„Моят народ не желае да ратифицира Истанбулската конвенция, без значение от превода, който ще направите. Правителството на България не може да бъде считано за представител на народа ми, защото то е назначено от вас. България е най-старата държава в Европа, а българите са най-силният народ в Европа и българските традиции и ценности са доказали своята полза и устойчивост във времето, като са причината народът ми да оцелее след близо 700 години робство. Никой от вашите народи не е преживял подобен жесток опит за унищожение, след което да е оцелял, следователно моят народ е най-опитният в цяла Европа по отношение на ценности.

Европейският съюз, европейските депутати и европейските държави не могат да бъдат пример за никакви ценности по отношение на морал, чест, семейство, толерантност или устойчивост. Вие трябва да се допитване до Българския народ, за да черпите опит. Като наследник на най-великия народ в Европа заявявам, това в което съм възпитан и научен от предците ми, че семейството е основна единица, която съхранява един народ, а мъжът и жената са единствените изграждащи части на семейството. Всякакви абсурдни вариации на мъжа и жената, породени от вашите нелепи и пагубни ценности и фалшива толерантност са против най-съкровените и дълбоки заложби, дадени ни от Бог и природата и трябва да бъдат лекувани, защото са болести на ума.

Българските мъже са възхвалявали и давали живота си за опазването на своите жени, сестри и деца стотици години и в България нямаме вашите проблеми. Единичните случаи, които може да съществуват, са породени от вашето влияние върху моя народ.

Народите, които смятат, че имат нужда от Истанбулската конвенция, нека я приемат, но българският народ преди стотици години е събрал и съхранил всички необходими ценности по отношение на жените и няма нужда да взимаме пример от начинаещи народи, които все още не са открили себе си!”

Поздрави,
Деян Николов
София, България

Материалът Българин насмете Европейския парламент с писмото си. Ще настръхнете! е публикуван за пръв път на Опознай България.

След смъртта на бащата, синът решил да изпрати майка си в дом за възрастни хора. След това той рядко я посещавал. Един ден му изпратили телеграма от дома и му съобщили:
– Майка ви е в много тежко състояние. Моля, елате по-скоро да я видите.

Когато мъжът влязъл в стаята на майка си, тя лежала на леглото, мислейки се за последните си дни тук и не само това…Той я попитал:
– Мамо, какво мога да направя за теб?
Старата жена отговорила:

– Купи климатик за тук, защото през лятото е непоносимо горещо. И постави хладилник в стаята, защото много пъти заспивах гладна, понеже нямаше къде да държа храната си.

Синът се изненадал и попитал:
– Мамо, ти никога преди не си се оплаквала. И сега, когато ти остава да живееш съвсем малко, реши да ми разкажеш всичко това! Защо?

– Всичко е наред, скъпи сине. Аз успях да се справя с жегата, глада и болките, но когато твоите деца те изпратят тук, се страхувам, че на теб ще ти е трудно…

Материалът Майчино сърце: Синът изпратил майка си в дом за възрастни хора. Последните й желания го разплакали е публикуван за пръв път на Опознай България.

Мъката на един колега на пилота майор Валентин Терзиев от Авиобаза „Граф Игнатиево“, бе искрено изразена чрез публикувано писмо във Фейсбук страницата на базата. Писмо-откровение, пълно с тъга, гняв, и безпомощност заради бездействието на политическата класа и безотговорното й отношение към Българската армия.

Ето цялото писмо (без редакторска намеса):

„ТЪГУВАМ!

А наверно тъгуват и всички, които по една, или друга причина са свързани с Българската армия. Ще ми се да вярвам, че тъгува и всеки българин.

Да, когато си направил и невъзможното и си изпълнил с чест и достойнство своя дълг пред род и родина можеш да се чувстваш горд.

За съжаление майор Терзиев не може да се зарадва на своя успех – „Поразяване на въздушна цел“ в сложна обстановка.

Равнозначен ли е този полет на полет във военна обстановка и свалянето на противников самолет? Да, равнозначен е!

Ето защо, аз Димитър Димитров, като негов колега го обявявам за ГЕРОЙ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Да, аз нямам право на това, но в моето сърце и душа неистово звучи – „Герой, Герой!“

Кажете моля ви, не е ли майор Терзиев съвременният Списаревски? Та той свали „въздушна цел“ с цената на живота си и това той би направил и във военна обстановка.

Героите се раждат и живеят сред нас, но защо по дяволите не искаме да ги видим, не желаем да им отдадем заслуженото внимание и уважение докато сме рамо до рамо с тях, докато се радваме и възхищаваме на техният успех?!

Аз имам отговор на този въпрос.

Защото всеки войн днес живее с мисълта за дълг пред родината и нито пилота, матроса, мотострелковака, танкиста, артилериста и така до последният войник в строя, не се изживяват в герои. Всеки един от тях е честен, скромен, етичен и горд българин. Това е ценностната система на истинските българи, а всички ли българи носят тези качества?

Не и тези българи са българските политици, които повече от тридесет години се изживяват на патриоти, демократи, либерали, социалисти, но какво направиха за българската армия? Едно голямо НИЩО. Да, нищо, защото армия от която имаха респект не една съседска държава, нашите политици я превърнаха в пародия на армия.

И днес някакви „политици“ Ненчевци, Тагаревци, вместо да сведат глава, имат наглостта да ни убеждават, че техниката нямала съвместимост с натовските стандарти.

Господа „политици“ не липсата на съвместимост уби нашия ГЕРОЙ ТЕРЗИЕВ, убихте го вие, с вашето безотговорно отношение към Българската армия! Вие дължите отговори пред баща, майка съпруга и невръстното дете на ГЕРОЯ майор Терзиев, но вие няма да отговорите на техните въпроси, а както обичайно ще се скриете зад техните командири и няма да признаете собствената си вина, защото както е казал Ботев:

„И всекиму добро струва,…само знайте за парата“.

Господа самозвани политици запомнете!

Кръвта на всеки един български войн е по – скъпа от кръвта на всички вас, които тридесет години лазехте по гърбовете на доблестните войни, само и само да се доберете до властта и в момента, в който си я присвоихте по нечестен начин, забравяхте своите обещания и клетви.

За първи път днес видях сълзи в очите на един човек от властта – министъра на отбраната. А когато видиш сълзи в очите на един мъж, следва да сведеш глава.

Емоция, пренебрежително ще каже някой.

Да, емоция е да заплачеш, да, емоция е и да се радваш, емоция е и да беснееш от безпомощността да изпълниш своята мисия – Защитник на родните простори.

Но точно в тази безпомощност, породена от вашето бездействие и злоупотреба с власт се роди нашият ГЕРОЙ днес.

Вие, политици, сте отговорни за гибелта на ГЕРОЯ!

Вие сте отговорни за състоянието на Българската армия!

Вие сте безлични, алчни и безотговорни хора, оперирани от съвест и чест!

Вие следва да застанете на подсъдимата скамейка и аз ви обвинявам в бездействие и злоупотреба с власт и в което състояние вие се превръщате автоматично в престъпници.

За ГЕРОЯ на Република България майор ВАЛЕНТИН ТЕРЗИЕВ, който свали „противникова цел“ с цената на живота си ПОКЛОН, ДЪЛБОК ПОКЛОН!“

Материалът Колега на загиналия пилот: Политиците убиха майор Терзиев! Престъпници! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Аз докато вият сирените обикновено изпитвам позорното чувство на завист! Да, аз завиждам на целия български народ и на всеки българин поотделно, сподели чужденецът

ПОКЛОН!
„2-ри юни е Ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. Този ден се чества на тази дата, въпреки че фактическата дата на смърт на Христо Ботев е 1 юни…

Много силно писмо на англичанин по повод случващото се у нас на 2 юни започна стремглаво да се споделя във фейсбук.
„Вдъхновяващо писмо – дано този живеещ у нас англичанин е прав. Иначе, действителността е многолика.
Днес, когато спряха сирените, децата в съседния училищен двор започнаха да ги имитират. Което показва, че не са добре запознати със смисъла на тяхното включване точно в 12:00 часа на 2 юни.
Има съвременна теория и практика, че в училище не бива да се преподават ценности – за да се уважи ценностния плурализъм. Мисля, че в училище, както и вкъщи е най-важно да се преподават ценности.
Гражданин без ценности не се създава”, написа по този повод политологът Огнян Минчев. Той сподели статус на Георги Бобев, който е публикувал въпросното писмо на англичанин.

*******

Когато завият сирените през погледа на чужденец

Точно днес, в деня, когато почитаме паметта на един от най-големите български герои Христо Ботев, ще ви споделим едно писмо на англичанин.
В него той изразява изумлението си от българската нация в деня на падналите в името на Свободата.
Споделяме писмото минути след сирените, огласили цяла България, защото се надяваме,вярваме, че именно то ще ви вдъхне онази гордост, която ни принадлежи по право, само защото сме поели първия си дъх на нашата райска земя – ГОРДОСТТА, че сме българи.

Ето какво гласи то (публикуваме го без редакторска намеса):

„Здравей, приятелю!
Отдавна ме молиш да ти разкажа за България.
Когато за пръв път чух, как в 12 часа на 2 юни неистово завиха всички противовъздушни и противопожарни и заводски сирени в столицата… ужасно се изплаших. “Война” – помислих си за части от секундата и се заоглеждах за някакво скривалище… И в следващия момент видях нещо съвършено потресаващо: всичко спря! Не се шегувам, приятелю – в милионната столица (а, както разбрах впоследствие, и в цялата страна) спря всякакво движение – автомобилите и градския транспорт, хората по улиците и зад прозорците в работните си кабинети, учениците, гонили до преди секунда топка… Стана неестествено тихо… Уверявам те, приятелю, София е единствената столица в света, където веднъж в годината можеш да чуеш… такава тишина… Само воят на сирените!

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, се сетих, че са ми разказвали за някой си техен герой Христо Ботев – поет и революционер, който с присъщия на ненавършените си 30 години, а и на възбудата на епохата авантюризъм, повел на вярна смърт група също такива невръстни търсачи на остри усещания, уж обединени от мъглявата представа за “свободата на отечеството”… Всички емигранти в Румъния, те са отвлекли австрийски кораб, принудили капитана да ги свали на българския бряг и след няколко дни битки, естествено, са били напълно разбити от редовната и въоръжена до зъби турска войска… В този ден, на 2 юни, бил загинал самият Ботев (по непотвърдени данни – от “приятелски” куршум). Накратко – това е историята. Чувал я бях, но да ти кажа право, не бях особено впечатлен – приключенска му работа… Авантюризъм и малко безотговорност.Така мислех до момента, в който на 2 юни се озовах в епицентъра на тази смразяваща тишина и неподвижност…

От тогава всяка година чакам този ден за да видя, дали ще се повтори, дали ще е същото. Дали някой от по-младите няма да се зачуди защо и дали изобщо да се спира… Вече много години живея в България, пред очите ми са се променили много неща.

Но тези три минути се проектират от година в година…

2 юни ме е заварвал в много от големите градове на България и в малкото планинско селце където живея. Но картината навсякъде е една и съща.
Хора, спрели да помълчат, да се сетят за подвига на един не доживял христовата възраст авантюрист, да му се поклонят или, може би, да го осъдят – но така или иначе в тези 3 минути мислите на 7 милиона българи са концентрирани в едно и това едно, в крайна сметка, е страната им, България. Що се отнася до мен, чужденеца…
Аз в тези три минути… обикновено изпитвам позорното чувство на завист. Да, аз завиждам – на целия български народ и на всеки българин поотделно.“

Материалът Писмото на англичанин за 2 юни взриви мрежата: Потрес! Война! Ето какво чух и видях в София днес! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Арогантността при учредяването на ДОСТ премина всякакви граници на спазването от благоприличие на дипломатичност и етика.

Що за безочие е да се домъкнат половината властимащи от Турция под формата на делегация?!

Що за безочие и арогантност е да накърниш суверинитета на Република България, изказвайки се „ЧЕ ТАМ КЪДЕТО ИМА ТУРЦИ, РЪКАТА НА ТУРЦИЯ ЩЕ ДОСТИГА ДОТАМ“?

Написах го малко по-меко, защото истинският превод е покъртителен.

Още преди три години, когато работих в Турция, по СNN в Турция се водиха спорове между политици и интелектуалци как България да стане икономическа част от Турция.

Настръхвах, не вярвах, негодувах, гневях се….само като слушах „просто полемики и спорове“.

Сега, като юрист, недоумявам как нашите управляващи допускат подобни изкази?!

Какво ще направят, как ще им посочат къде е мястото им, как ще ги накажат за тези изказвания и безсрамна дързост?

Трябва да внимаваме много, особено в този международен деликатен момент, когато Турция си мисли, че държи всички в ръката си, включително и Европа.

Амбициите на Турция са огромни – ако не се спре навреме, ще стане страшно.

Аз съм туркиня и обичам България като своя родина прекалено много, за да стоя безучастна.

Източник: За Жената

Материалът Писмото на една туркиня до България взриви Фейсбук е публикуван за пръв път на Опознай България.

1872 юни, след 16, Букурещ. – Писмо до чорбаджи Петко
в Карлово

Бай Петко!

В родният ми град Карлово

По писмото ми разбирате кой сам и с какви съм цели чиовек, следователно да разберете веднъж за сякога в това ми писмо, защото времето е такова! Ако ей родолюбец, то ще разбереш в кратките ми думи и ще бъдеш наш[1] приятел. Късо е времето за второ пришествие на Българско, дето козите и овцети ще са делат!… Не си простак, послушай на кратките ми думи, което права към Вас от голямо человеколюбие и според думите на Исуса Христа, който казва: „Всякому духу не веруйте, но изпитуйте!“ До сега ни един карловец не е казал за Вас добро, а чи си предател и мъчител сиротински, доказват фактично. Та сичко това, ако ти правиш с някаква цел и искаш да кажиш, че ни е така, то на думи народат няма да гледа (да вярва) но на дело. Скоро, скоро е денът за общо народно въстание! И на сборното място, секи ще са вика да даде работата си, според силите на секи един, както му е казано да върши. У когото няма работа, грозно ще са наказва, а фамилията му ще бъде изгонена из Българско. Вижте[2] на тия два пътища, когото обичате, дръжте[3]! Аз Ви заповядам, като имам това право и упълномощие от Централният комитет да действовам пред когото и да е българина според силите му, та и Вия от най-малко тряба да приготвите двайсет и пет л[ири] тур[ски] до 35-50 дена и това за верно да знам, чи сте приготвиле; Вий тряба преди това време да ми явите в писмо, отправено до Д. Ценова в Букурещ, виза ви „Свънту Гиорги“[4], за Първана Найденов, а в писмото ще пишете: „Г-не, парите Ви са готови за стоката“, а от долу[5] – градът. Освен[6] това, 15-20 ок[и] барут тряба да го имате готов, защото ще са иска. За всичко това мислете и правете, защото в онова време турченат щом разбере нашите чиовешки закони и ги припознай[7], то той ще намере място, равно е българинат, а днешните твърдоглави и изедници българи грозно ще са наказват.

Излизам от длъжността си.

В. Левский

Източник: Българска История

Материалът Публикуваха писмото на Васил Левски до чорбаджи Петко е публикуван за пръв път на Опознай България.

До г-н Вежди Рашидов (скулптор)
Председател на Комисия по Културата при 44—то Народно Събрание
От Филип Трифонов (артист)

Уважаеми г-н Рашидов,

Да спечеля шестица от тото с комбинацията 1,2,3,4,5,6 за мен, като творец с дългогодишен стаж в киното, е нормално като очакване. По теория на вероятностите и повторно да спечеля със същата комбинация е нормално като очакване. Както е нормално, според теория на конспирацията, да ме отхвърли комисия за „персонална пенсия“ в Министерство на културата.

Въпреки че на фона на безапелационна филмова биография, коментираното събитие наподобява съшито с червени конци „театрално позорище“ ( приемем ли червения цвят за символ на конспирацията). Координирана група, когато работи тайно за събития неморални, е „конспирация“.

За вероятния председател на тайнствената комисия в Министерството научаваме, че ДС псевдонимът му напомнял за поговорката „огледал се *Илия пак в тия“…Че пръв си хвърлил партийната книжка след 1989 година и бил „театрал“ по професия. Но за уникалния състав на „театралната“ трупа, оторизирана да решава „кой, кой е“ в българското кино в Уикипедия нищо не пише ( както в сайта на Министерството).

Пренебрегвайки художествените критерии на Председателя на Съюза на Българските Кинематографисти, ръководените от цивилния „театрал“ комисионери, нито броят приходи от филми като „Преброяване на дивите зайци“, „Момчето си отива“, „Оркестър без име“ и десетки други, нито отчитат и наградите към тях!

Като единствен жив актьор, с два наградени филма от епохата на черно бялото кино („Изпит“ и „Момчето си отива“) е нормално да бъда, да не кажа „отсвирен“ от сънародници вероятно с псевдоними на цветя като *“Евкалипт“, „Минзухар“ или „Смрадлика“.

Въпросът, който ме вълнува, не е има ли нужда от подобни псевдо-комисии, а имам ли право като артист „без псевдоним“, да се надявам на персонална пенсия приживе? И ако „да“, Ви моля за съдействие“ ! Дотогава, за да не спя с кожух през зимата (колкото и да е здравословно) ще си помагам с печелившата тото-комбинация 1,2,3,4,5,6 или ще печеля на играта „тука нема“

С уважение : Филип Трифонов (луд за пенсия)

Материалът Филип Трифонов си отиде огорчен, без пенсия приживе: Публикуваха писмото му е публикуван за пръв път на Опознай България.

С цялото ми уважение към Вас (възпитана съм да уважавам по-възрастни от мен) умолявам ви – съберете се всички 239 умни депутатски глави и напуснете страната!

Откраднали сте достатъчно!!! По-лесно е да се простим с 240-те души, които обричат българина да работи за заплата от 380лв.

Ако свалите прекалено високо вдигнатата Ви глава и прочетете тези редове ще разберете какво става извън градината с магнолиите! Знаете ли как се почуствах когато чух майка да отказва да купи антибиотик за детето си, защото нямаше 2 лева?!?

Знаете ли как се почувствах когато пазарувайки в един голям магазин пенсионер изброи 0,70 в жълти стотинки за да си купи 1 хляб (бях зад него на касата и платих тези скромни за Вас 0.70ст,а ГОСПОДИНА се обърна към мен и ме попита защо го правя?!

Защото така правим хората, които ПРОМЕНЯМЕ НЕЩАТА – СЕГА и ВЕДНАГА !!! Знаете ли,че когато се опитах да помогна на възрастен човек да пресече натоварен булевард той подскочи сякаш искам да го ограбя ?!?
Знаете ли ?! – НЕ!

Знаете ли тези неща, г-н Борисов ? Знаете ли г-н Борисов, ОМРЪЗНА МИ ! Омръзнахте ми Вие, омръзнаха ми оправданията, омръзнаха ми физиономиите Ви.

Знаете ли, … май е време да Ви Благодаря г-н Борисов! За това,че всички вие, ВСИЧКИ ВИЕ в последните 25 години освен да ни подтиквате да бягаме в чужбина не направихте нищо, с което да ни задържите.

Congratulation Mr Borissov , както бихте искали да чуете. Благодарение на Вас, в последната 1 година над 10 мои приятели с възраст от 20 до 30 години, хора с образование, хора с бъдеще отлетяха.

Congratulations Mr Borisov,твърде лесно се управлява гладен и прост народ. Лесно се печелят избори с купуване на гласове (ЗА ВСИЧКИ ПАРТИИ СЕ ПОКАЗВА, ЧЕ СЕ КУПУВАТ ГЛАСОВЕ, НО НЯМА НИКОЙ ОСЪДЕН)!“

Събирайте цирка и бягайте, това е изборът ви вече политически утайки.

Материалът БЪЛГАРИ, прочетете това писмо на 21-годишна българка! СТИГА ТОЛКОВА, СТИГА! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Не съди като слугиня, а като царица! Царицата все е последна, но е най-силният ход на всяка игра. И не с царя го гледай, а на чирака дали път ще направи. Дали ще даде ръка за поздрав – на тоя, дето му работи, ако пожелава „добър ден“, сърце има.

Да те кара да го гледаш в ръцете… нищо не струва, да знаеш! Един мъж, тръгне ли да ти дава в ръцете, прибирай се у дома си! Хвали ли се сам, сам го остави! Не гледай дали пази чисти обувките си, а съвестта си. В кал може всеки да нагази, но калта по обувките се лепи, и лесно се чисти. Кал от душа не се корени. Лъжецът е зает да си лустроса думите, за обувките му и за теб не му пука.

Мъж, дето е постигнал нещо, може свят да ти покаже – ще те вземе и ще те води, но няма да търгува с теб. С ръце може къща да ти вдигне, но дом не може да ти стори. Дрехи да имаш, колко на цял град жените – по-красива няма да станеш. Ще станеш на златаря паричката в джоба, и утре в магазина, ще те смени за дневната си стока.

Един мъж струва, колкото струва думата му, не колкото има в джоба си, не колкото му е палатът.

Думата му. На нея държи ли, и теб ще държи здраво. Закон да е за теб.

Източник: fashioninside.bg, Автор: Ева Колева

Материалът До дъщеря ми! е публикуван за пръв път на Опознай България.

На село за дядо

Мили дядо, пише ти твоят внук . Не ми харесва повече Тук и ако можеш, ела да ме вземеш. Ти дори не можеш да си представиш колко лошо е Тук. Всичко започва още рано сутрин. Събуждам се от трясъка на автомобилите, които преминават под прозореца ми. През стените на стаята ми чувам как се събуждат съседите ми. Съвсем непознатите ми съседи, с които дори не се поздравяваме, когато се срещнем по стъпалата на блока. По шумовете отсреща знам какво правят – това което и аз всяка сутрин: пускат радиото, после под душа, слагат джезвето с кафе, казват си едно “лека работа“ и излизат навън, за да се слеят с милионната тълпа непознати, населяваща големия Град.

А какви бяха утрините на село… Будеха ме петлите. През леко отворения ми прозорец достигаше мириса на окосена трева, на овце и на току-що кипнало прясно мляко. Ти , дядо, преди малко си го издоил и баба вече го е сварила. Сега стоиш пред обора и храниш кокошките. Под сайвана магарето се е замислило над купчината царевични стръкове и бавно дъвче един от тях. Колко приятно е да лежа под юргана и да слушам сутрешната шумотевица в животинския двор! Ето че баба чука на вратата на стаята ми и ме вика на закуска. А каква невероятно вкусна е закуската на село!

В Града е съвсем друго.Тук обикновено закусваме “на крак“ пред някоя крайпътна баничарница. Баничките със сирене са всъщност с извара. Защо няма сирене?

Че откъде сирене в Града. Нали за да има сирене, трябва да има село. Трябва да те има теб и твоите овци. Овците на чичо Кръстьо, козите на дядо Стоян, кравите на текезесето… Макар че Тук всички казват, че текезесето е било нещо лошо. Сега обаче баничките със сирене са с извара и това е много по-лошо. А аз някога дори не обичах банички. Обичах мекиците на баба, напълнени с бабиното пожълтяло от масло овче сирене. А най обичах да гледам как баба пържи мекиците в стария почернял от готвене тиган. Именно затова се съгласявах да се измъкна изпод топлия вълнен юрган толкова рано сутрин. В кухнята печката бумти, накладена с дъбови цепеници. Капака на туча е отместен и върху огнения пламък е сложено тиганчето с кипящо олио. Баба разтяга тестените топки, поръсва ги с разтрошено сиренце и свити на две ги хвърля една след друга в цвъртящата мазнина. Мекичките полека пожълтяват, а в най тънката си част се издуват. Мляко с мекици и сирене, има ли по-хубава закуска от тая?

Дядо, а Тук дори вече не продават мляко, а Бог знае какво. Казват, че учените са измислили нещо, което е почти като мляко, но е направено в завод. Всъщност Тук общо-взето ядем, каквото учените са ни направили за ядене в завода. А пазаруваме в едни голеееми магазини. Колко големи? Ами представи си петдесет смесени магазина на едно място. Всичко, което се продава в тези магазини, има един и същи вкус. Прилича все едно ядеш вестник “Земеделско знаме“, макар че вестникът някога на село го ядеше само магарето, ако случайно намери из двора някоя страница, която ти си приготвил , за да увиеш яйца или бутилка вино, та да ни ги пратиш в града. В големия магазин можеш да си купиш двайсет вида салам или грозде, или портокали (даже и през лятото), “Русенско варено“ и всякакви пастети, кашкавали и сирена, разни риби и всичко. А ако ти завържа очите и ти дам да ядеш по едно парченце от всички тия храни, няма да различиш какво слагаш в устата си – всичко има вкус на вестник.

А работата ми не е хубава и Тук никоя работа не е хубава. За да ида на работа, трябва да пътувам с автобус толкова, колкото на село да ида два пъти с каруцата до долната ни ливада и обратно. Всеки иска пръв да влезе в автобуса или пръв да мине с автомобила си на кръстовището. В работата ми никой на никого не се усмихва, освен ако няма някаква полза от това. Когато си почиваме, всички ходим да пием кафе ( и аз, а за какво ми е притрябвало да го пия – да ме убиеш, не мога да ти кажа!). По време на почивката хората си говорят колко са лоши политиците, колко са хубави фолкпевиците, колко е добре да идеш да работиш в някоя западна държава и колко “скапана“ държава сме.

Аз седя, слушам ги и си мисля как с теб някога ходехме на работа по полето. Мен винаги малко ме мързеше в началото. Най не обичах да ме викнеш точно когато по телевизията дават детско предаване.

Преди да тръгнем на работа трябва да се приготвим. Ти отвързваш магарето и му слагаш “амуницията“. И как си я измислил тая дума “амуниция“, като че магарето ни е войник и му слагаме не обикновен хамут, а бойни доспехи. Ти и на магарето си измислил такова смешно име, защото как може едно магаре да се казва Маргарет Тачева? А ти беше решил, че името на министър-председателката на Англия е достатъчно магарешко, за да го носи и твоето магаре. Слагаме в каруцата мотики, кофи, коса за сено, а баба донася от кухнята увития във вестник обяд. Моята работа е да намеря една хубава дълга пръчка, с която да шибваме “министър-председателката“, когато я домързи да дърпа каруцата. И потегляме. През ливадата пред къщата ни, та на пътя. Аз седя до теб на дъската, облечен в твоята работна куртка. Каруцата трака по асфалта и когато хващаме черния коларски път, всичките й дъски се тресат. А колко е приятно това каруцарско разтърсване, да чувстваш всяка неравност по пътя! Трябва леко да се стегна, че от тръскането съвсем ще се разглобя. Седя до теб и се чувствам като в каубойски филм, в който ние сме добрите и се возим в дилижанс, а отстрани по нас стреля банда негодници. Обаче моята пръчка е много точен “винчестер“ и – “пух – пух“ – бандитите един след друг се свличат от седлата… Неусетно стигаме нивата. А царевичните редове са дълги-дълги – не ти се ще и да започваш с мотиката! В началото на реда си мисля, че никога няма да стигна до другия край. Ето обаче че пристигам. И после до края на следващия ред и до следващия… Ти копаеш до мен и винаги си два-три метра по напред. И все “забравяш“ кой точно ти е реда, и прекопаваш част от моя. Знам, че го правиш нарочно, понеже ти е жал да ме гледаш как пъшкам от увеличаващата се болка в кръста. А най-хубавото на копаенето е, когато се изправя и се подпра на мотиката. Тогава винаги си мисля, колко зле е било някога, когато ти си бил дете и по цял ден си копаел, и си знаел, че цял живот все така ще си копаеш – и царевицата, и лозето, и градината в двора. Аз обаче се уча добре и ще стана инженер или може би учител, или нещо друго, дето не изисква копаене. Копаенето е несъвременен труд и е на изчезване. Макар че, не знам защо, но като ми се поокърши кръста след десетия царевичен ред и ми става едно такова приятно. Наоколо е тихо, отсреща ромоли селската река, из въздуха се гонят мушици и някоя лястовица отвреме-навреме се стрелва да лапне някоя от тях. Земята се разбива под ударите на острата мотика и се пръска на бучици и песъчинки. Песъчинки, които крият в себе си тайнствена сила. Тая безобразна на глед пръст, която под нечия невидима власт се превръща в корени, стебла, клонки, листа, плодове. Която храни всичко живо на земята, включително и хората с професии, неизискващи копаене.

Дядо, наистина е по-добре да се махна от Тук. Ако само можеше да дойдеш да видиш как живеем тук всички, ти със сигурност щеше веднага да ме вземеш със себе си на село. Представям си как ще пристигнеш с каруцата, ще се провирате с Маргарет Тачева между потоците несвършващи се автомобили. Накрая ще стигнеш до двадесететажния блок, в който живея и ще викнеш отдолу да тръгвам с теб. Отдолу, защото няма да ти е по силите да изкачиш тия хиляда стъпала, а не знаеш как се използва асансьор. Мили дядо, напразно обаче ще викаш, защото от толкова високо не мога да те чуя. Тук въобще никой и не вика, защото никой никого не чува, или пък чува, но не иска да се отзове. Хората в града не искат да се чуват един други дори когато са съвсем близо един до друг. Единствено ще те чуят кучетата и злобно ще се разлаят. Как така чий са тия кучета?! Те са ничии. Това са градски кучета. Обикалят из Града на глутници, лежат по площади и тротоари. Никое от тях си няма име и никое няма стопанин. А други животни няма и никой в Града не му е притрябвало да има никакви животни.

Пък на село е друго. Там всяко куче си има име, има си двор, стопанин и синджир, за да стои в двора, та да не иде у съседа да му преяде някоя кокошка. А лятос нашето куче го водим на нивата да пази царевицата от диви свине. Когато царевиците узреят, веднага довтасват от планината дивите свине да ядат млечни кулени и тогава е много важно да си имаш куче, за да пази нивата. На село има и още толкова много животни и всички са много нужни. Можеш ли да си представиш, дядо, селската река без патиците и гъските? Или торището до оградата ни без вечно ровещите там кокошки. И всичките други овце, кози, крави, прасета магарета, коне… Сега като си помисля, ами то на село половината от населението е от животински произход. Хората от Града трудно ще разберат как така “население от животински произход“. Защото животните на село са част от селото. Те си имат домашен адрес, име и биография. Например прасето в кочината баба винаги го “кръщава“ Славчо или Гошко. “Гошко, Гошко!“ – вика баба, докато носи котела с помията към копанята, а от кочината се чува едно одобрително грухтене. Сякаш прасето казва на баба:“Идеш ли, бабо Бино, идеш ли?! А аз тъкмо нещо съм поогладнял…“ Пък овците в кошарата са цял стопански колектив: Блекушка и Славка, и Данка… Данка носи моето име, защото бях на село в оня студен януарски ден, когато се роди. А как например ще оставиш без име едно селско магаре? При това името му трябва да е неповторимо, да си е само негово и на никое друго магаре от селото. Например като отивам да прибера нашата магарица и отдалече й викам “Маргарееет“. Всички магарета наоколо си лежат или похрупват тревица, а нашата “министър-председателка“ ще стане и ще зареве, отговаряйки ми. Само кокошките на село са безименни, понеже са така глупави, че не могат да си запомнят името. А ако не можеш да извикаш някого по име и той да се отзове, такъв – бил той човек или кокошка – въобще не заслужава и да се именува.

А може би ти си мислиш, че Тук хората доволни се връщат от работа, както ние с теб някога се връщахме от нивата. Мили дядо, трябва да ги видиш някоя вечер, когато всички се запътват към домовете си след работния ден. Отново сядат в автобусите и автомобилите си, отново влизат в големия магазин, за да си купят храна за вечеря. После се прибират в ония огромни жилищни блокове и чакат да дойде нощта, за да заспят и да забравят поне за няколко часа и Града, и работата си, големия магазин, автомобилите и автобусите… Докато чакат да им се доспи, гледат телевизия. Не, дядо, никак не е добре, че гледат, защото сега телевизията е такава една, та е срамота и да се говори. Сега го няма мустакатият Кеворкян, дето прилича на зетя на стрина Кета. Нито Гарелов, който седеше в студиото и така ги изпитваше хората, та се потяха. И народна музика няма, дядо, и по новините в осем вечерта говорителката не казва колко зърно от декар са добили по време на жътвата и къде е ходил Тодор Живков. Срам ме е да ти разказвам сега какво показват по телевизията, но ми е жал за хората. Горките хора! Горките нещастни хорица! А най-нещастни са затова, че изобщо дори не се досещат, че са нещастни.

Дори не биха могли да си представят колко щастливи биха били да прекарат само края на един селски ден.

А денят на село завършва, когато всички се приберем от полската работа. По целия път се е проточила върволица от каруци. Ти, дядо, подвикваш нещо шеговито на дядо Стоян, който кара пред нас каруцата си, той пък ти отвръща също нещо шеговито. Или по пътя застигаме леля Будинка и ти поспираш с юздите Маргарет, та леля Будинка да се настани отзад в каруцата. Тя пък от благодарност ми подава круши масловки, с които е напълнила кошницата си и надълго разказва какви поразии е направило в градината й сляпото куче. А ето че вече сме пред къщи и разпрягаме каруцата. Аз водя магарицата до големия орех в задния двор и я привързвам за него. После й нося кофа с вода. Маргарет пие с бавни глътки, а капистрата й подрънква, допирайки се в края на кофата. После вдига глава и ме гледа с един такъв благодарен поглед, сякаш съм я напоил не с вода, а с лимонада. И всички наоколо са също така благодарни: прасето, което доволно грухти над вечерната си помия; кокошките, които одобрително къткат, докато кълват зрънцата царевица, които баба им е натронила; овците в кошарата, които лежат след дългата разходка по баирите и преживят опасаната тревица. Неусетно се спуска вечерният здрач и всички сядаме зад масата, която баба е наредила на излъка. А какво ли няма на тая маса?! Черното тиганче, пълно с вкусна гозба, паничките с топла пилешка чорба, салата от краставички и домати, изкисната буца овче сирене, жълтеещо се от масленост… На двора в една кофа с вода се студи динята, която днес сме откъснали от бостана ни и едно шише лимонада. Лимонадата е най вече за мен, защото ти след малко ще станеш от масата и ще попиташ баба:“ Да наточа ли една кана винце“. А баба ще каже:“ наточи, Гьоше, ама гледай да се не напиеш“. Тя все така ти казва, макар да знае, че нашето винце е чисто, без захар, и от него човек не се напива току-така от една кана. После ти отново започваш да разказваш историята, която съм слушал вече хиляди пъти: как си ходил на война, как сърбите не искали да дават хляб на българската войска и какво ядене сте намерили в изоставените немски окопи… Баба слуша военните ти премеждия и накрая казва:“Ех, Гьоше, походил си си ти по света“. А навън всичко е притихнало. Единствено от дола се носи песента на жабешкия хор и монотонното цвъртене на щурците. И едва ли има по целия свят по красива симфония от тая жабешко-щурчева музика. Слизам на двора и присядам до магарето, което дреме при стария орех. Над мен небето е осеяно с хиляди звезди. Огромни, блестящи звезди, каквито няма на нито едно градско небе. А може би наистина нашето село е най-близо до звездите? Или пък самите звезди са се приближили съвсем до него. Защо ли, ще попита някой? Ами ей така, да послушат симфонията в селския дол, да помиришат вкусния аромат на бабините гозби. Току виж над всяка селска къща се е надвесила по една звезда, огряваща и радваща се на милите селяни и техните внуци, на магаретата и овцете им, на дървените им каруци, градинките с цветя, на думите и мислите им. На душите им – простички и чисти като рождественски ясли…

А.П. Чехов „Ванка“

Материалът На село за дядо (Писмо на внуче до дядо) е публикуван за пръв път на Опознай България.