Родопчанка, снимка: Asen Velikov
Притча за любовта
Още първия път, като я видя да суши сено на Кара Сюлемайновите ливади на Тузлата, я бeндиса(1). И как няма да я бендиса, когато беше от гиздава по-гиздава. Макар да не бе облечена кой знае в какви дрехи, отдалеч си личеше, че е мома и половина.
Черните ѝ къдри – отърсили се от бялата кърпа на раменете – се спускаха по гърба ѝ като планински ручей, сетне сякаш позагубили дъх долу на кръста, се разстилаха нашироко. На красивото ѝ лице грееха две тъмносини вирчета, които галеха всичко до което се докоснат. Снажката ѝ се носеше толкоз леко между закосите(2) сено, та ти се струваше, че не мома ходи, а птица кръжи… А тъй изкусно разхвърляше окосеното, все едно не държеше в ръцете си вила, а калиграфско перо. Ясното юлско слънце – таман преполовило своя път – сякаш омаяно от самодивската ѝ хубост, се беше поспряло да я погледа…
Поспря се и гурбетчията, и не само се поспря, ами тъй се захласна по нея, че нищо не каза, когато аркадашите му викнаха откъм Марчовица:
– Страхилееее!
Яница повдигна глава и чак тогава видя младия мъж, който я изпиваше с очи.
– Айде да вървим, че бая път ни чакаааа! – дочу се отново, но момъкът даже не помръдна…
„Горкият!” – мина през главата на хубавицата. – „Колко е каматен(3), а не чува…”
В това време гурбетчията – все едно усетил по някакъв начин, че го викат, се извърна към другарите си и захвана да им прави знаци с ръце да вървят по пътя си.
„Ням е като мама”, рече си Яница и непознатият ѝ стана някак близък…
– Що не работиш ма, гяурке? – викна ѝ някакъв чалмалия откъм една могила и излезе застрашително от сянката на кичеста джанка.
На Страхил отпървом му мина през главата, че момата дава ангария(4), сетне когато видя как турчинът захвана да ръкомаха ядосано и да ѝ крещи, изведнъж му се прииска да го хване за гушата…
Чули крясъците на Кара Сюлеймановия гавазин, от по-отдалечените, скрити части на огромната ливада надзърнаха други моми, жени и баби – бързешком се спогледаха – после зашептяха нещо помежду си, без да вдигат поглед от сеното.
„Какво стана?”, уплашено врътна глава Калина – нямата ѝ майка – и се опита да понаближи Яница, но дъщеря ѝ взе да маха припряно с разтворена длан да не идва, че може да пострада.
„Боже мой, и тя ли не може да говори?”, каза си момъкът и момата му легна още повече на сърцето…
– Айде хващайте вилите, че… – изпсува нервно турчинът от високото, сетне изгледа страховито раята, подир което наново легна в сянката на дървото.
Само че още не беше се изтегнал както трябва и рипна като ужилен. Ама нямаше време да извади това, дето му се искаше…
Страхил – промъкнал се незнайно как до него – без нищо да му продума, го замлати с огромните си ръчища пред смаяните погледи на българките…
– Кой ли е тоя момък? – тихо попита една мома.
– Де да знам кой е, но че е юначага, веднага се вижда! – отвърна ѝ шепнешком баба Мика, чийто син гниеше в анадолски затвор. – Ако всички мъже бяха като него, робията отдавна да се е кратила(5)…
– За к’во го бие? – попита друга мома и погледна към Яница, която повдигна рамене мълчаливо, макар че всичко в нея ликуваше…
– Как за к’во? – обади се вместо нея баба Мика и притури: – Че Кара Метка – когато да го биеш – никога няма да сбъркаш…
– Най-после си намери майстора! – рече някаква жена. – Май не е тукашен?
„Не е!”, поклати с глава и нямата Калина, сетне събра пръстите на ръката си и ги целуна по върховете, подир което смъкна забрадката на раменете си да се поразхлади малко.
– Права си, Калино, един път челяк е. Инак като гледам дрехите му, ми се види, че е тъдявашен – от Рупчос(6) … – вещо се произнесе баба Мика, но не можа да свърши приказката си, защото другоселецът спря да налага гавазина, после бръкна в силяха(7) му, извади нещо и го запокити с все сила нейде из храсталаците.
Щом проследи края на пътя му, погледна надолу към Яница – заради която онзи яде пердаха – усмихна ѝ се загадъчно, сетне се обърна и хукна да настигне другарите си.
Откакто делията(8) се скри по пътя за Павелско се изниза цял сахат, а Кара Метко още не смееше да иде да си търси пищова…
Изглежда обаче, че боят го стресна малко, та влезе в пътя. Когато се опомни, нито се оплака някому, нито пък се емна да търси непознатия. И стана толкоз кротък насетне, че не само не тормозеше християните, ами захвана даже и селям(9) да им дава…
Тъй свърши тая неочаквана среща между Яница и Страхил, подир която всеки мислеше другия за ням…
Ама е било писано пак да се видят …
Не мина и месец време подир тая случка и една августовска сутрин Калина и дъщеря ѝ тръгнаха към Ситово(10). Бяха чули от стари люде, че който пренощува край останките на поругана от друговерците черквица, ще се излекува от всякаква болест. Та и те – горките – се отправиха натам немота да церят…
Пладнина отдавна бе превалѝла, когато влязоха в селото. Там ги напътиха как да идат на параклиса, който се намираше на една височинка над последните къщи.
Тъкмо тръгнаха от мегдана нагоре и не щеш ли, най-неочаквано от един двор излезе Страхил…
„Боже мой!” – стъписа се момата и почервеня.
„Не може да бъде!” – разтърка очи юначагата.
– „Добра стига, момко!” – поздрави го с жестове майката и му се усмихна.
Младият мъж отпървом кимна с глава, сетне се поколеба, подир което най-неочаквано проговори:
– Добре дошли! – и погледна притеснено Яница.
– Ти говориш? – не повярва на ушите си момата и обхвана с длани лицето си, щото усети по страните си издайнически тръпки от радост….
– И ти… – едва не си глътна езика от вълнение момъкът.
– На ливадата не говорех, защото те мислех за ням… – откри му момата и наново поруменя.
– И аз те мислех… – обагри се и момъкът, подир което пъстрите му очи тъй я замилваха, че девойката не можа да се сдържи и му отвърна…
Миг по-късно двамата заприказваха един през друг…
Видяла тая непрестореност, нямата се усмихна благо и нарочно изчака младите да излязат от омаята, подир което изръкомаха нещо, но Страхил не можа да я разбере.
– Тукашен ли си? – притече се на помощ Яница.
Младият мъж кимна утвърдително и на свой ред се обърна към майка ѝ:
– Какво ви води насам? – рече той, но веднага заприлича досущ като великденско яйце и му идеше да потъне вдън земя от срам, та побърза да притури: – За Света Богородица ли сте тръгнали?
Бърните на Калина попитаха нещо, та дъщеря ѝ се намеси:
– Тъй ли се казва?
Момъкът потвърди и взе да обяснява, че близо до руините ѝ има старо аязмо с много лековита вода, при което идват люде отвсякъде
– Да ви отведа ли горе на черквицата? – попита ги Страхил.
– Имаш ли време? – рече момата.
– Време да искаш! – засмя се младият мъж и ги поведе към параклиса.
Горе на руините постоя колкото постоя, после си тръгна, но по икиндия наново дойде, като носеше под мишница черги.
– Завийте се, че тук нощите са хладни! – сетне пожела: – Дано Света Богородица изцери майка ти!
– Дано! Затуй сме дошли… – отвърна Яница и се прекръсти.
Момъкът също се прекръсти, после се сбогува и си тръгна, а двете се загледаха подире му. И макар че видяха как си влезе у тях, още дълго мислите им бяха все в него…
Щом мракът завладя цялата долина, си сториха тихомълком постеля и легнаха да спят.
Когато прехвърли полунощ и от Ситово пропяха първи петли, Калина се събуди. Додето се радваше на песента им, някак неусетно ѝ стана чоглаво. Зачуди се и миг по-късно споменът я връхлетя.
Два-три дена, откакто се задоми с Янко, решиха да окосят ливадата на Конско пладнище, дето смятаха и да пренощуват, та да могат да изсушат и прекарат сеното в Павелско. Старите не им даваха да вървят, защото е грешно да се работи на празник, ама нали бяха луди-млади, не послушаха…
И още по тъмно тръгнаха нагоре с три мулета, вързани едно за друго. Таман се изкачиха над селото и от долината закукуригаха петлите. Като ги чу, мъжът ѝ – както си бе отгоре на мулето – подкара любимата си песен:
Петлине пеят, либе ле, на съмнуване.
Пусни ма, мило либе, да си ида.
Тези са петли, либе ле, петли лъжовни.
Постой, почакай, либе, рано е още…
Ей тъй започна денят им. Дето се вика от хубаво по-хубаво. Но и да не беше захванал с песен, двамата бяха сигурни, че ще е най-щастливият им досега. И как няма да е, когато за пръв път – откакто взеха да делят софра и креват – щяха да са сам-самички…
На ливадата стигнаха преди изгрев. Слънцето – все едно само тях чакало – тъкмо надзърна зад билото на Пашалийца и зашари по лицата им. Щом огненият му диск се показа нацяло, затрепка тъй често, сякаш отгоре му бродеха нестинари. Двамата се спогледаха усмихнати, сетне извърнаха глави през рамо и видели сенките си цели-целенички, засияха от радост.
Кой ли на тяхно място не би засиял, когато още от памтивека е знайно, че ако видиш на разиграл се еньовденски изгрев сянката си непокътната, ще бъдеш по-здрав и от скала през годината…
Подир тая слука – какъвто бе обичая – отидоха на близкия бунар да умият лицата си с вода, погалена от първите слънчеви лъчи, а на връщане се събуха и закрачиха боси по росата…
Насетне през целия ден младоженците косиха, сушиха, пяха и се смяха от сърце, а надвечер застлаха изсушено сено под една клонеста борика и се завиха отгоре с едно халище, което носеха от селото. Сетне се загалиха…
Накрая заспаха блажени, като си мислеха, че са имали най-хубавия ден в живота си.
Да, ама излезе, че е бил най-лошият…
Въпреки че двамата работиха на хаталия(11) ден, на Свети Еньо(12) не му мина и през ум да им удари с гръм ливадата, но съдбата тъй ги тресна, че…
Точно преди полунощ мулетата се разцвилиха и Янко рипна да ги отбрани, помислил, че край тях са се навъртели диви животни. Като ги наближи, разбра, че са бетер зверове, ама вече бе късно…
– Бягай, Кали… – успя само да викне той, преди среднощните апаши да го почнат с калъчките.
Чула предсмъртните му викове, Калина закрещя обезумяла:
– Нееееее!
– Дръжте гяурката! – разпореди се главатарят им и две сенки се юрнаха към нея.
Жена му рипна и хукна презглава към Юзеница. Че низ урвите надолу се отскубна на турците, отскубна се, но когато стигна в Павелско – цялата в кръв и рани – не можеше вече дума да каже…
Подир това ѝ ляха куршуми, даваха ѝ прeсол(13) и какви ли не церове и отвари, но не можа да се оправи. И случи тъй, че на двайсет и петия му имен ден заклаха Янко, а тя онемя…
След девет месеца роди женска рожбица, която кръсти на без време отишлия си мъж. Оттогава насам Яница бе едничката ѝ радост в живота…
„Мамина мила!”, рече си Калина и погали с ръка момата до себе си, подир което тръгна към аязмото да се умие и помоли, че се бе развиделило.
Щом се отдалечи, Яница мигом отвори очи и се загледа след майка си. По някое време зърна росните цветя на поляната, отмахна халището и взе да бере. Вече бе свила и сложила на главата си гиздав венец, когато видя Страхил да идва отдолу.
– Добро утро! – поздрави усмихнат той, когато дойде при нея.
– И за теб да е добро! – свенливо му се усмихна и тя.
– Рано сте станали – учуди се новодошлият.
– Таман навреме е, че бая път ни чака – посочи с ръка на юг красавицата.
Като чу за тръгване, момъкът въздъхна шумно, после се подвоуми и накрая попита нерешително:
– Янице, искаш ли… да делим залък до края на дните си?
Отпървом момата тъй се сащиса, че нищичко не рече, сетне – цялата почервеняла – кимна срамежливо с глава и шепнешком промълви:
– Да, Страхиле – подир което сведе глава.
– Слава тебе, Господи! – рече момъкът и вдигна нагоре очи, подир което се закръсти.
А проговорилата майчица – спряла се на две-три крачки от тях – не смееше и думица да продума…
Макар че ѝ идеше да литне…
Автор: Васил Венински
Речник:
(1) бeндисвам (тур.) – харесвам
(2) закос (диал.) – окосена трева от едно минаване на косача; откос
(3) каматен (диал.) – хубав, красив
(4) ангария (гр.-тур) – принудителна, безплатна работа на бейски имоти и др. в Османската империя
(5) кратила (диал) – свършила
(6) Рупчос – родопска нахия, включваща селата от Бойково до Широка лъка
(7) силях (тур.-ар.) – кожен пояс с прегради за оръжия, огниво и др.
(8) делия (тур.) – буен, юначен човек
(9) селям (тур.-ар) – поздрав
(10) Ситово – село в Пловдивдска област
(11) хаталия – лош, който носи щета, пакост
(12) Свети Йоан Кръстител или Предтеча
(13) пресол (диал.) – много солена вода, давана в миналото против уплаха
