Откъде падна и този сняг сега? То, поне да беше сняг като сняг, а то жива фъртуна. Вали ли, вее ли го? Иди разбери, ако можеш. Заваля повече от проклетия че цяла зима мина, а не можа да си покаже магариите. Ама, а остави непочистено. Грабнах лопатата и хукнах. То, какъв е и смисълът, ама… След 5 минути всичко е същото. Докато обиколя къщата премръзнах целия. А пред гаража – жив ужас. Пратил машина кметът, уж за добро, а целият сняг натикан пред моя гараж. Да го хвана сега този с булдозера, да му покажа едно хубаво как се чисти сняг, ама нейсе. Кучето и то, мисли си че си играем. Подскача след всяка изхвърлена лопата, нарочно се пъха под снега и все в краката ми.

– Да се махаш и ти че ако ти обърна лопатата. Виж как си утъпкал снега – карам му се, но онуй не вдява.
По някое време се задава баба Гица. Мъкне се по разчистения път, подпетила отново някакви галоши. Върви по средата на пътя. Минават коли, надуват клаксоните, ала нашата не помръдва.
– Докторе, ти ли си с този фес, бе? – крещи още отдалече.
– Че кой друг да е?
– Викам, да не е Бойко Борисов, щото и той така ходи, с фес.
– Ше ходи, като му е плешива кратуната.
– Ама, така отдалече, баш на него те направих, да знаеш.
– Той, затъ Бойко, все сняг рине у нашата махала.
– И шал си сложил. Увил си се като кокона.
– По потник ли да бях излязъл?

– Не бе, докторе, щото цяла зима те нямаше. Кучето някакви женски идваха да го хранят. Подхвърляха му храна през оградата. Смеят ли да влязат? Веднъж, докторе, да ти кажа, хвърлиха му половин печено прасе. По Коледа ще да е било.
– Да бе… То, моето куче е мюсюлманин. Свинско не яде.
– Кръщавай ме ти мене. Мюсюлманин е то, колкото си ти.
– Че, какво ми има?
– Така, като те гледам, все в джамията киснеш. Тъй ми се приядоха ребърца. Ама, как да отида да го взема от устата му? Ще ме разкъса пущината. Че все на хляб и кисело мляко не се даяни. Що не ме вържеш в двора си, докторе?
– Да бе, само това ми трябваше.

– По цял ден ще лая, докторе. Каруца няма да пропусна да мине. Поне ще се наям на ребърца.

– Ужас.
– Че то, кучето ти живее по-добре от мен, докторе. Ти, върна ли се вече?
– Не, още съм там.
– Ха-ха, там си ти. Ами, де беше бе, докторе?
– Където е топло.
– И ти като щъркелите стана – зимата отлиташ, а напролет се връщаш.
– Нещо май подраних.
– То, и прости щъркели има, докторе. Не си ли ги виждал как мръзнат като мокри кокошки из пущинаците, някой път като зафучи? Цяла зима нямаше сняг и таман се върна и заваля. Тебе те е чакал, да знаеш.

Залових се отново за лопатата, но баба Гица нямаше никакво намерение да си тръгва. Дойде досущ до ухото ми.

– Докторе, а бе, какво ще правим с тия? – прошепна заговорнически като показа с глава в някаква неясна посока.
– С кои?
– Как с кои? Тия, джендърите, бе.
– Какви джендъри сънуваш и ти, бабо Гицо?
– Как какви? Че ти не гледаш ли телевизия? Тия от конвекцията.
Баба Гица взе лопатата от ръцете ми и се подпря на нея. А работи сега, ако можеш.
– Ти, изобщо знаеш ли, какво е конвекция и конвенция?
– А бе, знам аз, ти не ме учи. За разлика от теб и телевизия гледам.
– Гледаш ти, ама май не чуваш.
– Чувам, чувам аз. Ти не ме мисли. Слушай, докторе – баба Гица се навря съвсем в ухото ми – Да не дойдат някоя вечер да ми направят нещо, бе?
– Кой да ти направи нещо пък сега?

– Джендърите. Кой? Ей, уж си доктор човек, а докато разбереш нещо.
– Че, памперса не си ли го носиш?
– Слагам си го аз докторе, нали знаеш че се изпускам.
– Е, как така… през памперса?
– Ама, колко е то един памперс.
– А бе, чак пък толкоз да са мераклии…
– А недей тъй ти.
– Бабо Гицо, давай ми лопатата и стига си ме занимавала.

Ядосах се накрая. Снегът фучи, премръзнах целия, а тя, с нейните джендъри ме занимава във виелицата и с нейния памперс. Издърпах лопатата от ръцете й и почнах отново да чистя.

– Слушай, докторе – не се предаде отново нашата – Наистина, вземи ме вържи там, у двора. Ще лая повече от кучето ти.
– Да те вържат джендърите.
– Уха, докторе, колко дърва имаш, а моите свършиха.
– Вземи си колкото искаш.
– Ще взема, ама ме боли кръста. Ти и преди си ми давал.
– Че, вземи си колкото можеш да носиш.
– Благодаря, докторе.

Пое баба Гица нагоре по пътя, а аз наблегнах на лопатата. Но, защо така, изведнъж ми стана още по-студено? Ледът проникна в мен и се настани дълбоко, в самото ми сърце. И вихрушката завя там, в недрата на самата ми душа.

– Ей, подлудиха хората с тия джендъри – изпсувах няколко пъти – После, идва 3 март, ще метнат отново турците, Ердоган, Гинка… Няма да имат край темите. Преливане от пусто в празно. И този сняг не се наваля. Чистя, чистя, а… Преливане от пусто в празно.
– Мамито и на снега и на студа, на виелицата, и на джендърите – изругах отново и хвърлих лопатата зад мен.
Кучето изквича уплашено. Че аз откъде да знам че е било зад мен?
– Да се махаш и ти че ако те метна и тебе с лопатата – сопнах му се и на него – Куче да вържеш, няма да стои, а ти се радваш.
Поех към топлата камина. Налях си чаша вино и се излегнах точно пред нея. По-близо до жарта. Огънят пращеше и така омагьосваше.
– Ужас, да съм я вържел като куче – повторих още десетки пъти – Че да си вкусела ребърца.
Но не ми беше смешно. Така и съм заспал. Сънувах баба Гица, вързана на двора. Лаеше като побесняла, заради няколко ребърца.
– Хората лаят, но поне знаят за какво, бабо Гицо – изрекох в съня си – Отвори вестниците или Фейса, пусни телевизора и ще видиш. А ти за някакви си ребърца.
– Пък може и да не знаят, докторе. Не бъди толкова сигурен – обади се и вързаната на двора баба Гица, захапала огромен кокал. Беше щастлива.
А виелицата някак се бе засилила. Вееше и фучеше с нова сила. Сякаш нямаше да има край. Виелицата в нашите души! Онази, отвън все някога щеше да свърши.
Това е! Друго няма.

автор: Хасан Ефраимов

Материалът ВИЕЛИЦА И РЕБЪРЦА (Хумористичен разказ) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Жените избират

Грапава неделна сутрин. Прегръщам Нора с надеждата за сношение, ала тя ме дарява с лакът в ребрата. Къде остана доброто старо гушкане – нали това искат жените? Шептя в изумителното ѝ ухо, а лигите ми капят вътре: „Хайде на секс, Бухалче!” „Изчезни.” „Дай само малко. Обещавам, че нищо няма да усетиш.” „Разкарай се.”

Какво отношение – как да дружа с нея? Вярно – снощи ме пожела, но нали имаше финал на Шампионската лига. Тоя мач е един път в годината и тя баш сега се сетила за мръсотии. Разхождаше телцето си с клошарско бедни дрехи, а в невинната ѝ срамежлива усмивка имаше нещо толкова долно. Тя обича футбола, но вчера беше настръхнала за чифтосване.
Предпочетох бирата, футбола и Кристияно Роналдо. Любимата си легна. Ставаме. Сега ми е сърдита: „Да си пушил вътре?!” „Не, Гущерче.” Дори рибките в аквариума разбират, че лъжа. Нора мрази цигарите, особено когато не са консумирани на терасата, в което съм се заклел.

А тютюнопушенето е толкова красиво занятие. Аз димя задълбочено от четвърти клас (въпреки че и преди това съм пушил, но само заради компанията или на маса). Защо забраниха пушенето в болниците… ами в училищата?? Колко по-приятно е да трупаш знания с цигара в уста. Представям си второлаците в час – на всеки чин има пепелник, Гошко си е забравил запалката вкъщи, но милата класна грижовно му дава огънче от своя качак. Влиза директорът и черпи дечицата с гъзарски Ротманс Плочка, а малчуганите весело шумолят около него. Ами хирурзите – защо не им е позволено да пушат в операция? Та това е гротеска – те спасяват живота ни. Щяла да пада пепел в разтворения ни организъм. И какво толкова, някой да е умрял от пепел!? Така докторите ще са съсредоточени и няма да забравят инструменти в нас (на един приятел му забравиха кафемелачка вътре). Пушенето укрепва моралните ценности, прави индивида далновиден и достоен.

„Защо, Кольо, на печката има тенджера черна вода с девесил?” „Ъмм… снощи настъпах една лютеница и реших да си изпера чорапа във вряла вода. Девесилът е за аромат, че ми се набръчкаха зъбите от изпаренията. Исках да ти помогна с прането.”
„Идиот… а как тъй котката прилича на линчуван германец – рошава, едното ѝ ухо клепнало, ходи и внезапно заспива. Бира си ѝ дал нали?!”
„Не е вярно, само от твоя „Бейлис” лочи. И то е живинка горкото и то иска да разпусне. Бог му е дал душа да взима решения – тя избра алкохола.”
„Боже… котката ми е махмурлийка… Кольо, писна ми – искам нормален мъж.”
„Копнееш да съм ти досаден?!”
„Не… просто искам, като се прибера от работа, да не ви заварвам с котката Ивелина да си мажете петите с мас, за да се пързаляте в коридора; комшиите да не се обръщат към мен с „лейди” и да ми се кланят като японци, защото си ги подучил така и ги е страх да не ги биеш; срам ме е, че стъпя ли в магазина, продавачките винаги ми подготвят две гумени бири, без да съм ги искала; обидно ми е, дето си казал на хорските деца, че съм вещица, която яде колелата им нощем (аз се чудя що, като ме видят, карат надалеч с риск за живота си).”
„Прилепче, да разбирам ли, че с тоя реферат ме молиш за секс?” „Оффф… няма оправия… но… по-добре с теб, отколкото с някой друг. Айде – ще давам.”

Исус е на моя страна. Скачам към банята с мощта на локомотив. Следва прословутото ми 20 секундно сухо къпане, включително миене на зъбите чрез мисъл, ноктопластика и бръснене без отстраняване на косми. Нахлувам в спалнята като кон изял носорог. Любимата е гола… легнала настрани, с четири крайника леко провесени от леглото… Кошута… Поглежда ме… и аз я гледам. Потта ми пада на парцали…

Съвестно върша мъжката си работа… мозъкът ѝ разцъфва като топла баничка. После се прегръщаме. Една жена обича ли – нищо не може да я спре, докато ние сме лежерни и горделиви, мързеливи в любовта. Мъдрите ‘ора са казали, че момичетата може и да не знаят какво искат, но знаят как да го постигнат. А ние… вятър ни вее на бял прилеп. Жена без мъж е като антилопа без хокейна шайба, но мъж без жена… все едно цвете от краставица без пчела да му се порадва.

„Колче, искаш ли капучино?” Сякаш ме пита желая ли да стана педал – какво да го правя това капучино?! „Не, отвори ми една бира.” Минават две минути. Протягам се лениво като тиксо. Изведнъж я чувам да вика оттатък – псува на еднорък чобанин пчелар. Застава на вратата – зачервените очи ме гледат с чиста детска ненавист… от устата ѝ тече тънка лента слюнка… Сега пък какво?! Ооо… забравих… снощи се опитах да опера втория чорап в новата кафемашина – натъпках го в гнездото за кафе. Човек добро да направи…

Автор: Никола Крумов

Материалът Жените избират: Грапава неделна сутрин. Прегръщам Нора с надеждата за сношение, ала тя ме дарява с е публикуван за пръв път на Опознай България.

82-годишната баба Занка от Трън мята пушката на рамо и скита из наш’те планини зелени.

По какви мишени стреля ловджийката и на кого е вдигнала мерника – ще разберете от видеоистория на Елена Чопакова.

Видео: Nova, Дикoff

Материалът Пуцай бабо! Баба Занка стреля по роми с ловна пушка! е публикуван за пръв път на Опознай България.

но когато няма какво друго да се направи и когато дори зимните гуми не помагат, нека се посмеем на една компилация с коли, шофьори, изненадани от снега и леда по улиците. Приятно гледане!

Материалът Смешни и забавни случки с коли по зимните улици! И такива неща стават на леда! ( ВИДЕО Компилация) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Те сънуват най-забавните неща, които са им се случили през краткия им земен път – сигурно сънуват как се плезят на някого, как се заливат с нещо или просто някой смешен далечен, роднина, който се опитвал напразно да привлече вниманието им! Никой не може да каже със сигурност, но е неоспорим факт – те се спукват от смях по време на сън.

Помните ли своите сънища, когато сте се будили със смях. Те са толкова по-малко от лошите или странните сънища, но когато човек се събуди с усмивка, целият му ден тръгва по един малко по-различен начин от обичайния. Е, тези малки приятели още нямат нашите грижи и отговорности, не трябва да стават рано сутрин, за да отидат на работа, нито някой може да ги настъпи в автобуса, и това е най-хубавото на това ВИДЕО – те са напълно безгрижни и изключително доволни от живота и на яве и на сън!

https://www.youtube.com/watch?v=Q6OfmJFtPaA&nohtml5=False

Материалът Питали ли сте се, КАКВО СЪНУВАТ БЕБЕТАТА? Специално при тези мъничета, със сигурност е нещо много, МНОГО СМЕШНО! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.