Притча за баланса в живота, за способността да оценяваме и пълноценно да се наслаждаваме на хубавите мигове, притча за изкуството да живеем…

Синеокият мъж в скъп костюм се вглеждаше през прозореца на офиса си в прозрачното августовско небе. Наближаваше четиридесетте. Изглеждаше доволен от живота. Мислите му се рееха в миналото…

Още помнеше онова лято в родното село на баща си. Беше типичен горещ ден в средата на август, когато ти се струва, че слънцето сякаш е залепнало за небето и жарещите му лъчи ще изпепелят всичко наоколо, започвайки първо с теб. Кожата на главата му гореше като въглен въпреки шапката и влажните кърпи, които слагаше под нея. Беше решил да прекара ваканцията си тук, за да помогне с прибирането на реколтата. Есента заминаваше да следва в чужбина и нямаше представа кога ще се върне отново.

Реколтата беше бедна. Сушата погуби голяма част от посевите и полетата напомняха опърпани кафяви кръпки по дрехата на някой просяк. Денят беше изтощителен и двамата с баща му поеха към дома. Мълчанието тежеше помежду им като воденичен камък. Опитаха се да разменят по някоя и друга дума, но мислите зад смръщените им чела бяха сиви като буреносни облаци. Дали щяха да успеят да покрият разходите? Щеше ли да остане нещо допълнително? Тежка и неблагодарна е работата на полето…

Когато стигнаха до входната врата, прозорците на къщата вече грееха в огненочервено от лъчите за залязващото слънце. Младият мъж понечи да влезе през прага, но видя, че баща му се спря и се обърна. Помнеше как се катереше по раменете му, помнеше с какво възхищение го гледаше, когато вечер сядаше на коленете му, за да чуе някоя страшна история за смели принцове и ужасни чудовища… и красиви принцеси, разбира се! Стойката на баща му беше различна, годините бяха поставили тежък товар върху плещите му, но очите му… очите му си бяха същите. Сини, прозрачни и чисти. С напуканите си от полската работа ръце старецът се пресегна към перваза на близкия прозорец и взе малка дървена кутийка. Отвори я, погледна в нея и затвори внимателно капака ѝ. Изведнъж лицето му се озари. Бръчките сякаш се опънаха, стойката му се изправи, на устните му грейна усмивка… „Хайде, сине, да влизаме, майка ти ни чака!“ „Каква изумителна промяна“, каза си наум младежът. – „Какво се случи с татко?! Целият стана спокойствие и топлота. Няма и следа от притесненията, които преди малко стискаха гърлото му с ноктите си…“.

Утрото настъпи. Беше време да се отправят към полето. Излязоха на двора и старецът отново се пресегна към кутийката. Отвори капака ѝ, погледна вътре, усмихна се и помаха на сина си да побърза…

Ритуалът с кутийката се повтаряше всяка вечер. И всяка вечер лицето на възрастния мъж сякаш се подмладяваше с години, преди да влезе и прегърне любимата жена. И всяка вечер синът не разбираше на какво се дължи това внезапно преобразяване. Опита се да попита, но в отговор получи само едно многозначително „Ще разбереш“, придружено с топла бащина усмивка и нежно потупване по рамото.

Дойде септември. Бъдещият студент заминаваше обратно към града. Стояха на прага на къщата. „Е, сине, време е да се сбогуваме. Да даде Бог скоро пак да се видим. Но преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо…“ Старецът се пресегна към перваза и подаде на сина си познатата кутийка. „Вземи я, сърце мое. Подари ми я един странник, в знак на благодарност, задето го подслоних и го поканих да нощува у нас. Заръча ми всяка вечер, преди да пристъпя прага на дома, да отварям капака ѝ и да слагам вътре тежките си мисли, измъчвали ума ми през деня. Така и правя. Слагам ги вътре и затварям капака. А най-удивителното е, че когато сутрин изляза и отворя кутията, обикновено се оказва, че някак са изчезнали…“

Бяха минали много лета от онзи далечен септемврийски ден. Струваше му се, че все още чуваше гласа на баща си. Погледна бюрото пред себе си и се усмихна. Кутийката беше там. Всяка вечер, преди да си тръгне от офиса, отваряше капака ѝ и слагаше тежките си мисли в нея. После я затваряше и потегляше към дома, където го чакаха трите прекрасни принцеси в живота му – съпругата му и двете им малки синеоки дъщери. Погледът му се спря на семейния портрет в семпла дървена рамка, от който го гледаха любимите му същества. Може би в това се криеше тайната на щастливия и пълноценен живот – да знаеш кога и какво да сложиш в кутията… Кутията на татко…
***
Рядко си даваме сметка с каква лекота позволяваме на ежедневните проблеми да превземат незабелязано ума ни и да отровят безценни и неповторими мигове, в които можем да бъдем истински щастливи. Забравяме, че мозъкът ни не е способен да мисли в едновременно за две неща – ако се тревожим ще ни откажат ли поисканото повишение в службата, в същия този миг не можем да се зарадваме на красивата рисунка, създадена с толкова любов от малките пръстчета на детето ни… А повечето от нещата, за които се тревожим, никога не се случват, или, дори и да се случат, намират своето решение. За съжаление, разбираме това твърде късно. Колко по-красиво щяхме да изживяваме дните си, ако всеки от нас имаше по една такава кутийка за тежки мисли!
Защото истински важното е не да постигнем живот без проблеми, а да се радваме истински на живота въпреки проблемите…

Източник: Фейсбук

Материалът Кутията на татко (Притча) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Притча за любовта

Още първия път, като я видя да суши сено на Кара Сюлемайновите ливади на Тузлата, я бeндиса(1). И как няма да я бендиса, когато беше от гиздава по-гиздава. Макар да не бе облечена кой знае в какви дрехи, отдалеч си личеше, че е мома и половина.
Черните ѝ къдри – отърсили се от бялата кърпа на раменете – се спускаха по гърба ѝ като планински ручей, сетне сякаш позагубили дъх долу на кръста, се разстилаха нашироко. На красивото ѝ лице грееха две тъмносини вирчета, които галеха всичко до което се докоснат. Снажката ѝ се носеше толкоз леко между закосите(2) сено, та ти се струваше, че не мома ходи, а птица кръжи… А тъй изкусно разхвърляше окосеното, все едно не държеше в ръцете си вила, а калиграфско перо. Ясното юлско слънце – таман преполовило своя път – сякаш омаяно от самодивската ѝ хубост, се беше поспряло да я погледа…
Поспря се и гурбетчията, и не само се поспря, ами тъй се захласна по нея, че нищо не каза, когато аркадашите му викнаха откъм Марчовица:

– Страхилееее!
Яница повдигна глава и чак тогава видя младия мъж, който я изпиваше с очи.
– Айде да вървим, че бая път ни чакаааа! – дочу се отново, но момъкът даже не помръдна…
„Горкият!” – мина през главата на хубавицата. – „Колко е каматен(3), а не чува…”
В това време гурбетчията – все едно усетил по някакъв начин, че го викат, се извърна към другарите си и захвана да им прави знаци с ръце да вървят по пътя си.
„Ням е като мама”, рече си Яница и непознатият ѝ стана някак близък…
– Що не работиш ма, гяурке? – викна ѝ някакъв чалмалия откъм една могила и излезе застрашително от сянката на кичеста джанка.

На Страхил отпървом му мина през главата, че момата дава ангария(4), сетне когато видя как турчинът захвана да ръкомаха ядосано и да ѝ крещи, изведнъж му се прииска да го хване за гушата…
Чули крясъците на Кара Сюлеймановия гавазин, от по-отдалечените, скрити части на огромната ливада надзърнаха други моми, жени и баби – бързешком се спогледаха – после зашептяха нещо помежду си, без да вдигат поглед от сеното.
„Какво стана?”, уплашено врътна глава Калина – нямата ѝ майка – и се опита да понаближи Яница, но дъщеря ѝ взе да маха припряно с разтворена длан да не идва, че може да пострада.
„Боже мой, и тя ли не може да говори?”, каза си момъкът и момата му легна още повече на сърцето…

– Айде хващайте вилите, че… – изпсува нервно турчинът от високото, сетне изгледа страховито раята, подир което наново легна в сянката на дървото.
Само че още не беше се изтегнал както трябва и рипна като ужилен. Ама нямаше време да извади това, дето му се искаше…
Страхил – промъкнал се незнайно как до него – без нищо да му продума, го замлати с огромните си ръчища пред смаяните погледи на българките…
– Кой ли е тоя момък? – тихо попита една мома.
– Де да знам кой е, но че е юначага, веднага се вижда! – отвърна ѝ шепнешком баба Мика, чийто син гниеше в анадолски затвор. – Ако всички мъже бяха като него, робията отдавна да се е кратила(5)…
– За к’во го бие? – попита друга мома и погледна към Яница, която повдигна рамене мълчаливо, макар че всичко в нея ликуваше…
– Как за к’во? – обади се вместо нея баба Мика и притури: – Че Кара Метка – когато да го биеш – никога няма да сбъркаш…
– Най-после си намери майстора! – рече някаква жена. – Май не е тукашен?
„Не е!”, поклати с глава и нямата Калина, сетне събра пръстите на ръката си и ги целуна по върховете, подир което смъкна забрадката на раменете си да се поразхлади малко.
– Права си, Калино, един път челяк е. Инак като гледам дрехите му, ми се види, че е тъдявашен – от Рупчос(6) … – вещо се произнесе баба Мика, но не можа да свърши приказката си, защото другоселецът спря да налага гавазина, после бръкна в силяха(7) му, извади нещо и го запокити с все сила нейде из храсталаците.
Щом проследи края на пътя му, погледна надолу към Яница – заради която онзи яде пердаха – усмихна ѝ се загадъчно, сетне се обърна и хукна да настигне другарите си.

Откакто делията(8) се скри по пътя за Павелско се изниза цял сахат, а Кара Метко още не смееше да иде да си търси пищова…
Изглежда обаче, че боят го стресна малко, та влезе в пътя. Когато се опомни, нито се оплака някому, нито пък се емна да търси непознатия. И стана толкоз кротък насетне, че не само не тормозеше християните, ами захвана даже и селям(9) да им дава…
Тъй свърши тая неочаквана среща между Яница и Страхил, подир която всеки мислеше другия за ням…
Ама е било писано пак да се видят …
Не мина и месец време подир тая случка и една августовска сутрин Калина и дъщеря ѝ тръгнаха към Ситово(10). Бяха чули от стари люде, че който пренощува край останките на поругана от друговерците черквица, ще се излекува от всякаква болест. Та и те – горките – се отправиха натам немота да церят…
Пладнина отдавна бе превалѝла, когато влязоха в селото. Там ги напътиха как да идат на параклиса, който се намираше на една височинка над последните къщи.
Тъкмо тръгнаха от мегдана нагоре и не щеш ли, най-неочаквано от един двор излезе Страхил…

„Боже мой!” – стъписа се момата и почервеня.
„Не може да бъде!” – разтърка очи юначагата.
– „Добра стига, момко!” – поздрави го с жестове майката и му се усмихна.
Младият мъж отпървом кимна с глава, сетне се поколеба, подир което най-неочаквано проговори:
– Добре дошли! – и погледна притеснено Яница.
– Ти говориш? – не повярва на ушите си момата и обхвана с длани лицето си, щото усети по страните си издайнически тръпки от радост….
– И ти… – едва не си глътна езика от вълнение момъкът.
– На ливадата не говорех, защото те мислех за ням… – откри му момата и наново поруменя.
– И аз те мислех… – обагри се и момъкът, подир което пъстрите му очи тъй я замилваха, че девойката не можа да се сдържи и му отвърна…
Миг по-късно двамата заприказваха един през друг…
Видяла тая непрестореност, нямата се усмихна благо и нарочно изчака младите да излязат от омаята, подир което изръкомаха нещо, но Страхил не можа да я разбере.
– Тукашен ли си? – притече се на помощ Яница.
Младият мъж кимна утвърдително и на свой ред се обърна към майка ѝ:
– Какво ви води насам? – рече той, но веднага заприлича досущ като великденско яйце и му идеше да потъне вдън земя от срам, та побърза да притури: – За Света Богородица ли сте тръгнали?
Бърните на Калина попитаха нещо, та дъщеря ѝ се намеси:
– Тъй ли се казва?
Момъкът потвърди и взе да обяснява, че близо до руините ѝ има старо аязмо с много лековита вода, при което идват люде отвсякъде
– Да ви отведа ли горе на черквицата? – попита ги Страхил.
– Имаш ли време? – рече момата.
– Време да искаш! – засмя се младият мъж и ги поведе към параклиса.
Горе на руините постоя колкото постоя, после си тръгна, но по икиндия наново дойде, като носеше под мишница черги.
– Завийте се, че тук нощите са хладни! – сетне пожела: – Дано Света Богородица изцери майка ти!
– Дано! Затуй сме дошли… – отвърна Яница и се прекръсти.
Момъкът също се прекръсти, после се сбогува и си тръгна, а двете се загледаха подире му. И макар че видяха как си влезе у тях, още дълго мислите им бяха все в него…

Щом мракът завладя цялата долина, си сториха тихомълком постеля и легнаха да спят.
Когато прехвърли полунощ и от Ситово пропяха първи петли, Калина се събуди. Додето се радваше на песента им, някак неусетно ѝ стана чоглаво. Зачуди се и миг по-късно споменът я връхлетя.
Два-три дена, откакто се задоми с Янко, решиха да окосят ливадата на Конско пладнище, дето смятаха и да пренощуват, та да могат да изсушат и прекарат сеното в Павелско. Старите не им даваха да вървят, защото е грешно да се работи на празник, ама нали бяха луди-млади, не послушаха…
И още по тъмно тръгнаха нагоре с три мулета, вързани едно за друго. Таман се изкачиха над селото и от долината закукуригаха петлите. Като ги чу, мъжът ѝ – както си бе отгоре на мулето – подкара любимата си песен:

Петлине пеят, либе ле, на съмнуване.
Пусни ма, мило либе, да си ида.
Тези са петли, либе ле, петли лъжовни.
Постой, почакай, либе, рано е още…

Ей тъй започна денят им. Дето се вика от хубаво по-хубаво. Но и да не беше захванал с песен, двамата бяха сигурни, че ще е най-щастливият им досега. И как няма да е, когато за пръв път – откакто взеха да делят софра и креват – щяха да са сам-самички…
На ливадата стигнаха преди изгрев. Слънцето – все едно само тях чакало – тъкмо надзърна зад билото на Пашалийца и зашари по лицата им. Щом огненият му диск се показа нацяло, затрепка тъй често, сякаш отгоре му бродеха нестинари. Двамата се спогледаха усмихнати, сетне извърнаха глави през рамо и видели сенките си цели-целенички, засияха от радост.
Кой ли на тяхно място не би засиял, когато още от памтивека е знайно, че ако видиш на разиграл се еньовденски изгрев сянката си непокътната, ще бъдеш по-здрав и от скала през годината…
Подир тая слука – какъвто бе обичая – отидоха на близкия бунар да умият лицата си с вода, погалена от първите слънчеви лъчи, а на връщане се събуха и закрачиха боси по росата…
Насетне през целия ден младоженците косиха, сушиха, пяха и се смяха от сърце, а надвечер застлаха изсушено сено под една клонеста борика и се завиха отгоре с едно халище, което носеха от селото. Сетне се загалиха…
Накрая заспаха блажени, като си мислеха, че са имали най-хубавия ден в живота си.
Да, ама излезе, че е бил най-лошият…
Въпреки че двамата работиха на хаталия(11) ден, на Свети Еньо(12) не му мина и през ум да им удари с гръм ливадата, но съдбата тъй ги тресна, че…
Точно преди полунощ мулетата се разцвилиха и Янко рипна да ги отбрани, помислил, че край тях са се навъртели диви животни. Като ги наближи, разбра, че са бетер зверове, ама вече бе късно…

– Бягай, Кали… – успя само да викне той, преди среднощните апаши да го почнат с калъчките.
Чула предсмъртните му викове, Калина закрещя обезумяла:
– Нееееее!
– Дръжте гяурката! – разпореди се главатарят им и две сенки се юрнаха към нея.

Жена му рипна и хукна презглава към Юзеница. Че низ урвите надолу се отскубна на турците, отскубна се, но когато стигна в Павелско – цялата в кръв и рани – не можеше вече дума да каже…
Подир това ѝ ляха куршуми, даваха ѝ прeсол(13) и какви ли не церове и отвари, но не можа да се оправи. И случи тъй, че на двайсет и петия му имен ден заклаха Янко, а тя онемя…
След девет месеца роди женска рожбица, която кръсти на без време отишлия си мъж. Оттогава насам Яница бе едничката ѝ радост в живота…
„Мамина мила!”, рече си Калина и погали с ръка момата до себе си, подир което тръгна към аязмото да се умие и помоли, че се бе развиделило.
Щом се отдалечи, Яница мигом отвори очи и се загледа след майка си. По някое време зърна росните цветя на поляната, отмахна халището и взе да бере. Вече бе свила и сложила на главата си гиздав венец, когато видя Страхил да идва отдолу.
– Добро утро! – поздрави усмихнат той, когато дойде при нея.
– И за теб да е добро! – свенливо му се усмихна и тя.
– Рано сте станали – учуди се новодошлият.
– Таман навреме е, че бая път ни чака – посочи с ръка на юг красавицата.
Като чу за тръгване, момъкът въздъхна шумно, после се подвоуми и накрая попита нерешително:
– Янице, искаш ли… да делим залък до края на дните си?
Отпървом момата тъй се сащиса, че нищичко не рече, сетне – цялата почервеняла – кимна срамежливо с глава и шепнешком промълви:
– Да, Страхиле – подир което сведе глава.
– Слава тебе, Господи! – рече момъкът и вдигна нагоре очи, подир което се закръсти.
А проговорилата майчица – спряла се на две-три крачки от тях – не смееше и думица да продума…
Макар че ѝ идеше да литне…

Автор: Васил Венински

Речник:
(1) бeндисвам (тур.) – харесвам
(2) закос (диал.) – окосена трева от едно минаване на косача; откос
(3) каматен (диал.) – хубав, красив
(4) ангария (гр.-тур) – принудителна, безплатна работа на бейски имоти и др. в Османската империя
(5) кратила (диал) – свършила
(6) Рупчос – родопска нахия, включваща селата от Бойково до Широка лъка
(7) силях (тур.-ар.) – кожен пояс с прегради за оръжия, огниво и др.
(8) делия (тур.) – буен, юначен човек
(9) селям (тур.-ар) – поздрав
(10) Ситово – село в Пловдивдска област
(11) хаталия – лош, който носи щета, пакост
(12) Свети Йоан Кръстител или Предтеча
(13) пресол (диал.) – много солена вода, давана в миналото против уплаха

Материалът Притча за любовта (Прекрасен разказ от историята ни, която не трябва да забравяме!) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Жената зачакала. Пет, десет минути, четвърт час изминали, без да се появи стопанинът на лозето. Отегчила се да чака и като решила, че той просто я е забравил, се обърнала да си тръгне. Но в този момент се появил стопанинът, понесъл кошница, пълна с отбрани гроздове, и и казал с усмивка:
– Извинете ме за закъснението, но исках да избера от най-хубавото грозде.

Много пъти в нашите молитви просим от Бог нещо и като не го получим веднага, мислим, че Той е безразличен към нас.
Без съмнение, след известно време пристига отговор на молбата ни, богат и благословен, такъв, какъвто не сме си го и представяли, и тогава сме обзети от срам заради слабата ни вяра.

Господ се бави, защото иска да напълни кошницата ни с благословии за душата ни, която преди това е поискала само една чепка грозде.
Нужно ни е малко търпение за да видим как Божията благодат ще се излее върху нас.
Накъдето и да се обърнем, ще видим Любовта Господня, дори и най-дребното нещо, случващо се с нас, което на пръв поглед изглежда случайност, е дар от Бога.
Нашия Отец знае винаги от какво се нуждаем и преди да сме Го поискали, Той ни го дава в изобилие. Бог никога не ни забравя, забравяме Го ние.

Материалът Чепка грозде (Една чудна притча за Бог, вярата и молитвата) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Един богат човек и неговия син събирали редки картини от велики художници. Имали в колекцията си всичко – от Рафаел до Пикасо. Често се любували и възхищавали на картините.
Синът на колекционера, обаче заминал да воюва и загинал геройски в битка докато спасявал друг войник.

Месец по-късно, точно преди Коледа, при бащата дошъл млад мъж с пакет в ръце и му казал: Господине, вие не ме познавате, но аз съм войника, заради когото вашият син даде живота си. Този ден той спаси мнозина и докато ме пренасяше на безопасно място беше улучен и умря незабавно. Знам, че обичате картините. Знам, че не съм велик художник и не ви давам много, но мисля, че синът ви би искал да притежавате това.“
Бащата отворил пакета – той съдържал портрет на неговия син, нарисуван от младия човек. Бащата бил поразен от начина, по който младия човек бил успял да улови личността на неговия син в картината си. Той предложил да му плати картината, но човекът казал: „О, не, Господине. Не бих могъл да се отплатя на сина ви за това, което направи за мен. Подарявам ви я.“

Бащата окачил картината над камината си. Всеки, който влизал в къщата, първо виждал портрета на неговия син преди той да му покаже останалите картини от колекцията си.
Няколко месеца по-късно бащата умрял. Картините му били изнесени на търг. Събрали се много влиятелни хора, които търсели възможността да купят нещо от неговата колекция.

На платформата бил поставен първо портрета на неговия син и търгът започнал. „Започваме с „Портрета на сина“. Кой ще наддава за него?“
Последвало мълчание. Нечий глас от дъното на залата извикал: „Искаме да видим известните картини. Пропусни тази.“
Но водещият търга настоял: „С колко ще започнете наддаването – 100 долара, 200 долара?“
Друг глас сърдито се обадил: Не сме дошли да гледаме тази картина. Дошли сме за Ван Гог и Рембранд. Започвай истинското наддаване.“
Но водещият търга продължавал: „Сина, кой взима сина?“

Накрая от дъното на залата се чул гласа на градинаря, който години наред работел за семейството: „Аз ще дам 10 долара за картината“ Тъй като бил беден, това било всичко, което можел да си позволи.
„Имаме десет долара, кой дава 20 долара?“
„Дай му го за десет долара и ни покажи известните художници!“
„Предлагат се десет долара. кой дава 20?“
Тълпата започнала да се вбесява. Те не искали портрета на сина. Искали по-скъпите творби за своите колекции.
Водещият извикал „Десет долара веднъж, десет долара втори път, ПРОДАДЕНА за десет долара“
Един мъж от втория ред извикал: „Давай сега колекцията!“
Водещият обаче казал:

„Съжалявам, но търгът приключи!“

„Ами картините?“

„Съжалявам. В завещанието имаше тайно условие, което мога да разкрия едва сега. На търг можеше да се предложи само портрета на сина. Условието беше: който купи тази картина да наследи цялото му имущество включително картините.“
Условието гласеше: „Този, който вземе сина – получава всичко!“

Така и Бог преди 2 000 години даде своя Син и той умря на кръста.
ЗАЩОТО ТОЙ ОБИЧАШЕ СВЕТА ТОЛКОВА МНОГО, ЧЕ МУ ДАДЕ СВОЯ СИН И КОЙТО ПОВЯРВА В НЕГО И ГО ПРИЕМЕ В ДОМА И СЪРЦЕТО СИ, ЩЕ ИМА ЖИВОТ ВЕЧЕН!    ТОВА Е ЛЮБОВ.
Бог да ви благослови!

Материалът Портретът на сина. Този, който вземе сина – получава всичко! е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете.“

— Христос в Евангелие от Йоана 10:11

„Аз Съм добрият Пастир. Аз познавам Своите овце и Моите Ме познават.“ (Йоан 10:14)

Йоан 10
10 Уверявам ви: този, който не влиза в кошарата през вратата, а се покатерва от друго място, е крадец и разбойник. 2 А този, който влиза през вратата, е пастирът на стадото. 3 На него пазачът отваря вратата и овцете чуват гласа му. Той вика своите овце по име и ги извежда. 4 И когато ги изведе всичките, тръгва пред тях и те го следват, защото познават гласа му. 5 Те никога няма да тръгнат след непознат човек, а ще избягат от него, защото не познават гласа му.“ 6 Исус им разказа тази притча, но те не разбраха смисъла й.
Исус – добрият пастир

7 Затова Исус каза отново: „Уверявам ви: аз съм вратата за овцете. 8 Всички, които дойдоха преди мен, са крадци и разбойници и овцете не ги послушаха. 9 Аз съм вратата: който влезе през мен, ще бъде спасен. Ще може да влиза и да излиза, и ще намира всичко, от което се нуждае. 10 Крадецът идва единствено да краде, да убива и да руши, а аз дойдох, за да дам живот – живот в цялата му пълнота.

11 Аз съм добрият пастир. Добрият пастир живота си дава за овцете. 12 Наемният работник не е като пастира, защото не е стопанин на овцете и щом види, че идва вълк, ги изоставя и избягва. Тогава вълкът напада овцете и те се пръсват на разни страни. 13 Наемният работник побягва, защото само са го наели и той не милее за овцете.

14 Аз съм добрият пастир. Аз познавам овцете си и овцете ми ме познават, 15 също както Отец ме познава и аз познавам Отца. Аз давам живота си за тези овце. 16 Имам и други овце, които не са в това стадо. Трябва и тях да доведа. Те ще слушат гласа ми и ще станат едно стадо с един пастир. 17 Отец ме обича, защото давам живота си, за да го получа отново. 18 Никой не ми го отнема, аз го давам по собствена воля. Имам право да го дам и имам право отново да го получа. Това ми заповяда моят Баща.“

19 Тези думи отново предизвикаха спорове сред юдеите. 20 Много от тях казваха: „В него се е вселил демон и той е полудял. Защо го слушате?“

21 Други говореха: „Това не са думи на човек, в който се е вселил демон. Нима демон може да върне зрението на слепец?“
Юдейските водачи против Исус

22 В Ерусалим дойде време за празника Освещение. [a] Беше зима. 23 Исус се намираше в двора на храма при Соломоновия портик. [b] 24 Юдейските водачи се събраха около него и казаха: „Колко време ще ни държиш в недоумение? Ако ти си Месията, [c] кажи ни го ясно.“

25 Исус отговори: „Вече ви казах, но вие не вярвате. Делата, които върша в името на моя Баща, показват кой съм. 26 Но вие не вярвате, защото не сте от моето стадо. 27 Моите овце слушат гласа ми. Аз ги познавам и те ме следват. 28 Аз им давам вечен живот. Те никога няма да умрат и никой не може да ги грабне от ръката ми. 29 Моят Баща, който ми ги е дал, е по-велик от всичко [d] и никой не може да ги грабне от ръката на Отца. 30 Аз и Отец сме едно.“

31 Юдеите отново взеха камъни, за да го убият. 32 Исус им каза: „Аз извърших за вас много добри дела според заповедта на Отца. За кое от тях искате да ме убиете с камъни?“

33 Юдеите отвърнаха: „Искаме да те убием с камъни не заради добро, което си извършил, а защото богохулстваш и макар че си простосмъртен, се представяш за Бог.“

34 Исус попита: „Не е ли написано във вашия закон: «Казах, че сте богове» [e]? 35 Той нарича богове хората, на които е дадено Божието послание, а Писанията не могат да бъдат отменени. 36 Защо тогава казвате, че богохулствам, когато казах: «Аз съм Божият Син»? Аз съм този, когото Отец избра и изпрати в света. 37 Ако не върша делата на моя Баща, не ми вярвайте. 38 Но ако ги върша, дори и да не вярвате на мен, трябва да вярвате на делата ми и тогава ще знаете и ще разберете, че Отец е в мен и аз съм в Отца.“

39 Тогава юдеите отново се опитаха да го хванат, но той се изплъзна от ръцете им.

40 След това пак се върна на другия бряг на река Йордан, на мястото, където Йоан беше кръщавал [f] по-рано, и остана там. 41 Много хора дойдоха при него и казваха: „Йоан никога не извърши знамение, [g] но всичко, което каза за този човек, е вярно.“ 42 И мнозина там повярваха в Исус.

***

В Евангелието Исус казва: „Аз съм Добрият пастир“. Божият Син стана въплъщение на Божията любов. Той дойде на света, за да покаже на хората с думи и дела, че Бог ги обича. От любов към нас Христос даде живота Си. „Добрият пастир дава живота си за овцете.“ Христос даде живота Си за нас на кръста. Той избра да се пожертва за Своите овце. Исус не просто заяви, че е Добрият пастир, но го доказа. Той умря и възкръсна на третия ден. Както сам казва за Себе Си: „бях мъртъв и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада“ (Откровение 1:18).

Добрият пастир обича своите овце, а Исус ни обикна до смърт на кръста. Той казва, че познава Своите овце, затова може да ги вика по име. Какво утешение! Има някой, който ни познава: знае имената ни, грижи се за нас и ни търси, когато се изгубим. Не сме анонимни.

Ние живеем в началото на 21-вия век. Всеки ден се борим с безпокойствата и грижите. Както се казва в една притча: „Никой човек не е безгрижен. Ако има такъв, то той не е човек“. Постоянно се притесняваме за малки неща и позволяваме грижите да изпълват сърцата ни. Но не сме сами. С нас е Добрият пастир, Който иска да ни помогне. Не сме оставени сами да се справяме с проблемите. Нашият Господ Исус – Добрият пастир – иска да ни подкрепи. Правил го е преди и ще продължи да го прави.

Молитва: Боже, благодарим Ти за Исус Христос, Добрия пастир, Който е същият вчера, днес и завинаги. Амин!

Józef Bartos (1968)

Бележки:

Йоан 10:22 + Освещение Празнува се от юдеите по време на есенното равноденствие, преди идването на зимата.
Йоан 10:23 + Соломонов портик Покрито място при източната страна на храма.
Йоан 10:24 + Месията „Помазаникът“ (Христос) или Божият избраник.
Йоан 10:29 Моят Баща … всичко Или: „Това, което моят Баща ми е дал, е по-важно от всичко останало“.
Йоан 10:34 Цитат от Пс. 82:6.
Йоан 10:40 + кръщавам Гръцка дума, която означава „потапям или погребвам някого или нещо във вода за кратко време“.
Йоан 10:41 + знамение В евангелието според Йоан думата „знамение“ се използва за самото чудотворно действие и като начин да се покаже, че Исус има сила и власт от Бога.

Материалът Притча за добрия пастир и стадото е публикуван за пръв път на Опознай България.

Малкото момче попитало баща си:
– Защо мама плаче сякаш без причина?
– Всички жени плачат без причина – отвърнал бащата.

Момчето пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените. Затова потърсил и задал въпроса си към Господ:
– Господи, защо жените плачат толкова лесно?

Господ отговорил:

– Когато създавах жената, я направих специална.
Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство.
Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й.
Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват, и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение, без да се оплаква.
Дадох й чувствителност да обича децата си независимо от всичко и въпреки всички обстоятелства дори когато детето й я е наранило много.
Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му.
Дадох й мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде до него непоколебимо.
И накрая й дадох сълза, под която да се приюти. Това е нейното уникално право, за да го използва, когато има нужда.

Виждаш ли, сине – казал Господ – красотата на жената не е в дрехите, които носи, не във фигурата, която има, или в начина, по който сресва косите си.
Красотата на жената е в нейните очи, които са пътят към сърцето й – мястото, където царува любовта .“

Материалът Мамо, защо плачеш? – попитало едно малко момче. Отговорът го изумил! (Притча – Защо плачат жените?) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Добрият съвет

Един мъж, избухлив и гневлив,
бил женен за тиха и кротка жена.
С годините характерът му ставал все по-труден.
Но със своята съпруга живеели в мир и съгласие.

Приятелките на тази жена, които често се карали
с мъжете си, не преставали да ù се удивляват
и често я питали за съвет:

– Кажи ни – казвали – мъжът ти не е цвете, а живеете задружно. Как и ние така да живеем и да не се караме
със своите мъже?

– Вижте какво – отвърнала жената,– за тези скандали
сами сте си виновни. Когато мъжете ви кажат сърдито
някоя дума, то вие веднага се ядосвате и гневно им отговаряте.
Аз когато виждам, че мъжът ми е сърдит, никога не го дразня, а се моля на Господа, да върне мира и спокойствието в сърцето на моя съпруг.
Когато мъжът ми вижда, че не му противореча
и нямам намерение да се караме, се успокоява.
Та нали и сам Бог ни учи да не отвръщаме на
злото със зло.
Това не са празни думи, и мирът в семейството се
извоюва с тиха борба над себе си…

Превод от руски:
https://pravoslaven-sviat.org

Материалът Простичката рецепта за мирен и щастлив съпружески живот. (Притча) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Когато идвало време да се върнат на небето, сам Господ слизал при тях и ги питал какво били научили, какво можел да направи за земните си чеда. Веднъж, когато отишъл да прибере един от ангелите си, Господ не повярвал на очите си.

Някога бялата му кожа била почерняла от слънцето, русите му къдрици се били изправили и бели кичури прозирали в тях. Най-грозни били мазолите по някога изящните му ръце.

– Какво е станало с теб, чедо? – попитал Бог.

– Щастлив съм, Отче! Много!

– Ама как? Кожата ти – почерняла. Косата ти – побеляла. Ръцете ти – в мазоли. Сигурно и сърцето ти страда, ама за да не ме натъжиш, говориш така. Само кажи, чедо, кой те съсипа и ще вдигна справедливата си десница върху него.
– Не, Отче. Кожата ми почерня, докато сеех жито, с което нахраних гладните. Косата ми побеляла, докато утешавах майките, които оплакваха децата си. Ръцете ми се покриха с мазоли, докато строях къщи за бездомните. Блажено е да бъдеш ангел, Отче, но достойно – да бъдеш човек. Човешко стана сърцето ми, затуй и страда, и се радва.

Разбрал Господ какво му казал ангелът и от тогава често изпраща сред нас небесните създания да ни нахранят, да ни утешат, да ни приютят. Стига само да поискаме и те мигом ще кацнат до нас. Ангелите с човешки сърца.

Публикувано в: Обекти;

Материалът Притча за ангела с човешко сърце е публикуван за пръв път на Опознай България.

Веднъж една сутрин младата жена се отправила към края на гората, където живеел един стар, престар дядо.
– Какво те е довело при мен, момиче? Да не би да искаш да ти намеря жених? – попитал дядото.

– Никой не ми е нужен, аз си имам мъж и го обичам, но не мога да живея с майка му.
– Какво искаш от мен?
– Моля те да ми помогнеш. Дай ми отрова, за да я отровя.

– На това ли ще построиш своето щастие, детето ми? Е, добре. Жал ми е за теб. Ще ти дам отвара. Всяка сутрин ще вариш от нея и ще я даваш на майката на мъжа ти. Само че имам един съвет към теб.

– Какъв? Казвай, всичко ще изпълня, само и само да се избавя от това чудовище.

– В нашето село слуховете бързо се разпространяват. Ще те заподозрат. Така че за да не случи това – промени своето отношение към свекърва си. Стани ласкава, приветлива, усмихвай се. Няма да се наложи дълго да се мъчиш.

Така и постъпила жената. Още когато пропели първи петли (около 4 часа), тя ставала, замесвала хляба, изчиствала и запалвала печката, сготвяла яденето, отровната запарка сварявала, и ласкаво приканвала свекървата да опита чаят-чудо. “Мама” я наричала, и я слушала за всичко. Мъжът не можел да се нарадва: Майка му и жена му станали като роднини. А свекървата отворила към невестата душата си. И постоянно и отвръщала с любов и сърдечност.

Тича отново жената при дядото, хвърля се в нозете му и със сълзи го умолява:

– Деденце, умолявам те, ти знаеш и можеш всичко. Дай ми противоотрова. Доста чай сварих на моята свекърва. Ще умре. А тя ми стана такава грижовна майка.

– Миличка моя, успокой се, аз ти дадох ароматни треви, от които ти вареше на свекърва си вкусен и полезен чай. Отровата не беше в чашата, а в твоето сърце, но с Божията помощ ти успя да се избавиш от нея.

Материалът Притча за снахата и свекървата е публикуван за пръв път на Опознай България.

В дните, прекарани на село, техните основни дейности били: вадене на вода от кладенеца, игри навън, плуване, работа на нивата, забавление и смях. След завръщането си в големия град и луксозния апартамент, майката попитала момичето как е прекарало.

„Страхотно беше, мамо“, отговорила дъщерята.

„Видя ли ти се интересен начинът, по който живеят?“, попитала майката.

„Да“, отговорило момичето.

„И какво научи?“, попитала майката.

Дъщерята отговорила:

„Забелязах, че ние имаме едно куче и едно коте, а те имат четири кучета и три котенца. Ние имаме мраморен басейн, който се простира в градината на къщата, а те имат голям поток, който минава през гората. Имаме скъпи соларни лампи в градината, а те имат 6 милиона звезди на небето. Нашият балкон гледа към замърсения град, а през техния погледът се шири към прекрасни гори.

Ние никога не докосваме почвата с изключение на лятото, а техните ръце постоянно докосват красивата земя, докато засаждат семена.

Купуваме храна от магазина, а те сами си я садят. Имаме компютърни кодове и пароли за защита, а тях ги пазят животните, семейството и съседите.

Майката на момичето се вцепенила. Тогава дъщерята добавила:

„Ти ми показа колко сме бедни всъщност и колко щастливи можем да бъдем!“

Източник: girl.bg

Материалът Поучителна история за родители! Богата майка заведе дъщеричката си в родното си село. Думите на детето ще ви изумят! е публикуван за пръв път на Опознай България.