Стипендията е осигурена от BulRA, със съдействието на ASSIST и HMC. В есето си младия българин разказва за себе си и за житейския си опит до този момент. Историята на Калоян Първанов от Монтана е изпълнена с интересни случки, които карат човек да се замисли за това, което може да направи за себе си и другите.

Есето разказва за пътя на един млад човек към себепознанието и откриването на призвание. Той разказва за спортните си успехи в сферата на плуването, футбола и шаха, но споделя, че оставя спорта за хоби, защото усеща, че това не е неговия път.

По думите на момчето намирането на призвание започва, когато със свои съученици посещава дом за деца с умствени увреждания в Монтана. Посещението им е имало за цел да накарат децата да се почувстват по-близо до природата.
Оказва се, че децата в дома се радват много на посещението и учениците правят няколко такива, след които авторът на есето се убеждава, че иска да се занимава с дейност, която да помага на хората.

След това момчето се запознава отблизо с работата на майка си, която е медицинска сестра и баща си, който е зъболекар и осъзнава, че те полагат много грижи за хората.
Така се ражда мечтата му да стане доктор по медицина. Причината да опише всичките си преживявания в есе е желанието му да спечели стипендията, за да може да получи висококачествено образование и да започне да практикува професията, която ще му донесе удовлетворение и чрез която ще помага на хората.

Материалът Българче спечели $115 000 с есето си! Ето вдъхновяващата му история е публикуван за пръв път на Опознай България.

Според кмета на селото извършителите на набезите са известни

Пoд ключ, c кaтинaри и вeриги – тaкa живeят житeли нa мoнтaнcкoтo ceлo Кривa бaрa, зa дa oпaзят къщитe cи oт прecтъпни нaбeзи. Oт крaжби oбaчe нe пaзят нитo мeтaлнитe им врaти и прoзoрци, нитo кучeтaтa в двoрoвeтe им, предaвa бТВ.

Дoмът нa Ивaнкa Влaдиcлaвoвa oт ceлo Кривa бaрa e рaзбивaн някoлкo пъти. Жeнaтa ocигурявa cъc COТ дoмa cи, нo тeхникaтa нe пaзи живoтнитe и двoрa и cлeдвaт нaбeзи тaм.

Ceмeйcтвo Cимeoнoви cъщo нaмирaт имoтa cи рaзгрaбeн, зa пoрeдeн път, пocлeднo пo Кoлeдa. Зa дa изнacят вeщитe oт пoмeщeниятa, крaдцитe рaзбивaт eдинaдeceт врaти. Взeли ca вcичкo, включитeлнo зимнинaтa.

A крaжбитe в къщaтa нa Йoрдaн вeчe ca двaнaйceт. При пocлeднaтa нaшecтвeникът ce cкривa пoд лeглoтo нa eднo oт дeцaтa му, дoкaтo тoй глeдa мaч. И при нeгo ca взeли вcичкo, кaквoтo ca нaмeрили.

Мecтнaтa житeлкa Eфрocинa cпoдeля, чe cи e купилa гaзoв пиcтoлeт, зa дa ce зaщитaвa oт крaдцитe.

Cпoрeд кмeтa нa ceлoтo извършитeлитe нa нaбeзитe ca извecтни.

„Вcички знaят кoи ca, плюc тoвa тe ca рeцидивиcти! Вceки път прoкурaтурaтa излизa c eдни и cъщи cтaнoвищa: „мaлoвaжeн cлучaй“, „нeизвecтeн извършитeл“, „нямa дocтaтъчнo cъбрaни дoкaзaтeлcтвa“, кaзвa кмeтът Влaдимир Влaдoв.

Cпoрeд cпрaвкa oт oблacтнaтa пoлицeйcкa дирeкция, зa цялaтa минaлa гoдинa в ceлoтo ca рeгиcтрирaни ceдeмнaйceт крaжби, ceдeм oт кoитo ca рaзкрити.

Материалът Крадци обраха зимнината на пенсионери в монтанско село е публикуван за пръв път на Опознай България.

Майка ми и баща ми се оженили през 78-а. Той, дивак от Торлашко, ѝ казал, че ако не му роди син до една година, си я изпраща по живо, по здраво, обратно при баща ѝ. Разбира се, че се е шегувал. Баща ми е като мен. По-скоро аз съм като него, но това са уточнения, колкото да си правя вятър на устата.

Деветнадесетгодишната ми майка обаче май му се вързала на акъла и ме родила… е, закъсняла с четири дена, но все пак почти се вписала в сроковете. Тогава нямало санкции от Европейската комисия за просрочени проекти, та ѝ се разминало. На баща ми пък, веднага след като съм се родил в оная започнала по-рано и завършила по-късно от обикновено мрачна зима на 79-а година, му щукнало в главата да става инженер. И станал, колко му е. В нашия род сме все дебелоглави и минаваме през стени, когато решим нещо.

И ето, мама и тате – във Варна, а аз – при баба и дядо в Говежда, горе до сръбската граница, в Северозападния Балкан. Пет години. Само летата ходех при тях, на море един вид. Закърмен съм с онова място. Обожавам го, наистина. Когато не съм там, нещо в мен е празно. Когато си тръгвам оттам, парче от душата ми се къса и остава в Говежда. Да ме чака, докато се върна.

Не знам за първите седем, но на мен първите пет години от живота ми бяха особено важни. Като ученик използвах всеки един свободен момент, за да си отида на село. Даже и симулирах трахеален бронхит, за да ми даде училищната лекарка бележка за извинени отсъствия и да забегна натам, накъдето ме теглеше сърцето ми.

Училище и сърце… Тогава в Говежда имаше училище, и то доста прилично за стандартите на едно планинско село. Ако мога да направя сравнение, убеден съм, че там, тогава, образованието е било на по-високо ниво от това в 90% от сегашните столични училища. Знам, макар да не съм учил там, защото ми се е случвало да присъствам в някои от часовете. Нали се влюбих в историята още, преди да знам за какво друго, освен за пикаене може да ми служи патката, та винаги, когато успеех да загърбя Монтана и да забегна в Говежда, не пропусках часовете по история в местното училище.

Минаха двадесетина, че дори и тридесетина години оттогава. Изтекоха като пустинен пясък между пръстите ми. Сега не живея в Монтана. Мотках се да студентствам в Търново, в София, после пак се върнах в Търново… Така ни се случва на нас, хората на новото хилядолетие. Загубени сме в собствената си реалност.

Прадядо ми не е бил загубен. Ходил е два пъти в Канада, за по няколко години, и то в началото на миналия век. И се е връщал. За да воюва за Родината си. С кораб. Месеци наред пътуване. И не се е оплаквал, дори за Втората световна се е записал доброволец с връзки и подкупи, защото е бил прекалено възрастен, за да мине по каналния ред. И след това си е заживял в Говежда, влагайки всичко, което е имал, в образованието и духовното израстване на децата си.

Аз пък имах нужда от десетилетия, за да осъзная, че разликата между „селянин“ и „селяндур“ е огромна. Селяндури има и на центъра на Ню Йорк, пък камо ли в София. Селяни малко останаха. Селянин е достоен човек, който изкарва прехраната си със собствените си ръце, пък, оставете другото, допринася и за добруването на селяндурите, кореняците граждани и величавите аристократи. Включително и тези на духа.

Отидох в Говежда за първи път от няколко години, когато жена ми забременя с първородния ни син. Инстинктивно имах нужда да заведа новосъздаденото си семейство на мястото, на което бях изживял най-красивите моменти от детството си.

То обаче не беше същото. Училището го нямаше. Лечебницата я нямаше. Величавите ни държавници бяха решили, че там, на повече от 30 километра от най-близкия град, няма нужда от образование и здравеопазване. Простите селяни, както биха ги нарекли хиляди самодоволни селяндури от големите населени места, си плащаха данъци, и сега си плащат като попове, но нямат достъп до елементарни неща, гарантирани им от Конституцията на Република България.

Но оцеляват. Борят се срещу маргинализацията си и не се предават. Нямат намерение да го направят. Въпреки умишленото обезчовечаване на родното им място. Те, ние, имаме здрав корен и сме готови да минем океана, за да оцелеем, за да запазим същината си.

Аз океана чак не минах, но се бих здравата със системата към 15 години, за да имам възможността, бих я нарекъл дори „привилегията“, да мога да си водя децата (вече три момчета, набързо се размножихме) в Говежда за по няколко месеца всяко лято. Знам, че вече не е престижно да тичаш цяло лято по гащи по разбитите и неасфалтирани улици, но знам и друго. Чистият въздух, кристалната вода, това да помиришеш пръстта, да си извадиш сам картофи, които си посадил, да си откъснеш краставица, да гледаш магичните пламъци на огъня, докато мръвките се пекат, да се къпеш в буйната планинска река, да се събуждаш от птичия песнопой всяка сутрин, да имаш чувството, че можеш да докоснеш звездите, които не си виждал толкова ярки никога през живота си…

Знам, че това е нещо, което трябва да позволя на децата си да изживеят. Знам, че много по-лесно ще се научат да седят пред телевизора и да си пускат клипчета на компютъра или да чоплят из социалните мрежи. Знам го. Знам обаче и че лесното не е интересно. Такива са ми възприятията за света. Не съм ги правил, за да ходя на работа от осем до пет и после да им крещя, че трябва да мълчат, докато си изгледам новините и риалитата.

За съжаление обаче по селата хората вече основно това правят. Младите масово бягат заради липсата на препитание и елементарни дадености на XXI век. Старите пък седят пред телевизорите и обсъждат поредната катастрофа, убийство, изнасилване или изцепка на някой от пишман VIP-овете ни.

Както казах, петнайсетина години се борих, за да мога да започна да прекарвам летата си в Говежда. И успях. Поне засега. Тримата ми сина са изключително доволни от това развитие на нещата. Играят. Тичат. Дивеят. Хвърлят камъни в реката. Къпят се в нея. Смеят се на глас по цял ден. Заравят се до ушите в пясъчника. Тичат по двора. Самосиндикално си осиновиха една котка. Марунка. Малкото останали съседи им дават всякакви пресни, току-що откъснати, плодове всеки ден. Разбират и с молекулите на тялото си какво е истинският живот.

А аз всяка година, когато се зададе началото на септември, сядам на циментовия си трон, който всъщност е чисто и просто една външна мивка, и плача. Уж тайничко, ама напоследък нещо спря да ми пука, че може някой да ме види. Плача, защото трябва да се връщаме в града. При кръстовищата, светофарите, бибипкането, стъклените погледи, бързането, задачките, лицемерието, моловете, веригите магазини.

С най-голямо удоволствие бих отгледал децата си на село. Както са направили прадедите ми, както са направили и дедите ми. Сигурен съм, че много хора мислят като мен и не са склонни да робуват десетки години за някаква шибана панелка и колеблива кариерка, над които трябва да трепериш като листо в есенна буря.

Да, но целенасочената политика на държавата и корпорациите прави така, че да живееш на село, още по-лошо, да отглеждаш децата си там, е почти невъзможно. Без детски градини, училища, здравеопазване, препитание, как да стане? Ние им трябваме в градовете. Трябваме им послушни, на работното място, изкарвайки много повече, отколкото получаваме, в името на данъчната система, големите фирми и банките.

А селото нека си мре. Но аз няма да се дам. Както се казва в моя край „ше се бием като мътна вода у брег“. Решил съм да положа още усилия и да си купя къща в едно село до Търново. Да, децата ми ще учат в града, но вечер ще се прибират до семейното огнище. А през лятото. През лятото в Говежда. Там, където някога бяхме петдесетина деца в нашата махала, а сега… Сега само моите диванета огласят околността…

Източник: vibes

Материалът Приказка за селянчетата е публикуван за пръв път на Опознай България.

Идеята е проста – тази компания осъществява връзка с клиента, който търси да си транспортира автомобила и шофьора на самия автовоз. В Америка доста хора предпочитат не да си карат колите по дългите пътища от щат на щат, а да ги натоварят на автовоз.

По този начин те си ценят времето и така автомобилът им се превозва от тяхната къща от един щат до другата им къща в другия щат. След 10 години, прекарани в Щатите, фирмата на Михаил става една от 10-те най-бързо развиващи се компании в Чикаго! И не е само това! Вижте сами как продължава тази интересна история във видеото по-долу!

Източник: NOVA TV

Материалът Българин от Монтана стана МИЛИОНЕР в Америка. Вижте историята му за успеха (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.