Притча за любовта

Още първия път, като я видя да суши сено на Кара Сюлемайновите ливади на Тузлата, я бeндиса(1). И как няма да я бендиса, когато беше от гиздава по-гиздава. Макар да не бе облечена кой знае в какви дрехи, отдалеч си личеше, че е мома и половина.
Черните ѝ къдри – отърсили се от бялата кърпа на раменете – се спускаха по гърба ѝ като планински ручей, сетне сякаш позагубили дъх долу на кръста, се разстилаха нашироко. На красивото ѝ лице грееха две тъмносини вирчета, които галеха всичко до което се докоснат. Снажката ѝ се носеше толкоз леко между закосите(2) сено, та ти се струваше, че не мома ходи, а птица кръжи… А тъй изкусно разхвърляше окосеното, все едно не държеше в ръцете си вила, а калиграфско перо. Ясното юлско слънце – таман преполовило своя път – сякаш омаяно от самодивската ѝ хубост, се беше поспряло да я погледа…
Поспря се и гурбетчията, и не само се поспря, ами тъй се захласна по нея, че нищо не каза, когато аркадашите му викнаха откъм Марчовица:

– Страхилееее!
Яница повдигна глава и чак тогава видя младия мъж, който я изпиваше с очи.
– Айде да вървим, че бая път ни чакаааа! – дочу се отново, но момъкът даже не помръдна…
„Горкият!” – мина през главата на хубавицата. – „Колко е каматен(3), а не чува…”
В това време гурбетчията – все едно усетил по някакъв начин, че го викат, се извърна към другарите си и захвана да им прави знаци с ръце да вървят по пътя си.
„Ням е като мама”, рече си Яница и непознатият ѝ стана някак близък…
– Що не работиш ма, гяурке? – викна ѝ някакъв чалмалия откъм една могила и излезе застрашително от сянката на кичеста джанка.

На Страхил отпървом му мина през главата, че момата дава ангария(4), сетне когато видя как турчинът захвана да ръкомаха ядосано и да ѝ крещи, изведнъж му се прииска да го хване за гушата…
Чули крясъците на Кара Сюлеймановия гавазин, от по-отдалечените, скрити части на огромната ливада надзърнаха други моми, жени и баби – бързешком се спогледаха – после зашептяха нещо помежду си, без да вдигат поглед от сеното.
„Какво стана?”, уплашено врътна глава Калина – нямата ѝ майка – и се опита да понаближи Яница, но дъщеря ѝ взе да маха припряно с разтворена длан да не идва, че може да пострада.
„Боже мой, и тя ли не може да говори?”, каза си момъкът и момата му легна още повече на сърцето…

– Айде хващайте вилите, че… – изпсува нервно турчинът от високото, сетне изгледа страховито раята, подир което наново легна в сянката на дървото.
Само че още не беше се изтегнал както трябва и рипна като ужилен. Ама нямаше време да извади това, дето му се искаше…
Страхил – промъкнал се незнайно как до него – без нищо да му продума, го замлати с огромните си ръчища пред смаяните погледи на българките…
– Кой ли е тоя момък? – тихо попита една мома.
– Де да знам кой е, но че е юначага, веднага се вижда! – отвърна ѝ шепнешком баба Мика, чийто син гниеше в анадолски затвор. – Ако всички мъже бяха като него, робията отдавна да се е кратила(5)…
– За к’во го бие? – попита друга мома и погледна към Яница, която повдигна рамене мълчаливо, макар че всичко в нея ликуваше…
– Как за к’во? – обади се вместо нея баба Мика и притури: – Че Кара Метка – когато да го биеш – никога няма да сбъркаш…
– Най-после си намери майстора! – рече някаква жена. – Май не е тукашен?
„Не е!”, поклати с глава и нямата Калина, сетне събра пръстите на ръката си и ги целуна по върховете, подир което смъкна забрадката на раменете си да се поразхлади малко.
– Права си, Калино, един път челяк е. Инак като гледам дрехите му, ми се види, че е тъдявашен – от Рупчос(6) … – вещо се произнесе баба Мика, но не можа да свърши приказката си, защото другоселецът спря да налага гавазина, после бръкна в силяха(7) му, извади нещо и го запокити с все сила нейде из храсталаците.
Щом проследи края на пътя му, погледна надолу към Яница – заради която онзи яде пердаха – усмихна ѝ се загадъчно, сетне се обърна и хукна да настигне другарите си.

Откакто делията(8) се скри по пътя за Павелско се изниза цял сахат, а Кара Метко още не смееше да иде да си търси пищова…
Изглежда обаче, че боят го стресна малко, та влезе в пътя. Когато се опомни, нито се оплака някому, нито пък се емна да търси непознатия. И стана толкоз кротък насетне, че не само не тормозеше християните, ами захвана даже и селям(9) да им дава…
Тъй свърши тая неочаквана среща между Яница и Страхил, подир която всеки мислеше другия за ням…
Ама е било писано пак да се видят …
Не мина и месец време подир тая случка и една августовска сутрин Калина и дъщеря ѝ тръгнаха към Ситово(10). Бяха чули от стари люде, че който пренощува край останките на поругана от друговерците черквица, ще се излекува от всякаква болест. Та и те – горките – се отправиха натам немота да церят…
Пладнина отдавна бе превалѝла, когато влязоха в селото. Там ги напътиха как да идат на параклиса, който се намираше на една височинка над последните къщи.
Тъкмо тръгнаха от мегдана нагоре и не щеш ли, най-неочаквано от един двор излезе Страхил…

„Боже мой!” – стъписа се момата и почервеня.
„Не може да бъде!” – разтърка очи юначагата.
– „Добра стига, момко!” – поздрави го с жестове майката и му се усмихна.
Младият мъж отпървом кимна с глава, сетне се поколеба, подир което най-неочаквано проговори:
– Добре дошли! – и погледна притеснено Яница.
– Ти говориш? – не повярва на ушите си момата и обхвана с длани лицето си, щото усети по страните си издайнически тръпки от радост….
– И ти… – едва не си глътна езика от вълнение момъкът.
– На ливадата не говорех, защото те мислех за ням… – откри му момата и наново поруменя.
– И аз те мислех… – обагри се и момъкът, подир което пъстрите му очи тъй я замилваха, че девойката не можа да се сдържи и му отвърна…
Миг по-късно двамата заприказваха един през друг…
Видяла тая непрестореност, нямата се усмихна благо и нарочно изчака младите да излязат от омаята, подир което изръкомаха нещо, но Страхил не можа да я разбере.
– Тукашен ли си? – притече се на помощ Яница.
Младият мъж кимна утвърдително и на свой ред се обърна към майка ѝ:
– Какво ви води насам? – рече той, но веднага заприлича досущ като великденско яйце и му идеше да потъне вдън земя от срам, та побърза да притури: – За Света Богородица ли сте тръгнали?
Бърните на Калина попитаха нещо, та дъщеря ѝ се намеси:
– Тъй ли се казва?
Момъкът потвърди и взе да обяснява, че близо до руините ѝ има старо аязмо с много лековита вода, при което идват люде отвсякъде
– Да ви отведа ли горе на черквицата? – попита ги Страхил.
– Имаш ли време? – рече момата.
– Време да искаш! – засмя се младият мъж и ги поведе към параклиса.
Горе на руините постоя колкото постоя, после си тръгна, но по икиндия наново дойде, като носеше под мишница черги.
– Завийте се, че тук нощите са хладни! – сетне пожела: – Дано Света Богородица изцери майка ти!
– Дано! Затуй сме дошли… – отвърна Яница и се прекръсти.
Момъкът също се прекръсти, после се сбогува и си тръгна, а двете се загледаха подире му. И макар че видяха как си влезе у тях, още дълго мислите им бяха все в него…

Щом мракът завладя цялата долина, си сториха тихомълком постеля и легнаха да спят.
Когато прехвърли полунощ и от Ситово пропяха първи петли, Калина се събуди. Додето се радваше на песента им, някак неусетно ѝ стана чоглаво. Зачуди се и миг по-късно споменът я връхлетя.
Два-три дена, откакто се задоми с Янко, решиха да окосят ливадата на Конско пладнище, дето смятаха и да пренощуват, та да могат да изсушат и прекарат сеното в Павелско. Старите не им даваха да вървят, защото е грешно да се работи на празник, ама нали бяха луди-млади, не послушаха…
И още по тъмно тръгнаха нагоре с три мулета, вързани едно за друго. Таман се изкачиха над селото и от долината закукуригаха петлите. Като ги чу, мъжът ѝ – както си бе отгоре на мулето – подкара любимата си песен:

Петлине пеят, либе ле, на съмнуване.
Пусни ма, мило либе, да си ида.
Тези са петли, либе ле, петли лъжовни.
Постой, почакай, либе, рано е още…

Ей тъй започна денят им. Дето се вика от хубаво по-хубаво. Но и да не беше захванал с песен, двамата бяха сигурни, че ще е най-щастливият им досега. И как няма да е, когато за пръв път – откакто взеха да делят софра и креват – щяха да са сам-самички…
На ливадата стигнаха преди изгрев. Слънцето – все едно само тях чакало – тъкмо надзърна зад билото на Пашалийца и зашари по лицата им. Щом огненият му диск се показа нацяло, затрепка тъй често, сякаш отгоре му бродеха нестинари. Двамата се спогледаха усмихнати, сетне извърнаха глави през рамо и видели сенките си цели-целенички, засияха от радост.
Кой ли на тяхно място не би засиял, когато още от памтивека е знайно, че ако видиш на разиграл се еньовденски изгрев сянката си непокътната, ще бъдеш по-здрав и от скала през годината…
Подир тая слука – какъвто бе обичая – отидоха на близкия бунар да умият лицата си с вода, погалена от първите слънчеви лъчи, а на връщане се събуха и закрачиха боси по росата…
Насетне през целия ден младоженците косиха, сушиха, пяха и се смяха от сърце, а надвечер застлаха изсушено сено под една клонеста борика и се завиха отгоре с едно халище, което носеха от селото. Сетне се загалиха…
Накрая заспаха блажени, като си мислеха, че са имали най-хубавия ден в живота си.
Да, ама излезе, че е бил най-лошият…
Въпреки че двамата работиха на хаталия(11) ден, на Свети Еньо(12) не му мина и през ум да им удари с гръм ливадата, но съдбата тъй ги тресна, че…
Точно преди полунощ мулетата се разцвилиха и Янко рипна да ги отбрани, помислил, че край тях са се навъртели диви животни. Като ги наближи, разбра, че са бетер зверове, ама вече бе късно…

– Бягай, Кали… – успя само да викне той, преди среднощните апаши да го почнат с калъчките.
Чула предсмъртните му викове, Калина закрещя обезумяла:
– Нееееее!
– Дръжте гяурката! – разпореди се главатарят им и две сенки се юрнаха към нея.

Жена му рипна и хукна презглава към Юзеница. Че низ урвите надолу се отскубна на турците, отскубна се, но когато стигна в Павелско – цялата в кръв и рани – не можеше вече дума да каже…
Подир това ѝ ляха куршуми, даваха ѝ прeсол(13) и какви ли не церове и отвари, но не можа да се оправи. И случи тъй, че на двайсет и петия му имен ден заклаха Янко, а тя онемя…
След девет месеца роди женска рожбица, която кръсти на без време отишлия си мъж. Оттогава насам Яница бе едничката ѝ радост в живота…
„Мамина мила!”, рече си Калина и погали с ръка момата до себе си, подир което тръгна към аязмото да се умие и помоли, че се бе развиделило.
Щом се отдалечи, Яница мигом отвори очи и се загледа след майка си. По някое време зърна росните цветя на поляната, отмахна халището и взе да бере. Вече бе свила и сложила на главата си гиздав венец, когато видя Страхил да идва отдолу.
– Добро утро! – поздрави усмихнат той, когато дойде при нея.
– И за теб да е добро! – свенливо му се усмихна и тя.
– Рано сте станали – учуди се новодошлият.
– Таман навреме е, че бая път ни чака – посочи с ръка на юг красавицата.
Като чу за тръгване, момъкът въздъхна шумно, после се подвоуми и накрая попита нерешително:
– Янице, искаш ли… да делим залък до края на дните си?
Отпървом момата тъй се сащиса, че нищичко не рече, сетне – цялата почервеняла – кимна срамежливо с глава и шепнешком промълви:
– Да, Страхиле – подир което сведе глава.
– Слава тебе, Господи! – рече момъкът и вдигна нагоре очи, подир което се закръсти.
А проговорилата майчица – спряла се на две-три крачки от тях – не смееше и думица да продума…
Макар че ѝ идеше да литне…

Автор: Васил Венински

Речник:
(1) бeндисвам (тур.) – харесвам
(2) закос (диал.) – окосена трева от едно минаване на косача; откос
(3) каматен (диал.) – хубав, красив
(4) ангария (гр.-тур) – принудителна, безплатна работа на бейски имоти и др. в Османската империя
(5) кратила (диал) – свършила
(6) Рупчос – родопска нахия, включваща селата от Бойково до Широка лъка
(7) силях (тур.-ар.) – кожен пояс с прегради за оръжия, огниво и др.
(8) делия (тур.) – буен, юначен човек
(9) селям (тур.-ар) – поздрав
(10) Ситово – село в Пловдивдска област
(11) хаталия – лош, който носи щета, пакост
(12) Свети Йоан Кръстител или Предтеча
(13) пресол (диал.) – много солена вода, давана в миналото против уплаха

Материалът Притча за любовта (Прекрасен разказ от историята ни, която не трябва да забравяме!) е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Талант как е?
– Дарба!
– Креативен какво е?
– Ами такъв, който измисля, умен…
– Творец, Райно! Който твори. А информация на български как ще рече?
– Е, тук ме разби, информацията си е информация… чакай… знание! – обяви тържествуващо.
– Нищо подобно! Телевизията и компютърът те информират, така ли е? Там знание няма. Те само те уведомяват за нещо. Дават ти сведения къде какво се случва и това е! Ако искаш да придобиеш знание, учиш, ходиш на училище, четеш… не се просто уведомяваш. За жалост, на света вече му стига да е уведомен, не – да знае.

– Харесва ми това с думите, искам още!
– Комуникация какво е?
– Да си говорят хората…
– Така, де, баба и внуче, като си говорят, какво правят?
– Общуват… нали?
– Ето я друга мъдра дума. Общение има, приобщаване, общност, нещо общо и заедно се случва, затова е общуване.

– А хармония как е?
– Баланс!
– На български питам как е!
– Равновесие…
– Можело значи.

– А характер как е?
– Характер ли? Че това не е ли българска дума?
– Не.
– Ето ти добър пример как една чужда дума е толкова як плевел в нашия език, че вече няма изкореняване. А нашата си дума е далеч по-кратка, удобна и звучна.
– И как е характер на български?
– Нрав.
– Всъщност я знам тази дума. Хубава е…
– Повечето хора я знаят. Те и баба знаят, че са имали, ама не я помнят.

– Традиция как е?
– Традицията си е традиция! Пълно е с книги за български фолклорни традиции.
– От това най ме боли, Райно! Такива книги трябва да са хранилища, убежища да са на народната памет. А в такова заглавие само думата „български“ е наша. Традиция значи „предание“, нещо предавано от уста на уста, прескочило векове.
– Не знам вече… Криво ми е да те слушам…
– Ще слушаш! Дано разбереш докъде я докарахме, фолклорът е на-родната памет, може да се рече и „народност“. Това са ни народните песни, народните приказки, народните хора, народните обичаи… И баш на тая памет българите изгубиха българското име и му туриха ново – фолклор…

– Още да питам ли?
– Питай.
– Енергия как е?
– Сила! – усмихна се Райна.
– Е, да, ама не звучи същото, не е съвсем като енергия.
– Нима?! Чакай да те питам още нещо. Напоследък много говорят за „негативни енергии“, много е модерно. На български как е?
– Шегуваш се!
– Никак! Питам те, как е? Какво правят някои кукери, като обикалят и дрънчат с хлопки и чанове?
– Гонят злите сили… – тихичко рече Райна.
– И къде са тези зли сили?
– Навсякъде. По къщите, по хората, в мислите им…в думите им…
– Та как, викаш, било „негативни енергии“ на български?
– Зли сили… не е възможно…
– Такааа. Това е стар народ, Райно. И езикът му е стар. И няма как в един стар език да няма думи с насъщно и изначално значение.

Важни са тези думи – те седят в основата на една памет. Там е изворът, от където идат приказките, преданията и обичаите на един народ. От където иде истината за неговата история. Стари думи – от старо злато, с голяма сила в тях. Да ти кажа и за хората, дето твърдят, че не било на български същото. Та те дори не си познават езика! Питай ги такива хора, както аз те питах сега тебе, кое как е на български. Няма да ти рекат, ще ти се ядосат. Но не от друго, а от безсилие, защото не знаят.

Я се опитай да си представиш езика като една песен. Звуците в нея играят по техен си начин и създават тяхна си музика. Знаеш, че не може една песен да бъде преведена дословно на чужд език. Думите могат да имат съвсем еднакъв смисъл, но играта на звуците ще се препъне. Ще се препъне равновесието. Новите думи ще тежат по друг начин, друго ще им е хорото на тях. И ще вземат да я килнат песента. Просто думите на всеки език звучат различно. Защо ли? Защото всеки народ си има негова памет и нрав и различно се е движил напред.

Ама да се върнем сега на нашата песен. Опитай се да заместиш в „Хубава си, моя горо!“ десет думи с английски със същото значение. Или поне пет. Или дори само една. Веднага ще прозвучи фалшиво, нали? Нещо ще се изкриви. Ще приспи ли някой детето си с такава песен? Магда ти е рекла, че човекът има корен – онова нещо, което е памет на род и народ. И че в него е силата ни, волята ни за живот.

Родният език, на който като деца проговаряме, е неразделна част от този корен. Той е жив! Какво му се случва, ако го мърсим постоянно? Или ако просто го пренебрегваме… Обичта и омразата са две страни на отношението, така ли е? Знаеш как работи тази сила, нали?

Ако обичаш един човек, той си е добре около тебе, има си нужда от тебе, търси те. Ако го мразиш – той боледува и гледа да се махне от тебе, далече да е, да не го заразиш с лошотия. Но ако спреш да го забелязваш или го забравиш, може да умре! Защото забравата е липса на всякакво отношение. Тогава човекът остава непотребен. И залинява… Така е и с езика. Има хора, които го обичат, ползват го и се грижат за него. Има други, които не го долюбват, смятат го за беден и грозен. Но има трети, за които е непотребен и стар. И не си служат с него, не го и познават. Те са най-страшните и най-опасните! Защото не го правят от омраза, а от незнание. Който не знае, няма отношение. Когато не познаваш някой достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, нямаш нужда от него в твоя свят… И точно така умира един език…“

Откъс от книгата „Стопанката на Господ“ на Розмари Де Мео
Снимка: Асен Великов

Материалът Старите думи са по-ценни от златото: Я ми кажи на български как се вика „партньор“? – Райна се ококори. е публикуван за пръв път на Опознай България.