Господ обаче решил да го изпита и да провери дали е наистина толкова голяма вярата му. Явил се пред него и му заръчал да изкачи една висока планина с голям сандък, завързан на гърба му, но му забранил да отваря капака и да поглежда какво има в сандъка. Тръгнал да се изкачва човекът, а по едно време спрял да си почине и любопитството му надделяло и отворил сандъка.

Отвътре наизлезли змии, гущери, жаби и се разпръснали по широкия свят. Разгневил се Господ, превърнал човека на щъркел и му казал, че ще си стане пак човек, едва когато събере обратно в сандъка всичките избягали твари.
Оттогава щъркелът цяло лято ходи по реките и блатата, за да лови жаби, змии и гущери, а на есен все така заминава на хаджилък, да се поклони на Божия гроб и да измоли прошка за греха си.

…………………………………………………………………………………………………………………………

   ШИМОВИЯТ ЩЪРКЕЛ

Колю Чакора имаше трима сина: големият — Спиро, стана кехая, но връх не изви, защрто галеше (обичаше) пустата ракия. Коста, средният, след скитане по света се върна в село като 1мъдрец и философ, знаеше седем езика, тълкуваше световните събития и накрая се пресели в Широка лъка.

Най-малкият — Шимо (Симеон), беше „проста душа“, носеше чисто сърце, кротък и смирен, но бе МЪДър и засмян. Дето се казва — от люлката до гроба той прекарваше живота си в Беломорската равнина. На девет години баща му го прати да пасе шилета из зимните къшли. Наплоди много овци, но от тежките зими те измряха. И понеже за Шимо. се знаеше, че няма „лоши очи“, хаджи Селим от Ксанти го повика да пази    харема му. Стори го вардач на големия си конак. Шимо качваше кадъните на конете, откарваше ги на топла баня и ги връщаше бели и червени. През лятото Като баш мандраджия по планината правеше вкусно сирене, бяло масло и мазно брано мляко.

Той имаше и друго призвание — да майстори бентове, вади, воденици и да впряга воденични камъни по беломорските реки. Лете, щом свършеше работата си по мандрата, правеше пък високи варади и под тях стъкмяваше водни колелета, станоци, затягаше бичкиджийския трион и той запяваше своята песен. „Каквото стрико Шимо барнеше, майсторлък извиваше!“

Той беше „кангалест чиляк“ — висок, кокалест и малко прегърбен, с тънки и дълги крака, изпъната шия и дълги ръце. На лицето му се открояваше големият му нос, под него руси мустаци, а очите му ясносини. Връстниците му още от младини го бяха прозвали Щъркела, но това не го обиждаше, защото още от дете смяташе тази птица за цар на пернатите, чакаше я всяка пролет да дойде и да кацне по старите си гнезда. Сред стадо щъркели той ходеше свободно, гладеше бялата им перушина, хвърляше им храна, разговаряше с тях. А щъркелите като че ли разбираха неговата обич и тръгваха след него като овци. „Шимо има ясносини очи и с тях омагьосва щъркелите, прави ги кротки да го слушат и следят . — казваха шепнешком овчарите. — Той знаеше пилещи език, господ дава на десет хиляди по един такъв човек, който може да приказва с пилце, змии и още много животни по земята.“

Кара Колю добавял: „Може, можеее! Шимо е божи човек, кротка душа, носи и бистро сърце, не е чудно и с пилцете да говори!“

През Първата световна война, когато гладът вилнееше във всяка родопска къща, Шимо Чакора стана воденичар в село Яланжа, Гюмюрджииско. Там имаше стара воденица, разнебитена и изоставена. Шимо я стегна, месец оправя отнесения бент на реката, почисти дългата вада, оправи счупените керемиди на покрива, смени колела и кречетала, пристегна прогнилите улеи и накрая впрегна трите камъка. Завъртя Шимо воденицата, тръгнаха хората да мелят сладко и меко брашно…
Новият воденичар се чувствуваше блажен, че може да помогне в тези тежки и гладни години. На всички даваше брашно колкото имаше, накрая омиташе и остатъците под камъните, но празен човек не връщаше. Но Шимо си имаше и друга, своя си радост, която с никого не сподели.

Навръх коминя на Яланжалицката воденица от стари времена имаше голямо щъркелово гнездо. Трета пролет поред тук идваше една и съща щастлива семейна двойка, поправяше гнездото и отглеждаше по едно поколение. Мъжкият бе голям, едър, а женската бе нежна, пригладена и прпмазана — винаги чиста и бяла, походката й бе ситна и плавна. Всеки ден воденичарят ги наблюдаваше и ги облажаваше, че са винаги заедно, не като него, гурбетчия и самотник. Един ден видя щъркелите как превиват шиите, прегръщат се с крила и подреждат гнездото си. В такива моменти сърцето му трепваше и без да ще, почваше да им говори, а те обръщаха глави, слушаха го. Изнасяше качамак, хвърляше го на пернатите си съседи и ги гледаше как лакомо кълват. В такива моменти говореше на мъжкаря:

– Яжж. . . яжж, за да станеш по-хубав! Невестата тя е красива, а ти си грозноват и кльощав — тя е бяла и чиста, а ти «и гурелив и кирлив, май че не я заслужаваш! Добре че на мъж се кусур не търси!

АВТОР: отец Константин Канев
ИЗДАТЕЛСТВО „ХРИСТО Г. ДАНОВ*-
Основано през 1855 година

РОДОПСКИ ХРОНИКИ

ПОП КАНЬО – „РОДОПСКИЯТ СОФРОНИЙ”

Константин Канев е известен родопски свещеник, книжовник, краевед и поет. Роден е на 26 февруари 1917 г. в село Горно Дерекьой (дн. с. Момчиловци от 1934 г.) и като син на овчари от малък кръстосва баирите на Родопа планина. През 1933 г. любознателното родопчанче постъпва в Пловдивската духовна семинария, която завършва с отличие през 1941 г. В есента на същата година Константин се завръща в родното Момчиловци, където е ръкоположен за енорийски свещеник и започва да служи в църквата на родопското село. Константин Канев е емоционален като натура, но понякога е и сантиментален, като човек. Към приятелите си е всеотдаен и умее да прощава грешките на хората. Така, освободен от предразсъдъци, той съзнава цената на труда, книгите и знанието.

…………………………………………………………………………………………………………………………

ЗАЩО ЩЪРКЕЛЪТ „НОСИ БЕБЕТАТА“ ?!

Тази птица се асоциира със семейството и челядта от векове.

В старогръцката митология щъркелът е въплъщение на омагьосаната богиня Герана, която вечно търси своето дете. Според легендата, Герана се омъжила за пигмей и му родила син. Герана била много красива и това предизвикало яростта на богинята Хера, която я превърнала в щъркел. Пигмеите отвлекли сина ѝ. Това станало причина Герана ежегодно да отлита на юг в търсене на своето бебе.

В норвежкия фолклор щъркелът представлява символ на семейните ценности и взаимната отдаденост. В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор те остават сами до края на живота си.

В египетската митология , едната от петте души на египтянина (Ба) често се изобразява като щърк. Завръщането на тази птица символизирало завръщането на душата – време, по което човек можело да бъде съживен. В норвежкия фолклор щъркелът представлявал символ на семейните ценности и взаимната отдаденост.
В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор, те остават сами до края на живота си (което всъщност не е така).

А същинската история за щъркела, който носи на двойката новороденото им дете, предполагаемо е възникнала преди няколко стотици години в Германия. Това се дължи на естественото поведение на тези птици. Знаете, че всяка есен те отлитат на юг и се завръщат по нашите (европейски, така да се каже) земи и свиват гнезда напролет (март, април).

Бебетата, родени по това време, обикновено са заченати през месец юни на предходната година. Или по-точно в края на юни, когато са се чествали езическите фестивали на брака и плодородието във връзка с лятното слънцестоене. Тогава много двойки са сключвали бракове или просто неформално са консумирали взаимните си симпатии, което по онези времена често е водело до производството на бебета. След това щъркелите са отлитали на юг, а с прибирането им са се появявали и въпросните деца.

Оттам и приказката „щъркелът го донесе“. Това, в комбинация с дълбокото загнездване (игра на думи, знаете как е) на птицата в местните митове и легенди, вероятно има принос за полагането на основите на тази „цензурна“ версия за човешкото размножаване.

През ХІХ век Ханс Кристиан Андерсен популяризира в свой кратък разказ легендата за два щъркела, които прелитат над малко селце и биват замеряни с камъни от едно момче. Тяхното отмъщение идва под формата на мъртво бебе, което те откриват и донасят пред прага на къщата му.
Във версията на датския писател щъркелите вземат спящите бебета от едно блато и ги разнасят на семействата с добри деца.
В друга сравнително известна алтернатива на баснята птиците взимат т.нар. щъркелови камъни от пещери и ги донасят до дома с кошница на гърба или във вързоп, закачен на клюна. Същите тези камъни оживяват в бебета, след като бъдат оставени на майката или пуснати през комина.
/ К. Русев

Материалът Легенди и разкази за щъркела от България и света е публикуван за пръв път на Опознай България.

Знаете ли легендите: кой е изковал гвоздеите за Христовия кръст, защо се избодени очите на иконите, кой е камъкът сбъдващ вашите желания?
Вижте отговорите във филма за Земенския манастир с неговата 900-годишна църква с уникални стенописи:

Земенския манастир е много специално място, което е оцеляло през вековете, за да достигне до нас. Самият манастир се гуши по пътя от София за Кюстендил, в полите на благата Конявска планина. Наоколо всичко тече спокойно, сякаш времето е спряло. Земенския манастир носи името на един от най-малките градове в страната – Земен.

Манастира се разполага над него по брега на река Струма, в Земенския пролом. Още през 11 век комплекса на манастира е основан, но през годините е подложен на много набези и разрушения. Единствената част от манастира, която и до днес е останала непокътната от създаването си, преди 11 века е уникалната църква „Свети Йоан Богослов“. Тя е кръстокуполна базилика с уникална квадратна форма, единствената по рода си на Балканите. През 70-те години на 20-ти век църквата е консервирана, за да се запази по-добре, но автентичните й стенописи са недокоснати, запазили автентичността си.

Посетителите ще забележат, че очите на иконите сякаш са избодени. Тук екскурзовода ще ви обясни, че легендите са две: едната е, че за да избегнат проклятие, хората извършващи набези в манастира, издраскват очите на светците, за да не ги виждат! Втората, гласи, че малко прашец от окото на избражение на светец, ще оздрави болните. През 2004-та Земенския манастир е обявен за национален музей и днес е отворен за посетители. Стенописите на манастирската църква, посветена на ученика на Иисус Йоан Богослов, са изографисани през 11- ти и 14-ти век. Те са в архаичен стил и изобразяват библейски сюжети, както и портрет на местно феодално семейство. Уникална сцена от стенописите е изковаването на гвоздеите на Христовия кръст. Сцената не е описвана в Библията. Тя изобразява жена ковяща гвоздеите. Легендата гласи, че ковача, на комуто е било поверено изковаването е отказал, защото ръката му е била наранена и неговата съпруга поема задачата.

Всичко в храма „Свети Йоан Богослов“ е автентично – камъните по пода и стените, стенописите и най-вече камъка по средата на църквата, който според мнозина сбъдва желания. Според някои историци, кубичната форма на църквата е дело на богомилите, които тук са пазили знака на българина. Според друга легенда през Земенския манастир са минали Кръстоносците, които са търсели храма на Соломон. Просто уникално място заредено с много енергия. Посетете го!

Видео: Кирил Желев-Чиро

Материалът Мистика и легенди за Земенския манастир (Статия и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Преди да почине, бай Али разказвал…

Бях млад. С баща ми пасяхме овцете под Кадемлията. Един ден той ме изведе високо. Показа ми изворче и заръча да го помня, защото в скалите при върха само тук имаше вода. Минаха години. Баща ми се спомина. Един ден, като бях на село, дойдоха двама офицери и запитаха за кладенчето на Кадемлията. Казах, че го зная.

Тогава единият извади меден лист. На него имаше изчукана скица. Каза да погледна такъв ли е районът. Разгледах, познах върха и скалите. Казах, че е същото. Запознахме се. Поканиха ме на гости. Отидох. Голямо гости беше, много ядене и пиене падна. Казаха ми, че картата била наследство. Разчели я и разбрали, че е за римско съкровище. Една заран тръгнахме да ги водя, а те и двамата с пистолети. Уплаших се… Заведох ги на друг кладенец. Там гледаха, въртяха се. Разбраха, че мястото не същото и си отидоха. Като научих каква е работата, започнах да оглеждам около кладенеца… И каквото бях запомнил от картата го намирах. Там близо пасях овцете и все гледах… Един ден, като се спуснах по сипея, видях цепнатина в скалите. Много трудно се мушнах вътре. Беше светло, песъчливо и мокро. Вътре имаше израсла чемерика, като полянка. Заобиколих и видях медна врата. Нямаше нищо за хващане. Не можеше да се отвори. Няколко дена ходих… но нищо. Един ден минах през чемериката и се окалях. Огледах при вратата къде да се остържа и видях едно, като изтривалка. Остъргах си обувките. Като натиснах силно с крак, вратата изскърца и се открехна. Отворих я. Влязох.

Гледам вътре – какво да ви кажа… През живота си такава красота не бях виждал. Отгоре идеше светлина… Залата беше голяма. Пода и стените бяха мраморни. В страни видях помещения. В средата имаше камара човешки кости. Страшно беше… В другото имаше инструменти, всякакви… На другата страна видях маса мраморна. На нея имаше книги и мастилница с пера. Приближих, но нещо ме удари по главата. Паднах… Замая ме… Колко съм лежал не зная.

Като се съвзех, гледам без да мърдам. Над пода, на една педя бяха опънати медни телове, кръстосани. Станах. Внимателно излязох и затворих вратата. После много време не отидох, но се престраших. Вмъкнах се и натиснах изтривалката, вратата се отвори. Носех си светлина. Като влязох не тръгнах към книгите, внимавах и за теловете. Навътре имаше друга маса. На нея – голяма купа, със столче,пълна с искрящи камъни, сигурно безценни. Колкото пъти ги доближавах толкова, пъти ушите ми писваха, лошо ми ставаше… Не можах да ги докосна. Навътре видях врата. Пред входа имаше войници с кръстосани копия и с мечове в ръцете. Бях се напатил… Не ги барах, само погледах и излязох. Като затварях, вратата изскърцваше и нещо щракваше. Скоро пак влезнах.

Така – с години. Влизах, гледах и излизах. Много пъти леко бутах войниците с тояга. Те не мърдаха. До кръста бяха хора, а надолу – мечки. Един път се престраших и се мушнах под копията им. Навътре по галерията имаше помещения от двете страни. В първото имаше три мраморни ковчега. На всеки отгоре имаше кръст. Кръстовете бяха сребърни – голямо изкуство. Другото помещение беше склад със златни тухли. Като тръгнех към тях пода се разтърсваше и падах. Пълзешком бързо се връщах. После… само гледах. В третото помещение имаше голям куп златни пари. Приближих купа. Загребах с шепи, изведнъж нещо изскърца – изскочи змей… Пуснах парите. Змея се прибра. Тогава много се уплаших. Едва излязох. Вратата беше почти затворена…

След време се реших. Влязох и право на купа с жълтиците. Взех една и сложих в торбата. Така вземах една по една. Нещо като пружини имаше в купа. Аз все вземах… Показа се змея. Зад него имаше железни пръти с големи топузи. Като пера стърчаха. Взех още пари. Видях, че топузите се натягат а змея са издига. Разбрах, че змея ще ме удари и топузите ще ме размажат. Спрях да вземам пари. Очите на змея светеха… Камарата беше висока човешки бой, но дето взех това ми остана. Навътре имаше други купове, но не можеше да се мине. Излязох вън и се прибрах с жълтиците. Сложих ги в буркан, бяха малко повече от шепа. След това дълго не ходих.

Един ден пак влязох. Продължих напред. Галерията се разклоняваше в ляво. Като стъпих, пода се разклати и чух бучене на вода. Уплаших се и излязох. Нещо все ме теглеше… Пак влязох, знаех че повече пари не мога да взема, а другото можех само да гледам. Мушнах се под копията и продължих по галерията. Стигнах до каменна врата. Беше украсена с медни плочи. Средата беше различна. Натиснах я нищо, натиснах силно, пак нищо. Сетих се да издърпам плочата. Вратата изскърца и се отвори. Беше на ос. Излязох. Като отворих докрай нещо изскърца. Вратата сама се затвори.

Огледах се. Бях на поляната под скалите. Обърнах се, ала не видях вратата. Помислих, че е от светлината. Изчаках без да мърдам. Виждах вече всичко добре, но вратата не можех. Мястото беше познато, разбрах къде съм. Седях и гледах. След час видях дупка в скалата, колкото пара голяма. Белязах я. Слязох при овцете. Хапнах и пак при скалата с дупката. Дойде ми на ум да мушна гегата. Натиснах силно. Чух скърцане и вратата се завъртя. Едва сега я забелязах. Запомних мястото и се прибрах. Един ден реших да засипя цепнатината при сипея. Няколко дена хвърлях камъни. Затрупах я. Остана само горният вход, при скалите… После пак влизах, но само гледах… Чаках дано излязат данни за вътре но освен офицерите други нямаха. Военните бяха опасни и не им се доверих. Тъй минаха години. Остарях. Вече 10 години не съм се качвал… Остана ми само което видях и шепа жълтици…

Легенда за съкровището на Емин Хасковлията.

През 1813 година Хуршид паша тръгнал за Хасково с 50 хиляди еничари и башибозук да изтреби кърджалиите. Емин като научил за войската разбрал, че трудно ще се измъкне. Решил да събере и укрие съкровищата си. Тръгнал да вади скритото злато. Много бил заровил по различни краища… Емин прибрал големите пари. Натоварили златото на волски коли и тръгнали за калето. Там вече работели 250 души, пазени от 300 кърджалии. Местото било до Марица. Като копали открили царско съкровище. Емин заповядал да не се пипа. Сложили и еминовото злато, сребро, накити и безценни камъни. Отгоре наредили греди и насипали пръст и камъни. Работниците избили и закопали наблизо. Кърджалиите заличили мястото и с музика тръгнали за Гидикли. Там Емин ага дал голям пир. Внимавал никой да не се измъкне. На гуляя еминови хора сипали отрова във виното. През нощта нов табор кърджалии изклали отровените. Емин ага има дал 2 товара злато. Скоро дошли еничарите на Хуршид паша. Почнало клане. Кърджалиите били разбити. Всички бягали. Крили се из махалите и горите. Емин се укрил, но бил издаден. Хванали го. Ордите на пашата нямали милост. По пътя от Гидикли за Хасково набили на кол, най-видните кърджалии и еминовите гювендии. Окован Емин гледал мъките им. Дни наред го бесили с главата надолу. Горили го с огън. Рязали му месата и му слагали в устата, но Емин не издал къде е съкровището. След страшни мъки го набили на кол, а главата му изпратили на Великия везир…

Село Осеновлаг се намира северно от град Своге. На северозапад от селото е манастирът Седемте престола. Северно от него има градище и останки от крепост. Местните хора я наричат Латинското кале. Предание говори, че в турско, манастира бил разрушен и опожарен. Вълчан събрал войводите. Решили да вдигнат манастира. Войводите били седем : Вълчан войвода, поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей, Али бей и Петър. В тяхна чест църквата била направена със седем престола. Вълчан намислил всичко, за да скрие входа за подземието на калето. Там в подземието имало римско съкровище.

В местностите Говедарника и Среден камик над река Искър в отвесните скали има много пещери с отвори на юг. В тях има изображения на хора и животни, знаци и надписи. На запад са Каменните гъби. Легенда разказва, че тези пещери от най-старо време били светилища. Тук имало много златни и сребърни божества и жречески знаци укрити из пещерите.

Край Симеоновград са останките на древната крепост Констанция. Тя се намира на възвишението Хисаря. Тук ясно личат яки зидове, дебели около три метра. Входът на крепостта е от север. При разкопки на крепостта са намерени подземни тунели с разклонения. Легенда разказва, че тук е била резиденцията на последните римски императори. В подземията на крепостта те криели своите богатства. Когато варварите нахлули, крепостта известно време устояла. Тук се събрали всички ценности от провинцията, но не след дълго крепостта паднала. Римляните избягали, а съкровищата останали в подземията на крепостта.

Край село Маточина в местността Декилиташ има скална църква. Легенда разказва, че това е много старо светилище. Тук били почитани древните богове. Близо имало пещера в която били скрити образите на боговете, целите от злато. Златните статуи се изнасяли само в деня на боговете и пак се скривали…

Източник: treasures.zonebg.com

Материалът ЛЕГЕНДИ и ПРЕДАНИЯ за „ТАЙНИТЕ СЪКРОВИЩА в БЪЛГАРИЯ“ Част 2. ЩЕ НАСТРЪХНЕТЕ… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч…

Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погребали го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу… Горе погребали знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро… В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова… Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището…

Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир Света Троица. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 м от манастира. Златото криели в пещера, високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода. Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода. По това време турците разрушили и опожарили манастира. Христо войвода, като застарял, се замонашил. С помощта на Кара Кольо, Инджето и Вълчана той съградил нов манастир. Христо станал Хрисант и до смъртта си бил игумен на манастира. Тук починал през 1813 година. На гроба му идвали Индже войвода. Кара Кольо и Вълчан войвода. Надгробната плоча на Хрисант се пази до днес в манастирската църква. Местните хора наричат манастира Хайдушки, а пещерата в скалите над него Каракольова дупка.

В югоизточния край на Сакар е Дервиштепе. Легенда разказва, че там в старо време имало голямо кале. Под него имало подземие. Вътре – несметно богатство. Много злато, сребро и безценни камъни били на купове. Двата входа били високо в скалите…

Северно от град Карлово, високо в Балкана, е Джендемът. Там е Хайдушката воденица. Под развалините са трите водопада Трояците. Предание говори, че мястото било хайдушко. Тук идвали хайдутите, като бягали от потеря. Тук живеели. Във воденицата мелели жито. В скалите имало пещера. Вътре слагали златото и среброто от обирите. При воденицата имало много леки пари…

На скалния масив на нос Калиакра има руини от крепост. Тя датира от тракийско време. В скалите под нея има много пещери. Легенда разказва за съкровището на Лизимах. Той го заграбил при поход. Тогава жестоко потушил бунта на въстаналите градове. Едни разграбил, а другите сами принесли злато, сребро и скъпоценни камъни за откуп. Съкровището Лизимах укрил в пещерите под крепостта…

В Трън, гласи преданието, се заселил прочутият Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство -злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена… Но до днес останало преданието за съкровището…

Село Кипилово е западно от град Котел. Източно над селото има останки от римска крепост. Местните хора я наричат Калето. Легенда разказва, че тук имало римско кале. В подземията му се пазело голямо съкровище. Когато варварите обсадили крепостта, не могли да я превземат. Оттеглили се. Една нощ запалили свещи на рогата на голямо стадо кози. От равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска и нощното нападение… нямали време за губене. Затрупали с камъни входовете за съкровището и напуснали крепостта. На сутринта варварите разрушили крепостта. Съкровището останало в подземието…

Село Краинци се намира североизточно от Дупница. Близо до селото има останки от крепост. Легенда разказва, че тук през римско време живяла царица. Дворецът и бил в злато и сребро. При нея идвали знатни римляни и носили дарове – злато, сребро и безценни камъни. Царицата умряла… Погребали я в черква. Вътре сложили даровете и съкровището и. Черквата засипали с много пръст и камъни… До днес на 400 метра от развалините местните хора сочат могила. В нея била черквата…

Селата Голям и Малък манастир се намират западно от Елхово. Там са Манастирските възвишения. На тях има останки от стари крепости. Легенда разказва, че под едната крепост имало подземие, пълно със злато. Близо бил манастирът. От там започвало подземието. Мястото можело да се познае, кога вали дъжд. Там биели гръмотевиците…

Село Овчеполци се намира североизточно от град Пазарджик. До селото са Овчите хълмове. На един от тях има останки от крепост. Легенда разказва, че тук живял Константин. Той бил византийски император, свален от брат си. Бил заточен в крепостта. Като дошъл Константин, донесъл съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Подкарали стадото към крепостта. Като видял огромната войска Константин избягал от крепостта. Съкровището останало в галериите.

На запад от град Горна Оряховица е Ряховското кале. Легенда разказва, че под него имало подземие. Вътре – купища злато, сребро, безценни камъни, статуи от злато и пиринч. Най-ценен бил златният конник. В едната ръка държал юздите на коня, а в другата – меч. Юздите били нанизани перли, а дръжката на меча – диамант. Конникът бил украсен с безценни камъни… Входът за подземието бил в калето. Там имало черен камък…

Остров Свети Тома е в Черно море. Намира се в залива Алепу, близо до брега. Легенда разказва, че от незапомнени времена островът бил пиратско скривалище. Тук пиратите заравяли заграбените съкровища. В скалите по брега имало пещери. Влизало се само под водата. Вътре пиратите слагали несметни богатства – злато, сребро и безценни камъни…

На острова има много змии. Затова някои го наричат Змийския остров.

Северозападно от град Тетевен е село Гложене. Има предание, че през турско някакъв гложенец бил в Браила. Там срещнал слепец, уважил го и му помогнал. Тогава слепецът му разказал тайната си… Когато бил комита в една пещера на Типчов зъб, сложили 6 катъра сребърни и 6 катъра златни пари. Пещерата затворили с плоча. На нея изчукали лява ръка. Наблизо на камък направили квачка с пилета… Като се върнал гложенецът, излязъл в Балкана. На мястото намерил плочата с ръката. Отворил входа. Влязъл. Вътре видял камарите злато и сребро. Като ги приближил, изскочил змей и го ударил. Той бързо излязъл. Затворил входа, но сложил ръката отвътре и го засипал. Едва успял да си иде вкъщи и умрял. Успял само да каже: „Какво имане видях… мога да купя девет села…“

Шишман кале е близо до Черепишкия манастир. Легенда разказва, че в подземието на калето имало съкровище – много злато и сребро. Входът бил засипан…

Източник: treasures.zonebg.com

Материалът ЛЕГЕНДИ и ПРЕДАНИЯ за „ТАЙНИТЕ СЪКРОВИЩА в БЪЛГАРИЯ“ Част 1. ЩЕ ВИ ПОБИЯТ ТРЪПКИ… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Преданията през вековете разказват, че последният владетел на Второто българско царство водил съдбовна, жестока и страховита битка на Самоковско поле. Там бил и гробът му.

Когато братята от Струга Димитър и Константин Миладинови обикалят из поробеното си отечество и записват стотици народни песни, съхранили през тъмните векове българския дух, под една от най-популярните исторически песни за цар Иван Шишман – „От как се е, мила моя майно ле, зора зазорила…” – в бележката под линия те поясняват: „В Самоков ходит предание за последниот бой, кой болгарскиот цар И. Шишман направил со турците и на кои царот смъртелно се рани на юначкото поле.

Следующето предание извлекохме из пътническите записки од Г. В. Чолакова. Турската ордиа била во Костенец, а болгарската околу Самоков на место, кое се викат Сефер Чесмеси баир. На той решителни последни бой царот Шишман се рани на седум места; и къде пръсна кръвта му, тамо извреха седум кладенци, кои и днеска носат това име и сет в растояние  от Самоков еден четварт от часот; и къде пръснала повеке кръв, тамо изврел поголем кладенец.

Од Седумте кладенци царот Шишман тешко ранен се търгна в крепостта (од коя и днеска стоят развалини) на место, кое се издигат на десната стърна на дервенот, одеещем от Самоков. В крепостта умре от раните и тамо се закопа. Гробот му се состоит от натрупани каменя в дълженя шест аршини. Турците това место викат Касъм ефенди, т.е. св. Димитрия, и честат гробот како свет; и затова го посещават секой петок, ако и пътот да йе стръмен. Бойт се сторил околу двадесет и шести ден от октомврия, и турците верват, че св. Димитрия им помогнал на победата.”

Не само братя Миладинови са записали тази легенда. Можем да я открием още в „Общое землеописание”  на Константин Фотинов (Смирна, 1843 г.); в СбНУ, където сред записвачите след Освобождението е бил и големият фолклорист Кузман Шапкарев.

Един от най-емоционалните разказвачи на легендата е бил внукът на поп Алексо – чието дело е вторият препис на Паисиевата история – Лазо Кръстев. Записът е направен от Хр. Марков и публикуван в същия СбНУ, V, стр.180.

На въпроса „като как се е спазило това, дето цар Иван Шишман тук загинал и бил погребан в нашата планина” деветдесет и шестгодишният дядо Лазо отговаря: „Ех маре, синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари често приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли… нам приказували стари, па они нам… Цареви кладенци го викат, там царо ни е утепан – цар Йован Шишман. Не иди далек, синко, и турците сами знаея това, ама не износеше им да казуват. Па и ние не смеехме некъде да шукнеме това нещо за пред турците…

Еднаж, това беше наскору по Севастополското муарабе, язе бех коджабашия, случи се, че некои овчаре отишле, та разхвърляле се каменьете от Шишмановио гроб, а язе нема да знам това. Те ти току дойдоя двама кошулянье и ме забрая, та на Самоков, заедно с некои наши пръвенци…”

И разказва старецът как турците са ги заплашвали и им дали срок да се обадят „до една неделя” и да кажат кой е направил това. А когато срокът от една неделя (седмица) минава и селските първенци пак се явяват на разпит, те молят турците „да не ги задеват по тая работа”, тогава… „поседнаме, донесоя ни кафе и длъги чебуци, знаеш, като на селски чорбаджии, хванахме разговор пак за това. Току се изопе оня турчин: А бе айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован!” 

Правят се селските първенци, че нищо не знаят, а турчинът продължава: „Какво това да не знаете, хич бива ли така я; нема ли у вашата книга да пише?” „Аир ефенди – па отговориме ние. – У нашата книга писува…” Но не смеят селските чорбаджии да кажат какво „писува” у техната книга, защото си мислят, че „ може да ни лови тоя турчин с тия думи.” А коя може да е била „нашата” книга, след като това се е случило малко след Севастополското муарабе? Несъмнено това е била „История славянобългарска”, защото и сам Паисий разказва легендата за цар Иван Шишман.

Колкото и хора да разказват една легенда, те ще я разкажат  пречупили я през своя мироглед и акцентът  им ще бъде върху различни детайли. Ако силно впечатляващата картина, че българският владетел е носел на ръце отсечената си глава, а най-вероятно той е носел царската корона, защото короната е символ на държавен глава и до ден днешен, то други разказвачи на преданието акцентуват върху царското богатство.

Такъв вариант е записан от Кузман Шапкарев, чиято кончина отбелязахме вчера (починал е на 18 март 1909 г., на 75-годишна възраст): „На насрещната могила от цар-Шишмановия гроб има един глъбог вир от около сто и педесе до двеста метра обиколка под турското название „Кара гьол” – църно езеро. Предание, запазено у народа, казва, че поражените вече тогава български войски, след погинването на царя си, като изгубили всякоя надежда, събрали царските драгоценности, короната, скиптъра, оружията и все що било драгоценно, та ги хвърлили в този вир”.

Друго предание разказва, че сам цар Иван Шишман хвърлил в това рилско езеро короната и скиптъра си, като казал: „Свърши се с българското царство…”, а после, след смъртта му, наблизо до лобното му място, заровили царското съкровище, което било „седем конски товара злато”.

А коя ли е турската книга, за която Ибраим ефенди, наричан от самоковци Макако (макак – род тесноноси маймуни), припомня на разпитваните: „У нашата книга писува, дека това е Йован Шишман, вашио цар що е бил, аннадъму!”. Но нито той, нито селските първенци споменават  устното предание, че преди да бъде погребан, цар Иван Шишман бил обрязан мъртъв и по този начин „потурчен”, за да бъде „пример” на превърналото се в рая кораво планинско население, та и то да приеме исляма.

Всичко това е станало около Димитровден, а турците са го нарекли Касъм ефенди. Затова са го и почитали.

Легендата за цар Иван Шишман, водил последната си битка на Самоковско поле, е жива и днес. Тя се вплита във великата мисъл на Николай Рьорих: „Човечеството не създава легенди за дребното, за незначителното и жалкото…, че при всички случаи всяка една легенда съдържа нещо необикновено”.

А легендата за последния владетел на Второто Българско царство има и своите веществени доказателства – Шишманово кале, изградено, за да защищава църквите в подножието му. Според преданието, една от тях, която е дала наименованието на целия комплекс, се нарича Петрова църква – на името на цар Петър, и е изградена с жълтиците, които св. Иван Рилски е отказал да приеме от владетеля.

Източник: Десант

ЛЕГЕНДА ЗА ШИШМАНОВОТО ДЪРВО

Преди да напусне крепостта и да тръгне на открит бой с турците, цар Иван Шишман обиколил и разгледал за последно своята престолнина. Крачка след крачка все по-голяма мъка засядала в сърцето му. Усещайки неизбежния край на обичното си царство, той тъгувал за своя народ, защото идвали тежки дни на страдание и големи изпитания.
Обронил глава цар Иван Шишман и се спрял пред тайния проход, където го чакали верните му хора. В ръката на владетеля догаряла факла, превръщайки се в главня. Въздъхнал тежко царят, забил я с всичка сила в земята и прошепнал: “Когато тази главня покара зелени листа, тогава пак ще има БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО!”.
Чули за тази прокоба търновци и изтръпнали от ужас. Не след дълго лошите предчувствия се сбъднали: предател отворил една от портите на крепостта и черният облак на турските потери обвил до задушаване цяло Търново. Всичко било подложено на огън и сеч, дошъл краят на Търновското царство. Мъка и безнадеждност сковали сърцата на търновци. Не се чул вече звън на църковни камбани. На мястото на църквите, духовни убежища за изстрадалия народ, се вдигнали джамии, а по Царевец заживели турци.
А главнята, забита от цар Иван Шишман близо до свещената църква “Света Петка”, пораснала и се превърнала в дърво, но голо, сухо и черно. Последните думи на царя се предавали от уста на уста, от баща на син и от дядо на внуче. Поколения наред гледали с надежда всяка година към дървото, а когато остарявали, се молели избавление да има поне за техните деца. Всяка пролет жадни погледи, изпълнени с мъка и вяра, се впивали в едничкия обект на молитвите им.
Така минавали години…година след година, след година. И чудото станало. Една пролет дървото се събудило за живот. От почернелите му сухи клони покарали свежи зелени клонки, бързо наедрели, появили се зелени листенца. Раззеленило се дървото над развалините на древната крепост, а сред търновци настанало всеобщо въодушевление – радвали се хората, защото вярвали, че идва краят на мъките им, идва краят на робството.
Така предсказанието на цар Иван Шишман се сбъднало – цъфнала изгорялата главня, събудило се за нов живот БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО!

Материалът Живите легенди за цар Иван Шишман. Всеки българин трябва да знае и помни този велик и безстрашен български владетел! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Село Свежен е Архитектурен резерват с къщи датирани от преди 300 години. Разположено в полите на Сърнена гора, само на около 60 километра от големия град Пловдив, селото е заобиколено от неописуем чар.

Малко, прекрасно, тихо и спокойно, то е носител на многовековна история. В околностите му могат да се открият надгробни тракийски могили, останки от антични селища, средновековна крепост и черква.

Има множество планински маршрути към хижите „Братан“ и „Свежен“, както и достъп до язовирите Свежен и Домлян.                                                                                  Къщите в селото са точно 101 на брой и 15 от тях са дори на над 300 години, оцелели и до днес, през бурното ни минало. Къщите са накацали по двата бряга на река Свеженска, а в центъра гордо отмерва времето старинна часовникова кула. Населението е едва 100 души, гостоприемни и любезни, очакващи туристите.

Селото се свързва с две велики личности от Българската история – Хаджи Димитър и полковник Серафимов и двамата радетели за свободата ни. Паметник на Серафимов може да видите в центъра на село Свежен. Посетилите Свежен не подминават и известната в региона минерална чешма „Невенкина чешма“. В близост е заслон „Хайдути, хижа „Кавакли“, както и много девствени природни местности с автентично запазена природа.

Ако имате път към Свежен посетете го!

Очакват ви стари, горди, дървени къщи с резбовани тавани и чардаци, стръмни калдъръми и много български дух.

Материалът Село Свежен и 300 годишните му къщи! Легенди ви очакват в това китно българско село (СНИМКИ и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

В централна България се намира един от най-красивите и примамливи за туристите градове в страната – Хисаря. Той е известен с това, че над него никога не надвисват мъгли. Освен това Хисаря сякаш е любимо място за слънчевите лъчи, като температурите са приятни и зими и лете.

В градчето има и минерални извори с лечебни свойства. Вероятно поради тази причина той е известна дестинация не само за съвременните хора, но и за древните.
Още в праисторията на това място е имало селище, по-късно то е развито от траките.

Разцвет града преживява по времето на римляните, като император Диоклециан го провъзгласява за град. След това започва и масивното строителство на различни сгради, римски гробници, амфитеатър  и крепостни стени.фото: Luben Akaliiski

Всички те са останали непокътнати от времето и са любима дестинация за много туристи, както от страната, така и от чужбина.  Града е преживял възход и падение на няколко империи, поради което той се е обогатявал и развивал през вековете, а отпечатъците на всеки владетел и култура все още са там. Всеки посетител на Хисаря може да се наслади на архитектурата, която е устояла и до днес на различните политически и природни катаклизми, връхлетяли страната ни. В града, намиращ се в пределите на древната крепост, са запазени всички исторически паметници, като амфитеатъра, римските гробници, казармите, обществените сгради, християнските базилики, множеството древни вили. Град Хисаря е истинска историческа съкровищница.

Архитектурни паметници могат да се открият, както в града, така и в околностите му. Край град Хисаря се намира село Старосел, а край него е най-големия тракийски комплекс в страната.

Освен древната си история и антична архитектура, град Хисаря може да се похвали и с прекрасната си природа, която сякаш е дар от небесата. Около града се простират над 700 декара прохладни паркове.              гр. Хисаря – събор Хайдут Генчо

Това с което най-много е известен града са минералните му извори. Те имат лечебни свойства, като десетки хора страдащи от стомашни, чернодробни, бъбречни или гръбначни проблеми, намират лек именно в тези води.Девойката, която стоварила поднос върху главата на Хасан бей и го убила.         Легендата за извора Момина сълза-Хисаря.

църквата „Св. Пантелеймон“ в Хисаря

Комбинацията от чист въздух, лечебни извори, антична история и прекрасна природа, правят градчето предпочитана туристическа дестинация.

Възможностите за настаняване в Хисаря са много.  Лесно могат да се намерят от семейни къщи, предлагащи стаи, до четири звездни хотели. Много голяма част от хотелите са оборудвани със спа и балнеологични центрове. Желаещите да спортуват също могат да са спокойни, защото курорта предлага възможности за практикуване на тенис, футбол, баскетбол, волейбол, колоездене, плуване в закрити минерални басейни и много други.

Района около Хисаря е известен със своето лозаро-винарство. Избите предлагат дегустация на различни видове вино, а това също е част от туристическите забележителности за тази част от България.

В града има и туристически център, който предлага на желаещите обиколка с екскурзовод, туристическа анимация, пешеходни и вело маршрути. От там човек може да си закупи и информационни материали или сувенири.

Поглед от високо над гр. Хисаря заснето с дрон.
Оператор Милчо Йовчев.
автор: Скай Хай ЕООД

Материалът Хисаря – място за почивка и релакс. Потопете се в минерална вода, история и легенди. ВИДЕО! е публикуван за пръв път на Опознай България.