Източник: Десант

Авторът на този материал вече не е между живите, но неговото слово остава живее след него. Никола Гигов написа този текст специално за „Десант“ две години преди да си отиде от този свят. Разказът е за завещанието, оставено му от неговия баща Антон Гигов – уникална скица на боевете при Булаир от 26 и 27 януари 1913 г.

От дете се възхищавах на баща си, че е воювал по фронтовете като български войник – цели 7 години, без нито един ден отпуск. А после майка ми е родила 7 деца – аз съм седмото им дете. И мълчеше, и винаги работеше и не го видях ни веднъж кога заспива този човек – след полунощ. А ставаше рано преди 5 часа. Толкова много исках да ми каже нещо. Това беше баща ми Андон Гигов. Понякога ме допускаше до себе си – да опипам с детски пръстчета куршумените му рани – на лакътя и на гърдите. Те бяха кръгли като стотинки. В тоя ден той се смили над моето детско любопитство и обич и ми разказа: „Чедо мое! Където и да идеш помни родния си край!

Ако искаш да си жив, помни умрелите…

И аз помня сетните думи на майка ми, твоята невидяна баба: Тя събра четирите си сина и ни рече:- Синове мои Андоне, Георги, Цвятко и Йосиф! И четиримата ви изпращам в българската войска на война. Никоя майка не иска да изпрати синовете си на война. Затова цял ден се лутах по връх Тумба – до Вълчите леговища. Издебнах вълчицата да излезе и в леговището намерих две малки вълчета. Оскубнах косми по  тях – има поверие, че ако майка зашие на синовете си косми от малки вълчета в дрехите, те няма да загинат на война. Ние не знаехме, че ще воюваме цели 7 години. Нито веднъж не видяхме майка си.

Тя умря, когато ние влизахме в ръкопашен бой. Нашият 25-и пехотен полк на Седма Рилска дивизия се втурна вихрено през Кадин мост и Горна Джумая към Солун. Превзехме Дедеагач. Затегна се на Чаталджа и Одрин. Турските войски заеха височината пред нас, затвориха входа на Галиполския полуостров. 50 000 турска войска искаше да ни разбие, да отвори път към Одрин и да помогне на  обкръжените си войски. Ние бяхме 10 000 български войници срещу 50 000 турска войска.

На 21 януари 1913 година заехме върховете Коджа чешме и Свети Илия. Настана лют булаирски студ. Вятърът въртеше снежни върхушки. Зъзнехме в шинелите. Беше ни  забранено да палим огньове, но ние ги запалихме. Които седяха близо до огъня, първи умряха – отпред затоплени, отзад поледени. Наши караули замръзваха прави. В лазарета започнаха масово да режат крака. По цели нощи играехме около огъня огнена българска ръченица. Тя ни спаси. Но турски кораб-кръстосвач ни засипа със снаряди. Друга част влезе в атака срещу нас и притисна 22-ри полк. Цялата Седма Рилска дивизия бе притисната от многочисления враг при Ексамил. Неприятелят направи десант с 20 кораба при Шаркьой.
Връх Куру даг стана бял. Река Кавак се поледи и заприлича на ледена змия. С ръкопашен бой заехме кота 256 – най-опасното място на Куру чифлик. Там атаките следваха една след друга.

Щиковете ни окървавяха.

Посред вихрушката заставахме призрак срещу призрак и започваше ръкопашен бой: мушкане с нож, удар с приклад, свличане в окопите, стонове, викове, писък. Алена кръв очертаваше стъпките на ожесточените схватки. Долните ни устни се напукаха – от студ и ужас – от тях капеше кръв. Турците обезкървиха нашия 13-ти полк. Но цялата Седма Рилска дивизия се  вдигна на помощ и влезе в контраатака – атакувахме 27 турска дивизия. Един и същи окоп преминавахме по три пъти. Тая дата – 26 януари 1913  година – трябва да се помни! Страшни бяха битките – и при нас, и  при чифлика Доган аслан.
В една мощна контраатака нашият 25-и полк така се врязахме напред, че пробихме веригата на противника, но се увлякохме в настъплението и турците свиха двата си фланга и ни обградиха напълно.

Гледахме как смъртта се качва по възвишението с дългите си ножове. Един наш войник мръдна с акъла си при гледката и рече да се предадем. Нашият подофицер го сряза с поглед както се реже бучка сирене, и извика: Български войници, тури ножа!
Но ножовете бяха на пушките, при  това кървави. Той издаде заповедта „Тури ножа!”, за да ни повдигне духом. И произнесе кратка реч:- Български войници! – провикна се офицерът от височината. – Между тия две морета ние сме преградили пътя на вековния поробител. От тук преди пет века врагът е нахлул, за да пороби Родината.

Ако се предадем и го оставим да мине – ще извършим най-гнусното предателство към братята от Чаталджа и братята от Одрин. Ние нямаме избор – трябва да повалим врага, макар и да ни е обкръжил. След малко ще дам заповед за атака – ще се вклиним, ще пробием обръча и ще се срещнем с българската войска, която иде насам. Юнациии, напреееед! На ноооож! Той се надигна пръв и ние след него. Щиковете ни червенееха над белия сняг.
Още с изправянето си подофицерът бе прострелян и падна убит. Но той ни беше вдигнал в атака и за нас нямаше път назад.

Обръчът се раздвои. Някои турски войници, като гледаха кървавите ни щикове и изблещените ни очи, захвърляха оръжието си и побягваха.
С храбри прибежки отворихме с щиковете си „клин” сред вражеската войска. Сплетохме щик срещу щик. Бяхме малка част храбреци, но създадохме страшна паника, разширихме прореза и доближихме българската войска.
И като ни гледаше, цялата българска войска взе пример от нас, премина в обща контраатака, а ние се обърнахме отново към възвишението и пак първи поведохме контраатаката.
Знамето на победата бе връчено на нашия 25-и полк! Пред трепета на тая коприна хич и не помислихме, че получаваме по 350 грама хляб дневна дажба.

Кое тогава ни караше да умираме с песен?

Отхвърлихме поробителя и до вечерта превзехме Шаркьой. Отстъпващите панически се качваха на корабите и бягаха през морето…Баща ми извади от вътрешен джоб на ризата си някакъв сгънат лист и ми го показа. Беше скица № 4 – Сраженията на Булаир.
В очите на баща ми видях необясним блясък – носеше в себе си знамето на победата и ми предаваше нещо много важно, което аз безкрайно ценя – скицата на боевете при Булаир.

Материалът Безценната реликва от Булаир от български войник, воювал 7 години на фронта (Разказ от първо лице) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Това е разказ за единствения батальон, който е участвал в реални бойни действия в мисията зад граница.

„Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв“, пише авторитетното издание „Ню Йорк таймс“ след българска военна операция. Тази операция ни връща 12 години назад в Кербала, където наши военни изпълняват отбранителна мисия, пише в своя статия БГНЕС.

Под почти непрекъснат едномесечен обстрел с РПГ и минохвъргачки, момчетата ни охраняват кметството в Кербала и отблъскват 53 атаки на бунтовниците шиити. Това е част от историята за другата Кербала – една голяма битка за армията ни, за която малко се знае.

Това е разказ за единствения батальон, който е участвал в реални бойни действия в мисията зад граница. Сражение, определяно от поляците като най-тежкото, в което са участвали техни военни след края на Втората световна война.

Другата Кербала, защото през годините в съзнанието на българите размирният иракски град се свързва със спомена за онзи трагичен инцидент през декември 2003 г., когато кола-бомба влиза в една от базите ни и убива петима български военнослужещи, а 27 души от контингента са тежко ранени.

Но историята за другата Кербала е историята на следващия – втори батальон, който успява да опази зоната си, не напуска постовете си и запазва контрола над кметството на града. Ирак не е обикновена мисия, а е една от първите мисии.

Участваме в операция не на НАТО, а на многонационални сили в Ирак – “Стабилизиране и възстановяване”. Българският контингент до 500 военни е в състава на Многонационалната дивизия “Център-Юг” под полско командване и има за задачи да осигурява реда и да помага за възстановяването на граждански обекти в района на Кербала.

Национален командир на батальона е подполковник Петко Лилов, чието спокойствие и професионализъм военните в батальона изтъкват. Това е война! По това време участието на военни в мисия зад граница е на доброволен принцип.

Така при сформирането на втория контингент има военни от всички формирования на армията ни, но голямата маса бяха от сухопътни войски, разказа Божидар Борисов, зам.-командир на втория батальон отговарящ за бойната подготовка и за гражданско-военно сътрудничество на Ирак.

Мисията в арабската страна е за стабилизиране и възстановяване и се очаквало там нашите да пазят вече съществуващ мир, а не да се налага тепърва такъв. Подготовката за заминаване в България протича нормално до момента, в който става трагичният инцидент в Кербала и загиват петимата българи. Това подействало на доста голяма част от техните колеги, които се подготвят, за да ги сменят.

„Последваха доста рапорти за напускане. Тогава на доста голяма част от нас стана ясно, че ние не отиваме в Ирак да стабилизираме, а отиваме в държава, в която още се води война. Разбрахме го точно преди да заминем”, каза полковникът, който днес е кмет на община Две могили.

В началото заминават за участие в непълен състав. Подполковник Иван Алексиев, който е бил зам.-началник щаб на батальона, също си спомня, че имало хора, които се отказали, но според него не става дума за голяма бройка, която можела да повлияе върху военните способности.

„Ние знаехме какво ни очаква тогава”, каза той и допълни, че при подготовката отчели голяма част от нещата, с които ще се сблъскат. Майор Тодор Грибачев и капитан Асен Чилингиров са били от тези, които не са се отказали. Те са от 68-ма бригада „Специални сили” в армията ни.

Преди 12 години, когато заминават за Ирак това е първата им мисия зад граница. И двамата не са имали съмнения и колебания, че ще отидат, въпреки трагичния инцидент в първия контингент. Но и те си спомнят, че заради него е имало хора, които се отказали. Днес не крият, че тогава по-голяма част от екипировката им била купена от тях самите.

Дали от себе си по над 500 лв. лични пари, за да купят неща, които ще направят службата им там по-пълноценна. На 15 януари 2004 г. заминава първият полет с първата част от контингента, няма достатъчно време за адаптация и само след 3 дни в пустинята отиват в Багдад. Още с предвижването си до база Кило като за „Добре дошли” ги обстрелват по пътя, спомня си полк. Борисов.

1 февруари е датата, от която втори пехотен батальон започва да осигурява безопасността в Кербала в състава на полска бригада. Същия месец има два атентата – един срещу полски и един срещу американски конвой.

До средата на март обстановката е сравнително спокойна… Началото на едномесечни атаки – въстанието на Армията на Махди В началото на март шиитите празнуват техния празник Ашура. В Кербала като свещено място се стичат вярващи от всички държави за поклонение.

Населението в града нараства в пъти. Тогава военните започват бързо да изграждат контролни постове, за да се следи кои хора влизат и да се предотвратят до колкото може самоубийствените атентати, а такива по това време има. В началото на април 2004 г. започва въстание на шиитите в Кербала и Наджаф.

Нашите получават информация, че стотици бойци от „Армията на Махди“ атакуват полицейските участъци и базите на коалиционните сили в цял южен Ирак – в няколко града.

Тогава т. нар. въстаници на Махди – шиитски милиции превзеха почти цял южен Ирак, с изключение на кметството в Кербала, казва Иван Алексиев. Кметството или Сити Хол-а представлява комплекс от сгради. Лошото е, че е било в близост до други сгради и така въстаниците са могли да обстрелват от тях нашите.

В него има и затвор, в който по това време са се намирали над 200-300 арестанти. По време на първата атака кметството се охранява само от иракски полицаи. Веднага се изпращат български и полски взвод от сили за бързо реагиране, които да деблокират обкръжените иракски полицаи.

Нашите стигат там вечерта и заемат позиции навън под прикритието на нощта. Пробиват път с бой, влизат вътре и поемат охраната до сутринта. Тогава са сменени от други наши войници, спомня си подп. Алексиев и допълва: Когато започват непрекъснати атаки, в продължение на няколко вечери българите и поляците сами отбранявали кметството.

Напрежението в този месец нараства, базата е обстрелвана с РПГ, с преносими минохвъргачки, които се слагат на пикапи – бунтовниците стрелят и бягат. Нашите са обстрелвани и със стрелково оръжие. Обикновено всичко се случва нощно време.

На 4 април инструктират поредния патрул, има разузнавателна информация, че се подготвя нападение, взети са мерки, но вечерта около 21.30 часа при обстрел има тежко ранен в ръката българин от специалните сили. Полк. Борисов и днес си спомня, че това именно показва на българите, че местните ги считат за окупатори. Българските военни знаят, че трябва на всяка цена да се удържи Сити хол-а в Кербала.

„Важно е и защото всяко едно кметство е символ на властта на населеното място и който го държи, той се счита и за страната, която е победител в конкретния случай. Може би и затова се стигна до тези доста интензивни боеве.

И през деня се водеха отделни сражение, но битката се водеше основно нощно време – отвсякъде настъпваха, ние бяхме откъснати. База Кило се намираше на около 2 км. по права линия от кметството. Изпращали сме им патрули, с които да подпомогнем бойните действия на колегите, но по пътя те са обстрелвани с РПГ-та”, спомня си Божидар Борисов.

Майор Грибачев и капитан Чилингиров разказват, че противникът знаел, че през нощта нашите военни не са достатъчно ефективни, поради липса на техника и атаките са били предимно тогава. Имали очила за нощно виждаме, предоставени и от нашата армия, и от американците за ползване, но избягват да дават подробности за качеството на изображението.

„Имахме сериозни проблеми с нощни прицели, тъй като ние почти не разполагахме с такива. А бунтовниците използваха основно тъмната част на денонощието, за да се опитват да въздействат върху нас, за да освободим Сити хол-а. Ситуацията изобщо беше такава, че нямаше как нощно време да разузнаваме.

Основно по отблясъците на оръжието, което стреля срещу нас, се ориентирахме от къде се води огън по нас. Ясно бе, че без нощни стрелкови прибори нямаше как да се ориентираме и така сме отвръщали на огъня. Въздействаш, но не ефективно”, разкриват те.

Реалната битката обаче не е като по филмите, постоянно ден и нощ да се стрелят – тук атаките са епизодични, но постоянни в продължение на няколко седмици. В един момент почти всяка вечер има минометен обстрел на базата и накрая дори не са могли да излязат да си вземат вода.

Патрулът излизал на 100 метра и започвали да стрелят по него. По данни на разузнаването имало 360 наемника в града, но нашите удържат. В тежките сражения устояли на 53 атаки и дават една жертва.

„Ню Йорк таймс“: Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв Между 8 и 9 април милициите на Моктада Садр започват интензивен обстрел по нашите позиции, разположени на покрива на Сити хол-а. Освен с РПГ-та, картечници и автомати, милициите стрелят интензивно и с минохвъргачен огън.

Мините падат директно по покривите на двете сгради и върху главите на българите, които не са защитени от такъв огън. Бунтовниците стават все по-точни и по-точни и ако продължавали така нашите или трябвало да напуснат позиции, или да се укрият.

Те били обкръжени, а съгласно правилата за мисията имали право само да се отбраняват, но не да настъпват. Минометният обстрел прави ситуацията много критична и командирът се обръща за помощ.

В този момент старши сержант Иван Михайлов, който води група от спецвоенни, проявява инициатива и се взема решение тя да подходи през нощта до стрелящите бунтовници, излизат им в гръб и успяват да ги неутрализират, в много сложна обстановка.

Прибягват пешком разстояние от около 2,5 км през нощта, обкръжават мястото откъдето идва минометния огън. „Те успяха да извършат операцията в състав от 5 човека – тихо подходиха и успяха да неутрализират минохвъргачния огън. С това проведоха уникална операция, изключително полезна за нас.

Благодарение на тяхното дръзновение, смелост и опит като специални сили те успяха да извършат блестящо тази операция. Пред „погледа” ни – аз бяха тогава в щаба с полския командир на бригадата и американски полковник, които бяха озадачени от бързото решение, смелостта, подхода, дръзновението и успеха на тая операция.

И доколкото си спомням след два дни в „Ню Йорк таймс” се появи малка статия: „Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш първи”.

Това беше едно заслужено признание за гениалността в много тежки подходи и моменти на българските войници”, сподели полковникът от запаса днес Христо Христов, който е бил старши-национален представител на втория български батальон и заместник-командир на многонационалната дивизия.

Скрит противник В този период освен кметството, бунтовниците обстрелват с мини базата и патрулите, както и складовете с боеприпаси, които се охранявали от нашите военни. Там също всяка нощ се стреляло срещу тях. Индикатор за това дали ще има още атаки или нещата започват да се успокояват били и самите цивилни в Кербала.

Когато хората започвали да си събират багажа в торби от плат и да се изтеглят – това бил ясен сигнал, че нещата не отиват на добре. И обратно, след като започвали да се завръщат нашите разбирали, че нещата започват да се уталожват. „Но това нас не можеше да ни успокои, защото реално ние воювахме срещу противник, който е неразпознаваем.

Ние сме обозначени с униформи, с ясни национални символи, докато при тях – ако днес идва и се разхожда с детето, той е цивилен, наблюдава ни как действаме и вечерта стреля по нас. Затова беше много трудно да се определи точно срещу кого воюваш”, спомня си капитан Чилингиров.

Колегата му майор Грибачев допълва, че това е ролята на специалните сили. „Поради простата причина, че противникът наблюдава конвенционалните сили, изучил е тяхната тактика, знае как действат и реално конвенционални сили не могат да се справят с тази ситуация.

Затова са създадени специални сили, за да работят нестандартно и да могат да се оправят”, обяснява той. Майор Грибачев и капитанът Чилингиров споделят, че е имало много критични моменти. Грибачев казва, че за него такъв е бил като преминал през поредица от засади, когато бил QRF (сили за бързо реагиране). Направили засада на смяната.

Така на него му се наложило да мине през две засади, за да влезе в друга, за да помогне. „Минах по единия маршрут, нашето „око” ни направляваше, след което ми казаха, че трябва да мина през същата засада, за да отида в основната. Тоест, два пъти съм минавал през една и съща засада, за да вляза в третата и там си беше вече яко клане.

Навсякъде хора, стрелба, там убиха и нашият колега. Но се измъкнахме от там. Само българи бяхме там, нямаше поляци”, заяви той. Чилингиров се сеща и за една от смените.

„Тъкмо започнахме да се прибираме, да се връщаме в базата и тогава сутринта към 8-9 часа започнаха да стрелят с РПГ-та, след това с леко оръжие”, разказва капитанът. 12 години по-късно полковник Борисов смята, че може би и заради подготовката, и заради късмета, а и Господ им е помогнал, за да приключи всичко само с една човешка жертва.

Един убит На 23 април 2004 г. при престрелка в Кербала е ранен в главата старши сержант Димитър Димитров, който по-късно умира от раните си. Това става именно при завръщане от изпълнение на задача по охрана на кметството на град Кербала.

Отново при засада. Български военнослужещи са обстреляни с гранатомети и автоматично оръжие. Поразен е транспортният автомобил ЗИЛ-131. На тази дата всяка година участници в батальона се събират в родния град на гроба на офицерския кандидат.

По време на цялата мисията в Ирак петте батальона дадоха 13 жертви, от които 7 от непосредствени бойни действия, 1 от „приятелски огън“ и 5 от произшествия, свързани с бойната техника. Участието на България в Ирак – провал или вход за НАТО? „Може би ние сме единственият батальон, който води реални бойни действия.

Без да подценявам колегите и от първи батальон и от трети, четвърти, пети, службата наистина беше много тежка в Ирак. Но реални бойни действия водехме единствено втори пехотен батальон”, казва полк. Борисов. Според него добре е, че на място са имали време да проведат подготовка, за да могат военните да реагират на това, което им се случва по-късно.

„Сериозни бойни действия се водеха. В близката история не е имало такива в българска армия. Видяха, че хората са твърди, няма да се откажат, няма да се предадем. Българският войник е много корав войник.

Никога не сме си изоставали зоната, сериозни контингенти – полски, испански, украински си напуснаха зоните – ние нито за един час не сме. Нашите патрули се движеха до последно и в най-интензивните битки. Никога не сме изоставали задачите си, всяка една задача се изпълняваше на 100%”, категоричен е майорът от 68-ма бригада „Специални сили”.

И двамата командоси на няколко пъти подчертават, че целият контингент има заслуга за победата в тази война. С участието на България в мисията полковник Борисов смята, че са допринесли за това страната ни да стане член на НАТО.

Той казва, че за 6 месеца реализирали и проекти на стойност около 3 млн. долара – помпени станции, водопроводи, ремонт на училища, пътища – покрай всички други задачи се изпълнили и това.

Основни изпълнители били иракски фирми и така създали чрез тях и работни места за местните. Мисията им приключва през месец юли, обстановката се успокоила сравнително едва в средата на май. Продължили обстрелите, гърмежите, но нямало сражения.

В публичното пространство се чуват обаче мнения, че мисията в Ирак е провал за България. Тези оценки се осланят на това, че тя е струвала милиони на българския народ, но страната ни не е успяла да направи нито една значима сделка при възстановяването на Ирак след войната.

Дали подобни разсъждение са коректни, това ще преценят историците. Освен самочувствието на редовите военни от свършената работа, тя трябва да носят и полза за обикновения българин. Участието ни в операцията „Свобода за Ирак“ отваря последната врата за членството на България в Северноатлантическия алианс.

Така смята подполковник Иван Алексиев. „Освен опит, ние доказахме, че сме сериозен партньор”, казва мъжът, който преди две години дори написа книгата „Кербала 2004“.

Според него ръководство на армията е направило съответните изводи, особено в частта по осигуряването на следващите контингенти, включително и с въоръжаването с нов тип бронирани машини, ново оборудване за комуникация и др.

Въпреки това, според експерти, и днес има какво още да се желае по отношение на екипировката. Полк. Христо Христов вече като офицер от запаса също сочи като първа поука от мисията, че техниката ни не отговаря на реалността. ЗИЛ-овете при температури от 40 градуса дори отказвали да работят.

Ползата е, че натрупали уникален опит, какъвто рядко в учения може да се натрупа, при това в сложна ситуация, в която всяка грешка се наказва с кръв. Другото, което са доказали, че българският войник има уникален дух, независимо от въоръжението.

„Никой не напусна поста си, успяхме да удържим единствено ние, заедно с полските си колеги. Удържахме нашия пост достойно”, казва полковникът. Колкото до това, че от мисията липсват ползи за България от следвоенното възстановяване на Ирак, полк. Христо си спомня, че организирали група за приятелство и икономическа взаимопомощ с Ирак. Заедно с полк.

Петко Лилов, който е национален командир на батальона събират хора от Ирак. Много от тях учили у нас и имали конкретни предложения – да им се предоставят линии за обработка на мляко, помпи за поливане, говорили за конкретни заводи…

След това изпратихме предложение до правителството, но не получихме никакъв отговор. Доколкото си спомням тогава един известен фактор в нашата икономика каза, че с Ирак е хубаво да се търгува, но не и сега, казва полк. Христов.

За целия период на участие в операцията в Ирак – от 22 август 2003 г. до края на 2008 година, Република България е участвала с 11 контингента с обща численост 3 367 души. За издръжката, транспорта и оборудването на българските контингенти за периода на операцията в Ирак са изразходвани 155 343 000 лв.

Материалът Ню Йорк таймс: Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Във видеото гордия Никола показва умения и прави показно по строева подготовка навръх националния празник на 3 март. Маршировката е демонстрирана пред събралите се граждани и пред очите на почетния гвардейски караул пред сградата на президентството.

Какви искате да станете като пораснете? Сигурно имате не една и две идеи и желания! Толкова много интересни и вълнуващи професии от които можете да избирате. Светът е пред вас и можете да постигнете всичко, стига да го искате! Едно обаче е сигурно – 3-годишният Никола вече знае какъв иска да стане – гвардеец. При това не само иска, той вече е почти готов да застане до големите батковци и да прави същото каквото и те!

Момчето е на 3 години и сам проявил интерес към войниците. Баща му Велизар разказа, че малчуганът често се спирал да гледа смяната на караула на „Дондуков“ 2. Младият гвардеец сам се научил да набива крак след много наблюдения и клипчета в Ютюб.

След много тренировки Никола се решил и показал уменията си на площада пред минаващите хора, които били едновременно изненадани и радостни от движенията на малкия юнак с голямо сърце.

От коментарите под клипа, който беше публикуван във Фейсбук групата Военни Книги и Фотографии, става ясно как е въздействал малкият родолюбец на хората.

„Щастливи и горди родители! Дано има повече такива родители..“, „Малкият войник! България е жива!“ и „Браво, юначе!“, гласят част от тях.

Видео: Bulgaria ON AIR

Материалът ГОРДОСТ! 3-годишният Никола напълни душата на милиони в Мрежата! Вижте само какво направи пред самото…(ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Наистина ли мислите, че от Мистър Бийн не става добър войник и главнокомандващ?
Той отново е тук, само и единствено да ви разсмее и знае как!
Гледайте, за да разберете и се смейте, защото забавлението е гарантирано!
Над 13 млн. гледания има видеото – има защо!

Материалът Yes Sir! Един от най-смешните епизоди с уникалния Mr Bean ! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

20-годишната красавица Карина Димитрова от Карлово вървя рамо до рамо с търновския митрополит на празника Богоявление и предизвика истинско възхищение сред участниците в празника. Въпреки студа и минусовите температури през цялото време тя остана облечена само с народна носия и така се превърна в най-пъстрата и красива атракция на шествието.

Карина, която е носител на титлата „Царица на розата Карлово 2015 г.“ е второкурсничка в Националния военен университет и учи военната специалност „Материални средства, придвижване и транспорт“ и заедно с нея завършва гражданска специалност „Логистика на сигурността“, пише “Борба”.

„Миналата година ме поканиха да се включа в празника и много ми хареса. Казаха ми, че търсят момиче, което да придружава митрополита, и ме попитаха дали искам да се включа. Аз се съгласих, без да имам представа какво точно ще правя. Тази година казах „да“, още преди да чуя края на изречението. При това поисках да отида облечена в народна носия. Тази носия е тракийска и представя моя роден край“, обяснява Карина, която е родена в Карлово и там е завършила СУ „Христо Проданов“ с профил математика и информатика.

Карина признава, че за разлика от миналогодишния януари, когато на 6 януари нямаше сняг и температурите бяха положителни, тази година й било доста студено. „Освен това миналата година бях с униформата, която е доста по-топла, но в един момент просто спрях да усещам студа. Претръпнах някак или изтръпнах, не знам, но помня, че по едно време някой ме наметна с куртката, но дори и така аз не успях да се стопля. Затова предпочетох да извървя целия път от църквата до моста по носия, която е много красива“, признава Карина.

Да бъде войник е била детската мечта на Карина, която е дъщеря на военен. Когато пораснала, красавицата си дала сметка, че да бъде обикновен войник не й е чак толкова интересно, затова решила, че ще стане офицер. Завършила ХІІ клас и Националният военен университет бил единственият вуз, в който тя кандидатствала. Издържала изпитите тук с висок успех, което й дало възможност да си избере специалност и тя избрала да учи материални средства, придвижване и транспорт. „Ще бъда логистик във формированията. Това не е чак толкова тежка военна специалност за момиче, а и е свързана с икономика, което на мен много ми хареса. Добра съм и по математика, такава матура държах в ХІІ клас, така че и този изпит не ме затрудни“, казва още Карина.

Тя е категорична, че да става в ранни зори за нея изобщо не е проблем, не я притесняват физическото натоварване, нито предметите, които изучава. Единственото, с което трябвало да свикне, е това, че е далеч от близки и приятели. Особено трудно й било първите 40 дни, в които курсантите нямат право да напускат военния университет, защото все още не са положили клетва. „Вече всичко е наред. Свикнах, научих се да деля стаята с още три момичета, научих се да се подготвям за изпитите, да се съобразявам с това, че не съм сама, докато чета. Няма нещо, което да ме накара да напусна този университет“, категорична е Карина, която казва още, че получава цялата подкрепа от семейството си. „Май момчетата в моята компания бяха тези, които най-категорична ме разубеждаваха. Но това е, защото те самите не бяха готови да влязат във военен университет. Затова все ми повтаряха, че ще е по-добре да отида с тях или в Пловдив, или в София и със сигурност ще ми е по-лесно. Но аз и тук се чувствам прекрасно, защото вярвам в себе си“, казва красивата карловчанка.

Карина била на 16 г., когато директорката на гимназията, в която учела, й предложила да се включи в конкурса „Мис царица на розата“. Първата реакция на Карина била да каже „не“, но после приела. „Отидох малко скептична и въобще не се надявах, че ще ми сложат короната. Участваха 14 момичета в този конкурс – всички те представители на училищата в Карлово. По принцип Царицата на розите има главна роля в Празника на розата в Карлово. Преживяването се оказа вълнуващо и много приятно, така че и за това предизвикателство изобщо не съжалявам“, казва Карина.

След като получила короната като най-красивото момиче в родния си град, тя имала възможност и да направи няколко фотосесии за модната агенция, която спонсорира празника и конкурса. Така Карина се появила в няколко модни списания и на някои снимки, облечена в булчинска рокля.

Карина е участвала и в театралния състав в читалището в Карлово като ученичка, освен това обича да рисува и често точно по този начин си почива от часове, уроци и тренировки във Военния университет. За да направи стаята с по-уютна, тя е закачила няколко свои картини по стените.

Миналата година Карина се оказала и единственото момиче в представителния блок, с който националният военен университет участвал в парада на 6 май в София.

„Приех го пак като предизвикателство. Записах се и започнахме тренировките. В процеса на работа се оказа, че много от кандидатите не могат да маршируват добре, не вървят в права редица, нямат физическа издръжливост. И от момичетата останах само аз, но бях толкова горда. Мисля, че на 6 май на площада в София, заобиколена от гвардейци и от момчета и момичета от други формирования, аз за първи път се почувствах наистина част от Българската армия“, споделя Карина.

Материалът Ослепителна красавица и курсантка от НВУ събра всички погледи (Снимки) е публикуван за пръв път на Опознай България.