Евтините чадъри и шезлонги на плаж Нестинарка до Царево не са мит. Това сподели плажуваща там, доказвайки цифрите с фото, пише Glasnews.

Цената и за двете удобства е фиксирана на 36 стотинки. Така е и по договор, който концесионерът е длъжен да спазва.

Преди време обаче към тези тарифи вървеше и задължително шалте за по 5 лева, което накара мнозина да се съмняват в добрата оферта за плажа. Все пак всичко това е в миналото и сега туристите могат да се възползват от чадър и шезлонг общо за под левче.

Това със сигурност поставя Нестинарка на номер 1 по цени на родното Черноморие.

Другите услуги, посочени на табелата, обаче логично не са толкова ниски. Барбаронът е на цена от 8 лева, масата е 2 лева, а ако желаете шатра ще трябва да преброите 50 лева.

Плаж Нестинарка е един от най-големите плажове в близост до Царево и един от най-красивите и удобни плажове по цялото Южно Черноморие.

Плажът е дълъг около 550 метра и широк 90 метра. Намира се в южната част на града, в близост до квартал Василико. Това е голям и хубав плаж в дълбок залив, безопасен, морето е тихо и спокойно, дъното е пясъчно, равно и с много малък наклон, подходящ за деца. Граничи с река, пясъчни дюни и красиви скали.

Подобно на другите плажове и тук има атракциони, с които да се забавлявате допълнително.

Освен платената зона има и безплатна такава.

Материалът Абсолютен ХИТ: Шезлонг и чадър за по 36 стотинки радват туристи на наш плаж. СНИМКА е публикуван за пръв път на Опознай България.

Просто се разхождахме по долни гащи и потник из цялата къща или апартамент, колкото си искахме. Защото беше топло навсякъде – и в кухнята, и в банята, че даже и в общите коридори.

Парното работеше толкова силно, че даже студеният въздух, който нахлуваше през аралъците на кривата дограма, не можеше да се пребори с жегата, която излъчваха радиаторите.

Накрая на месеца плащах 17 лева – давах ги на „Топлофикация” от все сърце.

В интерес на истината парното дойде доста късно. До Априлския пленум всичко беше на твърдо гориво – въглища и дърва. За осигуряване на отоплението човек трябваше да се запише още лятото в „Топливо”. Някъде записването ставаше и в профорганизацията.

Лошото беше, че някой път каруцата с кюмюра идваше в най-неподходящото време. Човек трябваше да си вземе един ден неплатен отпуск, за да пренесе топливото да избата. Някой път идваха комшиите да помагат, друг път се наемаха цигани.

Първите си 25 стотинки /днешни 2 стотинки и половина/ в живота си спечелих от едно пренасяне на въглища. За 15 стотинки си купих чаша лимонада, 10 ми останаха.

Малко по-сложно беше с дървата – първо трябваше да се нарежат. Имаше моторни резачки – техният звук е възпят от Валери Петров, имаше и резачи с ръчни триони. Когато на леля Надка идваха дървата, тя пращаше телеграма на Шерифа – майстор на рязането от циганската махала, който естествено нямаше телефон. Шерифа идваше след няколко часа и започваше. Беше стар и толкова слаб, че панталоните му се смъкваха при всяко движение на триона. На една телеграма просто не се отзова…

Когато зарязахме къщите и започнахме да се местим в блокове, положението започна да се усложнява. Избите бяха миниатюрни, някои от тях нямаха прозорчета към улицата и кофите с въглища трябваше да се носят през дълги и тъмни коридори. След това да се качват по стълбите до апартаментите.

Имаше готварски печки, имаше и високи „пернишки”, и тричарки, и „циганско чудо”. Някои от тях се върнаха в живота ни в годините на Прехода – когато останахме без парно. Всяка сутрин преди работа печките се пълнеха, запалваха се с борина, после се духаше и т.н.

Електрически печки още нямаше.

При особени случаи някои пускаха котлони – те бяха с гол реотан. Първите електрически печки бяха сиви или зеленикави, от здрава ламарина и имаха по два реотана един под друг. Малко по-късно пуснаха електрическата печка „Лъч”. Тя беше върхът на дизайна – небрежно клекнала, с асиметрични крачета. Реотаните често горяха и печката трябваше да се разглобява.

Имаше някаква партида и гедерейски печки с огледален рефлектор – бяха красиви, но много слаби.

В началото на 70-те години пуснаха първите съветски вентилаторни печки. Малки, зеленикави – с цвят на танк Т 34, но струята топъл въздух се усещаше даже на два метра разстояние. Свалихме шапка на съветския технически гений.

Да се отопляваш на ток обаче излизаше много скъпо – някой път сметките минаваха 20 лева. Тогава някой измисли акумулиращите печки. Те се произвеждаха на две места, доколкото си спомням, едното беше пловдивския завод „Изгрев”. Същият завод по-късно пусна и т.н.платкови радиатори, които по дизайн биеха печките „Лъч”.

Акумулиращите печки работеха нощно време, акумулираха в тухлените си кожуси топлината и я излъчваха през деня. Проблемът им беше, че тежаха сигурно един тон и беше почти невъзможно да се преместят – ако се смениш квартирата.

Забравихме нафтовите печки.

Те се появиха през 60-те години. Бяха доста леки, но искаха кюнци. Бързо станаха модни и трябваха връзки, за да се намерят. Както и акумулиращите печки, разбира се. Вечер по улиците щъкаха хора с 20 литрови туби в ръце. Тогава единици имаха собствени коли и тубите се пренасяха с автобуси и трамвай до най-близкия нафтопункт. Тубите бяха мазни от нафтата и трябваше да се държат далеч от крачолите на панталоните. По-бедните хора, които не можеха да отделят 2 лева за голяма туба, използваха по-малки. В една студентска квартира пък зареждахме печката с чайник, който събираше нафта за 20 стотинки. Печката работеше два –три часа и отново трябваше да се търсят стотинки. Колко щастливи бяхме обаче, когато резервоарът беше пълен догоре – първо пускахме малко нафта, след това с една дълга пръчка подпалвахме – отначало на едно, после на две…докато стигахме до 6.

„Печката на 6” беше върхът на щастието. Тогава ставаше толкова топло и приятно, че мадамите започваха сами да се събличат.

Хубавото на нафтовите печки беше, че работеха даже когато токът спираше.

По време на Режима – една зима през 80 и не знам коя година ток имахме два часа, после два часа го изключваха и т.н, спираха естествено всички електрически уреди, спираше даже парното, но нафтовата печка продължаваше да топли. И да хвърля дискретна светлина. Тъй като нямаше и телевизия, единственото нещо, което можеше да направи човек, е да се завие с едно родопско одеало и да чака. В повечето случаи се унасяхме и така можеше да прескочим и вечерята.

Оставаше обаче проблемът с къпането на бебетата. Нафтовата печка не можеше да се пренесе навсякъде. Дъщеря ми я къпехме в банята, като предварително в една купичка запалвахме спирт. Някой път замествахме спирта с ракия –анасонлийка. Бебето се омирисваше на кръчма, но това беше най-малкият кахър.

Лошото беше, че по време на Режима спираха и асансьорите. Тези, които живееха на високо, планираха до минути дневния си режим – изчисляваха кога да се приберат, кога да сготвят и да се изкъпят, кога да си легнат.

Иначе парното беше хубаво нещо. Мечтата за този плод на цивилизацията е възпята в прочутия български филм „Топло”. Новите апартаменти ги даваха с готово парно, но с платкови радиатори. Които имаха живот не повече от 5 години. Дотогава трябваше да се сменят с чугунени. Чугунените струваха по 500 лева на апартамент, не всички имаха толкова пари на куп, но държавата даваше заем. И аз взех заем и за няма и пет години го изплатих.

Всъщност топлото не идваше от ТЕЦ-а, а от СССР. ТЕЦ-ът беше само част от дружбата. Великият Съветски Съюз не само ни беше освободил два пъти, но и ни пращаше евтина нафта. Част от нея препродавахме, с друга се движеше транспортът ни, с трета се топлихме евтино.

Дойде Горбачов и всичко започна да върви назад. А като дойдоха и нашите демократи на власт и си развалиха отношенията с нашия по-голям брат, започнахме да мръзнем.

В интерес на истината в началото се радвах на демокрацията, но като получих първата сметка от 480 лева и разбрах, че не вървим по правилния път. Първо намалих радиаторите, после спрях да плащам, те спряха и да ме топлят.

Чугунените радиатори още си стоят – тежки и студени.

Гледам ги и си мисля, че съм готов на всичко – само и само да се върне онова време, когато сутрин се разхождах по гащи и по потник. Па ако ще пак да ни спират тока на 2 часа, ако ще пак да ни правят идиоти…

Защото от топлото по-хубаво няма. Описал го е още Христо Ботев в „Политическа зима”.

Евгений Тодоров, zaprehoda.blog.bg

Материалът Още помня нафтовата печка на дядо: Отоплявахме се с литър нафта за 4 стотинки е публикуван за пръв път на Опознай България.

Тази история показва също и дава надежда, че все още има състрадателни хора.

Марко Екмеди описва тази случка в серия от истории за мизерията, която може да ви докосне до най-чувствителните струни. Предлагаме ви да прочетете историята без редакция.

„Отивам до магазина вчера.
Пред мен, един старец на повече от 80 години. Два домата, тиквички, брашно килограм, килограм захар и няколко малки неща. Нищо луксозно, нищо твърде скъпо, или просто за чревоугодници.

Старецът обърна цялото си портмоне с треперещи ръце, остави още няколко монети. Сметката е 9.80 лв., касиерът брои парите, 2.30 не достигат! Това не е достатъчно, казва.

Помоли старецът да остави нещо от покупките, докато донесе и останалата част от парите, или да се откаже от нещо.

Той казва, че няма смисъл да ходи до вкъщи и да се връща, защото той и бабата нямат повече пари у дома, а най-добре е да върне нещо. Бута с ръка, несигурна, двата домата и тиквичките и пита, какво повече от оскъдните си нужди да остави.

Аз давам на касата 2.30 лв.,  и му бутам в торбата нещата, които беше оставил настрани. Старецът все още пребърква джобовете си, надявайки се да намери някакъва скрита монета.

Връща се и казва: „Аз наистина нямам нищо повече в джоба си и трябва да се откажа от нещо от това, което исках да купя.“

Касиерът му казва, че съм допълнил, колкото му е липсвало.

Старецът ме погледна озадачено, после погледна надолу и каза: „Какво трябва да направя?“

„Нищо“, му отговорям аз: „Вземете си покупките и се приберете вкъщи, всичко е наред.“

„Но на мен това никога не ми се е случвало!“, казва старецът, все още са объркан. „Аз наистина не знам какво да правя?“  казва той, търси объркан с поглед касиера.

„Както виждате, има добри хора,“ казва той и навежда поглед.

„Дай ми поне телефона и адреса си, за да ви донеса 2.30, когато имам“, казва дядото.

„Абсолютно няма нужда, всичко, което са направил, си го спечелил преди много години,“ Опитвам се с усмивка прекъсна стареца.

„Но наистина това никога не ми се е случвало, някой да ми помогне толкова много …“, казва старецът, и започва да трепери и плаче в нещастието си …

„Хайде поне една чаша кафе да те черпя, аз трябва да ти се отплатя!“ стария човек в ридание.

„Не е нужно нищо, освен да се успокоите и да се приберете вкъщи, да сготвите обяд и да си починете“ Опитвам се да го успокоя с усмивка, така или иначе.

Дай ми ръката си, „Как се казваш?“

„Марко“, отговарям.

„Аз съм от Милано и  ще си спомням за Вас, докато съм жив!“

Материалът Разтърсващата история на един дядо, на който не му стигнаха 2.30лв в магазина развълнува българите. Само вижте кой му помогна… е публикуван за пръв път на Опознай България.