984 г. до 2006 г., нашето семейство е дало около 360 000 евро лични пари, за да помага на България – от изпращане на доктори на мои разноски да специализират в чуждестранни болници и университети до водене на персонала на „Св. Екатерина” за по една седмица в Австрия – хем да си починат, хем да видят как функционират тамошните болници. Помагах на България, а те ми откраднаха болницата.

Не знам дали някой разбира, че не става дума за директорски пост. Става дума за принципи! Не мисля, че е нормално да изградиш нещо от нулата и да ти го вземат. Това е все едно да ти отнемат детето”.
Това бе единственият път, в който очите на кардиохирурга, който е видял много, се изпълниха с влага. „Не изпитвам нито отчаяние, нито гняв, а тъга за тази несправедливост. Но такъв е животът”, си даваше сам кураж докторът.

Много се учудил, когато един ден синът му Алесандро му казал: „Татко, през ръцете ти са минали хиляди, а сега нямаш нищо.” „На мен пари не ми трябват – няма да ги нося в гроба. Когато създадох „Св. Екатерина” преди повече от 40 г. тук се изредиха светила на световната медицина и здравеопазване, които не можеха да повярват, че в малка изостанала България може да има такава болница. А веднъж Живков му казал: „Знам всичко, което сме причинили на вас и семейството ви, професоре, знам за магазините, които сме ви конфискували и за това, което е трябвало да изтърпите. Прави ви чест, че сега се връщате да помагате на България.”

В началото мисли, че болката от безцеремонното му изхвърляне ще мине. После се надява някой да види колко нечестно е това. Накрая се отказва да се бори и прави своя окончателен избор – Варна. Трябва да те връхлети наистина голяма мъка, за да можеш месеци преди да навършиш 80 да продадеш жилището си на едно от най-хубавите места в столицата и да избереш дом на другия край на България. За проф. Чирков това означаваше да се раздели с приятелите, които обича, с учениците, с които се гордее, и с надеждата… че някой има нужда от него. „Явно никой няма потребност от мен в София”, каза с мъка на сърцето професорът.

Докато вървяхме през пролетта на 2017 г. в морската градина и в центъра на Варна, го видях, обграден от обич и внимание, които несправедливо му бяха отнети и беше позабравил. Десетки хора го спираха да го поздравяват, да му изразят благодарност или просто да му кажат няколко мили думи. Виждах, че хем му е драго, хем искрено се притеснява. Един мъж се хвърли да му целува ръцете, а очите на една жена се насълзиха, че вижда пред себе си „Лекар с главно Л от плът и кръв, който го накарал да се гордее, че е българин”. Колко лекари могат да изтръгнат такава искрена човешка реакция?

„Драго ми е, когато мога да помогна или съм част от личната съдба на хората. Тъжно ми е, когато гледам колко нещастни, отчаяни и безпомощни са днес българите”, каза професорът.
Настоях да го снимам пред надписа „Варна” в морската градина, защото разбрах, че тук е новият му дом, че тук той има отново надежда да завърши това, за което мечтаеше повече от 15 г. – да изгради модерна кардиологична болница – нещо, което не се получи нито в София, нито в едно малко градче на север от Бургас. „Това ще бъде най-добрата кардиологична клиника в Европа. Няма да има друга такава!”, мечтаеше на глас професорът.

Разказваше, че проектът е готов от 8 г., но финансиране няма. Първоначалната идея била парите да дойдат от негови контакти в Австрия и Германия, „но после ми казаха, че България е много корумпирана и се страхуват средствата да не потънат”, бе откровен професорът. И сподели, че е близък приятел с някогашния финансов министър и министър-председател на провинция Заксел Анхалт проф. Вернер Мюлк, който бил откровен, че трудно ще се намери някой да даде пари, защото България не е правова държава.

Професорът обаче не се отказваше. Пътуваше всеки месец от германския град Фрайбург, където живееше, за да консултира пациенти, пристигнали от цяла България, във варненската Първа градска болница. Беше прочел наскоро, че има две скали с по 17 показателя, които могат да направят човека щастлив и нещастен. „Наредих да изработят едно табло и да го сложат в болницата във Варна, за да могат хората да се просвещават и да опитват да следват само показателите за щастието и да се отърват от нещастието.” Въпреки това сам се чудеше на себе си: „Живея в един от най-хубавите градове между Швейцария, Германия и Франция, но още ми се идва в България. И аз не знам защо го правя. Трябва да съм малко луд”, казваше с лека самоирония професорът.

Един от най-интересните му разкази е тъкмо как човек като него, с добре изградена кариера в Германия, решил да се върне в България в далечната 1981 г. „Намериха ме от българското посолство. Помолиха ме да създам модерна българска кардиохирургия”. Това станало след като Людмила Живкова потърсила контакт с него. „Бе чувала, че хора от властта идват за операция в Германия и поискала да се запознае с мен. На срещата ме покани да се върна да правя подобни операции в България. Каза ми, че вуйчо й Атанас Малеев е министър на здравеопазването и ще сторят всичко необходимо, за да подпомогнат работата ми. Тогава организирах един немски екип и дойдохме да оперираме в България. Заварихме невероятна картина – не можеха най-обикновена сърдечна операция да направят, да не говорим за операция на деца или трансплантация”, спомня си кардиохирургът.

Но истинският мотор на завръщането му бил министърът на културата Георги Йорданов, с когото до край го свързваше топло приятелство. „Той идва няколко пъти в Баден Вюртенберг, срещна се с премиера на провинцията Лотар Шпет, с шефовете на клиниката, в която работех, за да ги уговори да ме пуснат, защото те не бяха много съгласни”, споделя Чирков.
Като пристигнал в София, решил че с обучение и търпение, нещата могат да се оправят. „Всяка вечер събирах екипа от лекари и сестри в болницата. Говорех им с различни римски постулати. Един от тях бе: „Не бива да правиш другиму това, което не искаш да сторят на теб.” Четях им лекции за най-новите медицински тенденции в света и в Европа, за взаимоотношенията между хората, че не може да има добро здравеопазване, когато няма хуманни отношения.

Бях създал школа, но изглежда в България завистта винаги побеждава”, разсъждаваше професорът. Според него и в други страни по света има завист, но там отношенията между хората и мисловната култура са на толкова високо ниво, че хората правят компромиси в името на общата кауза и градивната работна атмосфера. „Тук сякаш всеки чува само себе си. Много често се толерира посредствеността, а войнстващата омраза, нахалството и некадърността се оказват по-силни. България е пълна с примери, в които способни хора си тръгват огорчени или остават на заден план заради други, които по една или друга причина са овладели властови позиции или не се подчиняват на закона.”

Кардиохирургът открито изразяваше мнение, че завистта, която съсипва България, е продукт на примитивност, на липса на възпитание. „Ако човек е възпитан добре, той ще контролира всичките си действия и ще може да овладява това, което нарушава взаимоотношенията с другите, за да има хармоничен живот, а не омраза”, каза ми веднъж професорът.
Когато през 1981 г. събрал семейството си, за да им съобщи, че българското правителство иска от него да организира модерна съвременна болница като в САЩ и Западна Европа, те казали: „Да, татко, отивай да помагаш на България.”

Жена му Мариане също го подкрепила. „Да бъдеш водещ кардиохирург във втория университет в Европа и да го напуснеш, трябва да не си много наред… – шегуваше се професорът – но аз го направих, защото България имаше нужда. Болница “Св. Екатерина” бе построена и с мои лични средства, и със средства, дарени от спонсори в Германия, Холандия, Австрия и САЩ на моята фондация”, споделяше той.

След като през 2006-а го изгонили от болницата, която създал от нулата, жена му казала, че нито лев повече няма да даде за България. „Децата ми също бяха разочаровани, че се отнесоха така с мен. То не беше и за вярване”, казваше професорът и сам се успокояваше: „Но народът отдавна нарича тази болница Чирковата, а както е известно народът никога не греши.”
След като организирал и обучил висококвалифициран лекарски екип, през май 1986 г. извършили първата сърдечна трансплантация на сърце в Източния блок – на малкия Иванчо от Кърджали. Бил награден с орден “Стара планина” от Живков.

По онова време в болницата редовно идвали медицински светила от цял свят и се дивяли как може да има такава болница в малка изостанала България. „Дойде и съветският министър на здравеопазването Евгений Чазов, който каза, че иска да има в Москва такава кариологична болница и такъв кардиохируг. Дойдоха и професорите Кули, Сатър, Балас. За да поддържам равнището на специалистите, наложих продължаващото обучение. Изпращах лекари и сестри да се учат в елитни клиники и университети, а после се връщаха и оперираха не само в България, но и в Иран, Сирия, Либия и Алжир”.

Но освен златни ръце проф. Чирков имаше харизма, която бе дар от Бога. Удоволствие и ценен житейски урок бе да гледаш как като с магическа пръчка мъдро разрешава споровете между приятели на маса или дрязгите между колеги в клиниката. Говореше благо, с топлина и притчи. За всеки случай имаше древноримска сентенция или пример от световната история, която обичаше и познаваше в детайли. „Още древните са казали, че обединението изгражда малкото, разединението разрушава голямото. Нека се обединим около разумното начало и бъдем добри дори към лошия. Това е начинът, чрез който да го култивираме и приобщим към цивилизованото общество”, нареждаше професорът.

Мечтата му бе да види България правова държава. „Прилагането на правото и закона и наказването на онези, които го погазват, е в основата на всичко. В една правова държава хората имат страх от закона. Те знаят, че ако направят нарушения, могат да ги осъдят, да ги поставят в затвора. Сега в България не е така. Каквото и да направиш, не влизаш в затвора. Живеем в мафиозна демокрация”, не криеше огорчението си.

С надеждата да работи за правова държава бе влязъл преди години в българската политика. „Бях първо във Валикото Народно събрание, в СДС, после работих за връщането на царя. Смятах, че така ще допринеса за промяна на мисловната култура на хората и администрацията. Но не стана. След като анализирах ситуацията, стигнах до извода, че още е рано. България не е в онзи цивилизационен стадий, който позволява да се постигне този успех. Разочарован съм от хората в политиката”, не криеше професорът. Той често цитираше една мисъл: „Бъди промяната, която искаш да видиш около себе си. Няма нужда да се обичате, но можете поне да се уважавате и да не причинявате зло на другия.” Всеки, общувал с него, можеше да гребе с шепи от мъдрите му житейски уроци, стига да имаше очи, уши и … сърце за това.

Самият той прощаваше на някои от учениците си, които забравяха ръката, която им е подал. „Това е характерна черта за балканеца. Той не обича да си спомня откъде е тръгнал. Много от добрите ни кардиохирурзи като проф. Генчо Начев, проф. Людмил Бояджиев и други лекари и медицински сестри изпращах на обучение в Америка и Западна Европа. Използвах поканите, които получавах от известни чуждестранни клиники за специализации на тяхна издръжка. Контактите и близкото приятелство с колеги на Запад, с които бях работил и се познавах добре, помогнаха на тези момчета да се научат да оперират. Не съжалявам за това, не губя, че не признават направеното. Нека това тежи на тяхната съвест”, казваше професорът. И живееше с топлината на тези, които го обичаха.

През декември 2013 г. Сити Клиник кръсти Клиниката си по кардиохирургия на името на проф. Чирков. Присъствах на тази топла церемония. „Това е най-малкото, което можем да направим, за да засвидетелстваме признание и уважение към най-изтъкнатия кардиохирург у нас, положил основите на модерната кардиология и кардиохирургия, обучил много лекари, които продължават делото му за европейско ниво на лечение”, каза тогава един от най-добрите ученици на професора проф. д-р Иво Петров. „Радвам се не защото поставиха плоча с моето име, а защото тук виждам онези отношения между хората, за каквито винаги съм мечтал – човечност, съпричастност, грижа, благост…”, каза ми тогава професорът.

Затова може да е закъсняло признанието, но се надявам някой да опита да възстанови справедливостта и да кръсти болница или площад на името на професора.
Да се срещнем, говорим и чуем на площад „Проф. д-р Александър Чирков”! А там горе той ще е щастлив да уталожим вътрешните си демони и демоните на прехода и да извадим от пепелта себе си и България, която толкова обичаше. Макар и със закъснение той го заслужава.

Материалът Поклон пред българското светило: Да се срещнем на площад „Проф. д-р Александър Чирков“ е публикуван за пръв път на Опознай България.

Това показва справка, направена в Националния регистър на населените места на НСИ за броя на жителите по селища към 31 декември 2019 година.

Към края на миналата година в страната има общо 5 257 населени места, от които градовете са 257, селата – 4 998, а два са манастирите със статут на населено място – Клисурски и Рилски. Населените места през миналата година в сравнение с края на 2018 година се увеличават с едно, след като през 2019 година е създадено ново – Свети Константин в област Пазарджик.

От всички 4 998 села в България точно 617 са без население или с едноцифрен брой жители или с 26 повече в сравнение с предходната 2018 година, сочат данните.
С един жител в страната са точно 69 села. По двама души население има в 63 населени места, а по трима – в 46 села. 45 населени места в България са с по четирима жители. С по пет души постоянно население са 44 села, а с по шестима жители – 37 села. Общо 44 села имат по седем жители, други 55 са с по осем обитатели, а 43 села са с деветима души население.

Най-много села без население и с едноцифрен брой жители има в област Габрово.

Селата без население са разположени в 14 области на страната, а тези с едноцифрен брой жители са пръснати в 23 области. Справката в регистъра показва, че най-много села без жители /63/ и най-много с едноцифрен брой на населението /119/ има в Габровска област – общо 182. В Габровска област има общо 349 населени места, което означава, че повече от половината от тях са или необитаеми, или с едноцифрен брой на жителите.

След Габровска област се нарежда област Велико Търново /общо 336 населени места/ с 58 села без постоянно население и 85 села с едноцифрен брой на обитателите. В двете области са разположени повече от половината от селата в разглежданата група – общо 325.

В област Кърджали има 11 села без жители и 28 с едноцифрен брой население. В Смолянска област са разположени 8 села без население и 33 села с едноцифрен брой на населението. Седем населени места в област Хасково са без нито един жител, а други 19 с едноцифрен брой на жителите. В областите Стара Загора и София са разположени по четири села без население и съответно 8 и 29 населени места с едноцифрен брой на жителите си. По три села в Благоевградска, Добричка, Кюстендилска и Търговищка области нямат нито един жител и съответно 23, 12, 25 и 16 населени места са с под 10 обитатели. В Бургаска област са разположени две села без постоянно население и 5 села с едноцифрен брой на обитателите. В две области – Пазарджик и Перник, има по едно село без постоянно население и съответно 2 и 19 населени места с едноцифрен брой жители.
С различен брой на селата с едноцифрен брой на населението са областите Видин /7 села/, Пловдив /4 села/, Варна /3 села/, Монтана, Силистра и Сливен /по 2 села/, и Враца, Шумен и Ямбол – по едно село.

В 1753 населени места жителите са под 100 души

Справка на БТА, направена в Националния регистър на населените места на НСИ за броя на жителите по селища към 31 декември 2019 година, показва още, че общо 1 753 населени места, включително Клисурски и Рилски манастир, които имат статут на населено място, са с население под 100 души. Ако към тях се прибавят и селата с нулево население – 171, общият брой на населените места под 100 жители става 1 924 или повече от една трета от всички населени места в страната, включително и градовете.
Проверката на БТА показва още, че към края на миналата година 274 села имат население между 10 и 20 души включително, като 37 села имат точно по 10 жители. В тази група попада и Клисурският манастир с 10 постоянни обитатели. От 21 до 30 жители имат 189 села, включително и Рилският манастир със своите 30 постоянни обитатели. Общо 160 села имат от 31 до 40 жители, а 136 – от 41 до 50 обитатели. В други 129 села живеят постоянно между 51 и 60 обитатели.
В 121 села населението е между 61 и 70 души, а в 111 – между 71 и 80 души. В 105 населени места населението е между 81 и 90 жители, а в 82 – жителите са между 91 и 99 души. Към края на 2019 година 13 села имат по точно 100 души население.

Най-многобройна е групата на селата с население между 101 и 200 души

Справката в регистъра показва, че най-многобройна е групата на селата, в които живеят между 101 и 200 души включително – 722 села, като в сравнение с края на 2018 година броят им нараства с 9. Следва групата на селата с население между 201 и 300 души, в която попадат 506 населени места. Трета по големина група е на селата с обитатели между 301 и 400 души, в която попадат 396 села.
В 263 села броят на обитателите е между 401 и 500 души, а в 205 – между 501 и 600. В 177 села населението е между 601 и 700 жители. Между 701 и 800 обитатели имат 140 села. В 106 села населението е между 801 и 900 жители, а в 85 живеят между 901 и 1000 души, като едно населено място – село Роза, общ. Тунджа, обл. Ямбол, има точно 1000 обитатели.
В 365 населени места постоянните жители са между 1001 и 2000. Общо 73 села попадат в групата с население между 2001 и 3000 жители. В други 18 села живеят между 3001 и 4000 души. В 4 села населението е между 4001 и 5000 души. Две села попадат в групата между 5001 и 6000 жители и още едно в групата над 6000 жители.

Най-голямото българско село – Лозен, е по-голямо от 145 града

И към края на миналата година, независимо че намалява с 20 души, най-голямото българско село остава Лозен /обл. София-град/ с население 6168 души. Справката показва, че Лозен е по-голям от 145 града или иначе казано от повече от половината градове в страната.
Следващото по големина село е Айдемир /обл. Силистра/ с население 5465 души. Топ 10 на най-големите села допълват Бистрица /обл. София-град/ с 5116 души, Драгиново /обл. Пазарджик/ с 4667 жители, Казичене /обл. София-град/ със своите 4545 обитатели, Розино /обл. Пловдив/ с 4233 жители, Градец /обл. Сливен/ с 4153 жители, Труд /обл. Пловдив/ – 3961, Мало Конаре /обл. Пазарджик/ с 3849 души и Буковлък /обл. Плевен/, което със своите 3763 жители изпреварва Калипетрово /обл. Силистра/ – 3709 жители, което завършваше челната десятка в края на 2018 година.

Любопитно е да се отбележи, че цели 2489 села или почти половината в страната са по-големи от най-малкия град в България – Мелник, който има 177 жители към края на миналата година. Точно девет села – Бели брод /обл. Монтана/, Бързица /обл. Варна/, Бърчево /обл. Силистра/, Желен /обл. София/, Изворово /обл. Хасково/, Каменяк /обл. Бургас/, Кукуряк и Плазище /обл. Кърджали/ и Ореше /обл. Благоевград/ имат население колкото Мелник.

Материалът Тъжно: 446 села у нас само с едноцифрен брой жители, 171 са обезлюдени е публикуван за пръв път на Опознай България.

Уволнената медицинска сестра Мая Илиева, представител на Инициативния комитет на специалистите по здравни грижи и яростен защитник на правата на медицинските служители в България написа силни думи относно истината в здравната ни система и положението на колегите й в условията на пандемия в профила си във Фейсбук. Публикуваме без редакторска намеса:

Ей, няма такава държава! Мислех си, че сега, като съм безработна ще си почина хубаво и няма изобщо нищо да коментирам, но…
не издържах!
„Няма да взимаме допълнителни мерки срещу постоянно нарастващия брой заразени с Ковид19, а трябва да бъдат “ укрепени“ болниците“!

Ехо…това да не са някакви “ крепости“ с “ камъни и дърве “ ли да бъдат укрепени? Тези хора имам чувството, че живеят в друга реалност…ама с какво да бъдат укрепени? САМО с легла и апаратура НЕ става! КАДРИ НЯМА! Превеждам …НЯМА лекари, медицински сестри, фелдшери, лаборанти, физиотерапевти, акушерки, санитари и др. помощен медицински персонал! Доброволци безплатно също НЯМА или, ако има е за няколко дни докато медиите го отразят!

НЯМА и НЯМА да има! Защото вие господа с вашето бездействие по отношение на нашите проблеми ни докарахте до тук!
НЯМА и нормално функциониране и финансиране на болниците, защото системата е такава… ПОРОЧНА!
За сметка на това има вече лекари загубили живота си за да спасят живота на пациенти!

Има вече стотици заразени медицински специалисти, лекари и помощен медицински персонал!
Има самозабравили се директори на болници, които си мислят, че са над закона!
Има закрити клиники и отделения поради ЛИПСА на персонал, но на фона на това има прекратени трудови договори на медицински сестри САМО, защото са неудобни и не “ скачат според тоягата“!
Има и клиники затворени под карантина!
Има некомпетентни институции!
Има смесване на потоците ( чистия и мръсния) в повечето болници, тъй като се обслужват от едни и същи звена ( лаборатория, рентген), както и персоналът е един и същи и обслужва по няколко клиники!
Има прикриване на истината!
Има едни евро пари за усвояване!
Има абсолютна анархия при разпределението на „бонусите“ от 1000лв, защото няма яснота коя точно е “ първата линия“?
Има абсолютно затъмнение относно разпределението на милионите левове дарения, както към МЗ, така и към определени болници!
Има абсолютно безотговорни хора на високи ръководни постове, които неглижират липсата на кадри в системата, което води до некачествено обслужване на пациентите, но по-важното е да се усвоят едни пари от НЗОК!

И да не забравя …

Има щастливи фенове! Защото иначе не се знае какви изненади могат да поднесат…
Има 9% ДДС за ресторантьорите, храните и от “ кумова срама“ книгите, но… това не се отразява на крайната цена на продукта…
Има бонуси за “ бизнеса“, но ги получават САМО “ баш олигарсите“…
Има празни морски курорти, но за сметка на това цените на нощувките не падат…
Има увеличение на тока и парното! За сметка на заплатите и пенсиите…
Има “ социален“ закон, който обслужва определени интереси, но…не и тези на хората в нужда…

Има протести всеки ден ( все още са ни позволени от Бога Слънце) на майките, на медицинските специалисти, на полицаите, за детската болница, за детските градини и ясли, за по- добър живот… и т.н, и т.н…
И, като прочета колко много неща имаме да се чуди човек на тоя “ наш късмет“…и да се моли поне до изборите да изкара, че иначе лошо…от “ ужасен КРАЙ“ да не се превърне в “ УЖАС безкрай“…

Материалът Смелата мед. сестра Мая Илиева се изправи срещу цялата порочна и здравеОпасна система: „Ей, няма такава държава!… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Там, затънало до кръста в черна тиня се мъчело да се освободи ужасено момче. Фермера Флеминг спасил момчето от бавна и мъчителна смърт.
На другия ден луксозна карета спряла пред къщурката на селянина. Елегантно облечен господин слязъл от каретата и се представил, обяснявайки, че той е
бащата на спасеното момче.

„Искам да ти платя“ казал богаташа. „Ти спаси живота на сина ми“.
„Не мога да приема пари за това, което сторих.“ казал фермера,
отхвърляйки предложението. В този момент влязъл синът на фермера през вратата на
семейната колиба.
Богаташът попитал: „Това твоя син ли е?“
Фермерът отговорил гордо: „Да.“
Богаташът направил предложение да обучи на същото ниво както собствения си син и сина на селянина. „Ако момчето има същите добродетели като баща си той ще порасне и без съмнение ще стане човек, с който и двамата ще се гордеем.“
И това и направил.

Сина на фермерът посещавал най-добрите училища и завършил най-добрия медицински университет в Лондон. След време той станал известен като сър
Александър Флеминг, откривателя на пеницилина.

След години сина на богаташа, който бил спасен от блатото се разболял от пневмония.

Кое спасило живота му – пеницилина!

Името на богаташа – лорд Рандолф Чърчил. Името на сина му – сър Уинстън Чърчил.

Някой някога е казал – всичко, което правиш ти се връща.

Работи, все едно че нямаш нужда от пари.

Обичай, все едно че никога не си бил нараняван.

Танцувай, все едно, че никой не гледа.

Пей все едно че никой не слуша.

Живей все едно че рая е на земята.

Днес е деня на приятелството, затова споделям това с всеки, когото считам за приятел.
Прати го и ти и направи хубав деня за някого.

Ирландско пожелание за приятелство: /върни същото отношение! Късмет!/
Нека винаги да има работа за ръцете ти.
Нека в кесията ти винаги да има монета или две.
Нека слънцето винаги да огрява прозореца ти.
Нека дъга да следва всеки дъжд.
Нека ръката на приятел винаги да бъде близко до теб.
Нека сърцето ти е пълно с радост.
И да се озовеш в рая половин час преди дявола да е разбрал, че си мъртъв.

Материалът Истинска история за приятелството на беден шотландски фермер и златно ирландско пожелание е публикуван за пръв път на Опознай България.