Жените избират
Грапава неделна сутрин. Прегръщам Нора с надеждата за сношение, ала тя ме дарява с лакът в ребрата. Къде остана доброто старо гушкане – нали това искат жените? Шептя в изумителното ѝ ухо, а лигите ми капят вътре: „Хайде на секс, Бухалче!” „Изчезни.” „Дай само малко. Обещавам, че нищо няма да усетиш.” „Разкарай се.”
Какво отношение – как да дружа с нея? Вярно – снощи ме пожела, но нали имаше финал на Шампионската лига. Тоя мач е един път в годината и тя баш сега се сетила за мръсотии. Разхождаше телцето си с клошарско бедни дрехи, а в невинната ѝ срамежлива усмивка имаше нещо толкова долно. Тя обича футбола, но вчера беше настръхнала за чифтосване.
Предпочетох бирата, футбола и Кристияно Роналдо. Любимата си легна. Ставаме. Сега ми е сърдита: „Да си пушил вътре?!” „Не, Гущерче.” Дори рибките в аквариума разбират, че лъжа. Нора мрази цигарите, особено когато не са консумирани на терасата, в което съм се заклел.
А тютюнопушенето е толкова красиво занятие. Аз димя задълбочено от четвърти клас (въпреки че и преди това съм пушил, но само заради компанията или на маса). Защо забраниха пушенето в болниците… ами в училищата?? Колко по-приятно е да трупаш знания с цигара в уста. Представям си второлаците в час – на всеки чин има пепелник, Гошко си е забравил запалката вкъщи, но милата класна грижовно му дава огънче от своя качак. Влиза директорът и черпи дечицата с гъзарски Ротманс Плочка, а малчуганите весело шумолят около него. Ами хирурзите – защо не им е позволено да пушат в операция? Та това е гротеска – те спасяват живота ни. Щяла да пада пепел в разтворения ни организъм. И какво толкова, някой да е умрял от пепел!? Така докторите ще са съсредоточени и няма да забравят инструменти в нас (на един приятел му забравиха кафемелачка вътре). Пушенето укрепва моралните ценности, прави индивида далновиден и достоен.
„Защо, Кольо, на печката има тенджера черна вода с девесил?” „Ъмм… снощи настъпах една лютеница и реших да си изпера чорапа във вряла вода. Девесилът е за аромат, че ми се набръчкаха зъбите от изпаренията. Исках да ти помогна с прането.”
„Идиот… а как тъй котката прилича на линчуван германец – рошава, едното ѝ ухо клепнало, ходи и внезапно заспива. Бира си ѝ дал нали?!”
„Не е вярно, само от твоя „Бейлис” лочи. И то е живинка горкото и то иска да разпусне. Бог му е дал душа да взима решения – тя избра алкохола.”
„Боже… котката ми е махмурлийка… Кольо, писна ми – искам нормален мъж.”
„Копнееш да съм ти досаден?!”
„Не… просто искам, като се прибера от работа, да не ви заварвам с котката Ивелина да си мажете петите с мас, за да се пързаляте в коридора; комшиите да не се обръщат към мен с „лейди” и да ми се кланят като японци, защото си ги подучил така и ги е страх да не ги биеш; срам ме е, че стъпя ли в магазина, продавачките винаги ми подготвят две гумени бири, без да съм ги искала; обидно ми е, дето си казал на хорските деца, че съм вещица, която яде колелата им нощем (аз се чудя що, като ме видят, карат надалеч с риск за живота си).”
„Прилепче, да разбирам ли, че с тоя реферат ме молиш за секс?” „Оффф… няма оправия… но… по-добре с теб, отколкото с някой друг. Айде – ще давам.”
Исус е на моя страна. Скачам към банята с мощта на локомотив. Следва прословутото ми 20 секундно сухо къпане, включително миене на зъбите чрез мисъл, ноктопластика и бръснене без отстраняване на косми. Нахлувам в спалнята като кон изял носорог. Любимата е гола… легнала настрани, с четири крайника леко провесени от леглото… Кошута… Поглежда ме… и аз я гледам. Потта ми пада на парцали…
Съвестно върша мъжката си работа… мозъкът ѝ разцъфва като топла баничка. После се прегръщаме. Една жена обича ли – нищо не може да я спре, докато ние сме лежерни и горделиви, мързеливи в любовта. Мъдрите ‘ора са казали, че момичетата може и да не знаят какво искат, но знаят как да го постигнат. А ние… вятър ни вее на бял прилеп. Жена без мъж е като антилопа без хокейна шайба, но мъж без жена… все едно цвете от краставица без пчела да му се порадва.
„Колче, искаш ли капучино?” Сякаш ме пита желая ли да стана педал – какво да го правя това капучино?! „Не, отвори ми една бира.” Минават две минути. Протягам се лениво като тиксо. Изведнъж я чувам да вика оттатък – псува на еднорък чобанин пчелар. Застава на вратата – зачервените очи ме гледат с чиста детска ненавист… от устата ѝ тече тънка лента слюнка… Сега пък какво?! Ооо… забравих… снощи се опитах да опера втория чорап в новата кафемашина – натъпках го в гнездото за кафе. Човек добро да направи…
Автор: Никола Крумов
