Митрополит Николай: Разрушиха ни икономиката, отнеха ни децата! Сега искат да ни вземат и земята!

В навечерието на празника в храма бяха посрещнати част от покрова и одеждите на Света Богородица, които бяха донесени от игумен Петър Еремеев, наместник на Високо-Петровския мъжки манастир в Москва и ректор на Руския православен университет „Свети Йоан Богослoв“.

„Никой да не се заблуждава, че е пред народа и църквата. Предстоят много и тежки изпитания. Вижте в какви времена живеем. Вижте в какви времена живеем. Мракобесни сили се надигат, за да потиснат всяка искрица на свобода, достойнство, почтеност и морал“, откровено предупреждава със словото си пловдивският владика.

Митрополит Николай със страшно предупреждение ако не се вземат спешни мерки: Българите ще станат мигранти в собствената си земя

„Атаката е страшна и за да устоим, на нас ни трябва всяка една помощ, всеки един човек. Вижте какво става. От няколко дни четем и слушаме, че ЕС щял да наказва България, че нашите закони не позволявали продажбата на наша земя на чужденци. Не било либерално. Затова трябвало да стане напълно либерално. Щели да глобяват.

Защо ще ни глобяват, да започнат направо да ни убиват. Разрушиха икономиката, отнеха ни стопанството, отнеха ни децата. И това не им стига. Не, те ни искат и земята. В света има безумно количество пари и с тях ще ни купят. Помните ли, че през 2008 година в новия си устав БПЦ записа едно просто изречение – църковно имущество не се продава. Църковната земя не се продава, поради една много проста причина. Земята на църквата не е просто земя на някакво юридическо лице, а на божията църква на земята. На народа божи.

Още някой ли ще каже, че църквата е несъвременна, ретроградна и нелиберална. Това ли искаме – земята на църквата да остане единствената българска земя. За жалост тя не е много. И българите ще станат мигранти в собствената си земя. Питали ли сте се защо Израел не продава земята си? Ами запитайте се“, не скри възмущението си владиката пред миряните, пише glasove.com.

Митрополитът на Пловдив се обърна и към политика Йордан Цонев, на когото от името на БЦП връчи грамота и бе награден с ордена на Св. Апостол Ерм заради заслуги към църквата. Цонев дари иконата на Всецарица от Валтопедския манастир. Ето думите, с които дядо Николай моли и напътства политика:

„Г-н Цонев, моля ви, направете каквото е нужно, дайте им пари ако искат, впрегнете всички усилия. Но запазете земята ни. Земята им не им давайте. Това е вашата отговорност. Това е новата ви следваща отговорност. Защото без българска земя няма да има български народ. Без български народ няма да има българска държава. и тогава всички ордени и отличия няма да имат никаква възможност“ / БЛИЦ

Материалът Митрополит Николай: Българите ще станат мигранти в собствената си земя! Разрушиха ни икономиката, отнеха ни децата! Сега искат да ни вземат и… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Апокалиптичен доклад с шокиращи прогнози за предстояща климатична катастрофа е бил засекретен и скрит от народите по света. Информацията осветли Рето Кнути (Reto Knutti) – топ швейцарски климатолог и професор по физика на климата на Земята в Института по атмосферни и климатически науки в Цюрих. Той е учен със световна известност заради проучванията си на базата на климатични модели.

Участвал е като един от водещите членове на Междуправителствената група експерти по изменение на климата. В края на 2016 г. активно участва в работата на Международната група водещи клиатолози в света, която съвместно с изтъкнати климатолози представи засекретен доклад за наближаващата климатична катастрофа, която според тях започва през 2017 г. Докладът е бил предоставен на правителствата на всички държави. Очаква се в неделя един от най-големите швейцарски вестници „Tribune de Geneve“ да публикува изключително интересно интервю с Кнути. Ето някои откъси от него, публикувани от руски издания, цитирани от Епицентър.бг:

— Г-н Кнути, в края на 2016 г. Международната група от водещи световни климатолози и синоптици, в която и вие участвахте, подготви сензационен доклад. Защо той бе скрит от световната общественост? Какво в него беше толкова секретно?
— Това не беше наше решение. За съжаление… Аз, както и мнозинството мои колеги от целия свят, винаги сме смятали, че хората трябва да знаят истината, независимо каква е тя. Но.. Вие разбирате, че онези по върховете имат свои възгледи и това касае всички аспекти на живота. Това ми се струва много глупаво, те мислят, че са над природата, над процесите, които вече текат с пълна сила, че могат да ги контролират и регулират. Те си мислят, че ще могат да преживеят тези процеси, като се скрият на комфортно място, а за останалата част от човечеството просто не им пука. Но това просто не е така. Това, което вече започна, ще засегне всички страни. ВСИЧКИ!!! Но те просто не разбират това или не искат да го разберат. Те се страхуват или от паниката, или от това, че хората ще започнат да изискват от правителствата си да предприемат мерки срещу ужаса и хаоса, които вече ни наближават (а в някои страни ги усетиха през последните месеци), а не да ги залъгват с приказки за хубаво бъдеще. Още веднъж – решението да бъде скрит нашият доклад бе взето на най-високо ниво.

— Искате да кажете, че човечеството е застрашено?                                          — Застрашено?? (Тъжен смях). Не. ТОВА ВЕЧЕ ЗАПОЧНА!!! И не може да бъде спряно!! Погледнете какво се случва с времето през тази година. Във всички страни… Ние предупредихме за това в нашия доклад още в края на миналата година. Нашият модел за бъдещите климатични събития съвпада на 80% с всичко, което се слумва на планетата. Даже ми става страшно от това. Ако нашият доклад не беше засекретен за хората и правителствата на тези държави, където загинаха или загиват хора, те щяха да се подготвят за тези катаклизми и биха били избегнати много жертви. Това е тъжно и страшно.

— Може ли малко по-подробно? Някои факти?                                                    Рето Кнути разгъва компютърна графика. Датата е 24 декември 2016 г.

— Ето пример какво предсказахме тогава за юни 2017 г. Прогноза за необичайни природни събития за юни 2017 г.:

Уругвай – наводнение (случило се)

ЮАР — наводнение (случило се, десетки загинали)

Турция — аномалии: дъждове и градушки (не се случи)

Китай — аномални дъждове ще доведат до наводнения (случило се, над 5000 души пострадаха)

Таджикистан — аномалии: проливни дъждове и градушки (случило се)

Нова Зеландия — аномални дъждове ще доведат до наводнения (не се случи) Бангладеш — аномални проливни дъждове (случило се, жертвите са 145 души) Америка — аномалии: дъждове, торнадо, смерчове, бури, урагани, наводнения, сняг, градушки (случили са се само някои от събитията)

Русия — аномалии: дъждове, заледявания, смерчове, торнадо, бури, урагани, наводнения, сняг, градушки (всичко се е случило).

— Благодаря. Това впечатлява. И какво чакаме?

— Какво чакаме? (Отново се усмихва тъжно). За вас остават още три спокойни години, нали живеете в Швейцария? Ако бяхте в Америка, Китай, Индия или Русия, нямаше да имате и тези три години. И така. Посветете тези три години на семейството и се постарайте да се подготвите. Не правете планове за покупка на нов автомобил или кариера в работата. Мислете вече за друго. Как да съхраните живота си и този на близките си при новите аномални и извънредни климатични условия, които вече са налице. Просто направете всичко необходимо за да оцелеете в следващите години…

Материалът Климатологът с най-точните прогнози изуми хората: Остават само 3 спокойни години на Земята! Не планувайте нова кола или работа, а как ще… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Уникалната за страната черква във формата на правилен куб, е построена след един облог. Преди десет века майстор-зидар и неговият ученик сключват облог кой ще построи по-хубава църква на двата срещуположни бряга на река Струма край днешния град Земен, там където реката е изваяла през Конявската планина уникалния едноименен пролом.

Никой от тях нямал право да следи какво прави другият. Когато църквите били готови, пръв майсторът отишъл да види творението на ученика си. Толкова бил впечатлен от работата му, че се върнал и разрушил своята, така поне гласи легендата за Земенския манастир. Намира се на километър югоизточно от града, уникалната с кръстокуполната си архитектура и стенописите си черква се посещава от хиляди туристи, въпреки, че е встрани от магистралите и основните пътни артерии. Църквата е градена с местния шуплест камък, наричан „бигор”.

Светата обител, която е съхранена непокътната в продължение на десет века, крие в себе тайни на богомилите, от нея са се интересували рицарите-кръстоносци, освободители на божи гроб, масоните пък търсят тайни знаци по стенописите, изографисани преди хилядолетие. Целият комплекс „Земенски манастир“ е паметник на културата и е филиал на Националния исторически музей. Църквата „Св. Йоан Богослов“ е символ на монументалната живопис от българското Средновековие и е единствената у нас с кубична форма. Кубът с размери 9х9х7 метра се уби, тъй като е разположен в средата на голяма поляна, но когато застанеш в подножието му, църквата се извисява с цялото си величие. 4-метровият купол е вписан в квадрат, така височината на храма става 11.2 м. Характерни за храма са стенописите с живи и реалистични образи, дело на българи-зографи. Те са автентични, не са реставрирани, а само почистени и консервирани. Най-старият стенопис датира от 11 век, на него е изобразена Света Ана и е единственият, запазен от първото изографисване на храма. Вторите стенописи, изписани през втората половина на 14 век, претворяват библейски сцени.

Уникална е тази с „двойният Христос”. За разлика от обичайното причастие, при което Христос с едната ръка дава хляба, а с другата – виното, тук са изографисани два образа на Христос. „Левият” раздава хляб, а „десният” разлива вино, а апостолите са разделени по шест. Един от най-ранните ктиторски портрети са тези на деспот Деян и съпругата му Доя, местни владетели, дарили средства за второто изографисване през 14-и век. Според експерти ктиторските портрети тук са най-старите и с най-голяма художествена стойност след тези на Калоян и Десислава в Боянската църква. Сред запазените стенописи има и една битова сцена. На нея четирима ковачи правят гвоздеите, с които Христос е прикован към кръста, според местните хора от нея се интересуват масоните.

Преди 150 години, през 1867 г., бил извършен ремонт на църквата и построена нова манастирска сграда, разширена в началото на 20 век от отец Янаки Митов. В манастира служели монаси, в църквата се служи до 1966 г, когато е обявена за паметник на българската архитектура и живопис.

Кубичната църква над град Земен има някаква уникална мистика. Според легендите тук някъде в храма богомилите закодирали знака на българина –звездата със седем лъча, единственият символ, който е в състояние да обедини всички религии. От тук, през Земен минали и кръстоносците, които търсили храма на Соломон по писмени знаци от стенописите.

Някакъв кардинал от Ватикана дори предрекъл, че храмът край Земен ще спаси света. Може би заради това някаква „сила свише” го пази вече 10 века от разрушаване, оцелял е дори през смутните времена византийско и турско иго.

Източник на текст и Видео: БГНЕС

Материалът Храм край Земен привлича туристи с хилядолетна ТАЙНА! (Снимки и ВИДЕО) Ключът за оцеляването на… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: lentata.com

Обещах да ви разкажа… Tова не е страшна приказка. Това е истинска история. Виждали ли сте как чужденец, който никога не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене? Аз видях.

Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с много обич. Този път направих едно друго представяне – съпоставка между България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим.

Представих България чрез седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни държави – Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико.

Първо им показах алчността. Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, за да ги погали и съхрани морето. Залези от земния рай, полюшващи се на вълните последни слънчеви лъчи, неизречени думи, тиха китара и миди, изпечени на ламарина.

После снимките се смениха и хората видяха разрушените дюни, гъсто построени хотели по плажовете, дувари до небето и едно измъчено и уморено от агресията море, което се опитваше да събере лъчите на заника, но не му достигаше пространство, за да протегне вълните си…

След това им показах гнева. Снимките на български села, с подредени и чисти дворове, с кипящ живот, с училища, пълни с деца, стада по тучни пасища, извори с жива вода, занаятчии и земеделци, пълни шепи с лято, плодове и мед, се смениха с картини на обезлюдени села, порутени къщи, изоставени градини, буренясали ниви, старци, останали сам-сами на прага на последната оцеляла къща, цигански гета, цели улици, превърнати в сметища, детски площадки, обрасли с тръни, затлачени от боклуци речни корита, изсечени гори, пребити на улицата, пред очите на деца, животни… Разказах им, че гневът срещу разрухата и беззаконието е прогонил хората от България. Гневът е грях. Простено ли е да избягаш.., не съм съдник, а само свидетел.

След това им показах леността, чревоугодието и надменността. Не ми беше трудно.

Първо им показах дядо Добри и им разказах за това какво прави всеки ден, въпреки многото си лета. После достатъчно бе да покажа парламента и лицата на депутатите, дремещи по време на заседание. Много лица – подпухнали, бездуховни, оядени, гримирани, за да не си личи отегчението, лапащи на депутатски трапези и банкети, къщи като дворци на кметове и управници. После им разказах за Ботев, Левски, Раковски, за хъшовете, за Паисий. Показах потретите им, закачени в кабинети, зад лицата на онези, подпухналите. Гротеска.

След това им показах завистта. Разказах им вица за казана с българи в ада, който, единствен по рода си казан, няма нужда да бъде охраняван, защото, ако някой се опита да изпълзи, другите го дърпат обратно надолу.

Накрая им показах похотта. Проститутки по магистралите, трафика на млади българки за бели робини, майки, търгуващи с децата си, докато те са още в утробата им, циганки, които раждат на 11 и 12 години, а след това разчитат на държавата да ги издържа, но продължават да се плодят.                                                           Когато екранът изгасна, никой не проговори. В стаята беше се настанила мъртва тишина. Тогава видях, че жената от Лихтенщайн плаче, а сълзите й капят в чинийката.

Единствено италианецът, с пресипнал от покруса глас, попита: „Но защо, защо направихте това..?“

Нямах отговор. Не, имах. Но нямаше да повярват… Успях да кажа само няколко думи на Екзюпери: „Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки“.

автор: Лидия Делирадева

Материалът Българка насмете политиците със статията си: СЕДЕМТЕ СМЪРТНИ ГРЯХА НА БЪЛГАРИНА! Мрежата прегря след това, а думите й накараха италианец да… е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Ставате сутрин, гледате се в огледалото и се чудите – дали да се обръсна, дали да не се ли обръсна. И харесвате ли се?
– Аз? Всеки човек се харесва. Сещам се, бог да го прости актьорът Стоян Стоев казваше знаменит лаф – сутрин се гледам в огледалото и една хубава дума не мога да си кажа. Обаче човек ако не се харесва закъде е? Е, не се префърцунвам чак толкова. На млади години ходех с голяма брада, Ботев снимах. И когато я обръснах, гледам по витрините едно чуждо лице.

Забравил съм как изглеждам. Човек защо се гледа? Защото иска да е някак си. Дори и сега докато ме снимат, контролирам лицето си. Та не знам дали се харесвам, но се интересувам и ми е приятно да знам, че все още изглеждам добре. По младите момичета казват, ау, на младини си бил ужасен цървул, за разлика от сега… обаче хич не съм изкукуригал и знам, че ме лъжат.
– Във всички времена младите момичета са били интригувани от мъже с биография. За вас се носят легенди.
– Приятно е и да те поизлъжат. Тази сутрин чух край мен уж дискретно да казват – този човек никога няма да остарее.
Когато бях в Куба преди двадесетина години, кубинките се обиждат, ако не им направиш комплимент. Като погледнеш някоя жена как да не и кажеш нещо хубаво. Нищо, че тука ти отвръщат – стига бе, идиот.

– Сега американките могат и да осъдят някого за един поглед.
– Добре че не съм на тия години, щото не пропускам жени като минат край мен без да ги погледна като хората.
Гордея се, че живеца ми още го има и обичам да повтарям думите на майка ми – червата да ти се влачат, ще казваш, че пояса ти се влачи.

– Това въпрос на характер ли е?

– Въпрос на ген. Вглеждам се в родителите си да открия на кого повече приличам. Играехме с Колоянчев някакви класически пиеси по телевизията и с две женски перуки се гледаме в огледалото. Той се чуди – на кого приличам бе, мама му стара. Викам – аз на мама приличам, пък ти не знам, А, отвръща той, вярно, че и аз на мама приличам. Има една реплика в пиесата „От земята до небето“ на Никола Русев – „Младост до време, след това всички заприличваме на едно и също“. Характерът не е на второ място, но кой знае как се формира – от общуването с хората ли, от средата, от труда. За овните има една приказка – човек ще наеме и пак ще свърши работа. Понякога ми казват – по нищо не ти личи, че имаш проблеми или си болен. Хубавата работа, която ми предстои ме зарежда с голяма лъжица „майната му“, заради удоволствието от това, че живея. Тия дни боледувах и доктора пита- какъв ти е проблема. Отвръщам, че от 30 години не можем да ремонтираме покрива. И той вика – че като умреш, ще има ли кой да го ремонтира? И се оправих набързо. Вероятно съм от тези, които се самозареждат с виталност и обич към работата си от хората с които общуват.

– Въпреки това живеем като вечни недоволници. Не е ли потискащо?

– Мислил съм за това. Защо се отказах от политиката. Защото моята натура е на водач. Аз мъкна куфарите и колата, аз съм организаторът. Но съм се хващал в празнословие. Мърморенето и бездействието сигурно се превръщат в национална черта.

– Много надежди са възлагани на мъжа-водач, но у нас с тази роля нещо не се получава.

– Водачът трябва да поема отговорности. Животът ми май мина все в преходни периоди, а такива периоди не раждат гении. Много герои съм изиграл, от тези, които са по паметниците и се хващаме за тях. Но виждам, че няма покритие между желанието да нося отговорност и възможността да реализирам това, за което съм поел отговорност. Затова е тъжно, когато и аз и целия народ се превръщаме в празнодумци. Спасението за мен е в театъра. Големият Станиславски е казал – зрителят идва в театъра, дава своя лев и казва- лъжи ме, но ме лъжи хубаво. Което никак не е лесно.

– Прекрасна формула, но пред красивата лъжа надделява стремежът към високите екстри, без значение на моралната цена.

– Така е, защото впрягаме каруцата пред коня. Баща ми казваше – ако ти е скучно, забии пирон в стената, ще се почувстваш горд, че си свършил някаква работа. Поне шапката си можеш да закачиш на него. Срещал съм млади хора, дечица, които тежко въздишат – ох, колко е скучно, колко е тъпо. Я тези момичета да отворят раклата на баба си, да се научат поне една поличка да си ушият сами.

– Какви ги приказвате, ще бъдат ужасени.

– Преди екстрите човек трябва да докаже, че умее някакви неща по-добре от другите. Те сега не се интересуват един от друг, даже не се харесват. Пробват живота по филмите. И се чудят, че всичко им е скучно. Ами като нищо не им е скъпо, като нямат търпение торба сол да изядат заедно.

– Визията стана по-важна от съдържанието.

– В едно предаване по телевизията за Свети Валентин момичетата все бяха в панталони и якета. Цялото ни време се промени. Но нали съм от по старото поколение, като съм изпитвал деца от театрална паралелка и ги пращам да се облекат като момичета, а не на баща си с фанелката. И е добре ако имат два чифта дънки, едните да перат, другите да ги носят, а не като ги събуят, да стоят прави. Виж как е облечена възрожденската жена, въпреки че от китката до глезените нищо не се вижда. Но загърбихме традициите, макар света да се крепи на традициите си. Никой не облича роклята на баба, поне да се огледа. Веднага сме склонни да тичаме подир модата. Дори на винския бал повечето жени отишли като на латино парти.

Бяха събрали фолкпевиците да правят анкета за мъж на годината- не можах да ги различа – всичките руси, с еднакви прически, еднакво гримирани, еднакво облечени. Пълна липса на индивидуалност, липса на собствен стил и култура. Пеят по един и същи начин, кълчотят се по един и същи начин. И хлапетата по стадионите знаят всичките им пошли песни наизуст. Та пак се връщаме към проблема, че ние българите само мърморим и копираме.

– Няма го стопанинът на къщата, от която са излезли тези момичета. То и къщи не останаха. Как в Америка да си мечтаеш да се завърнеш в някакво панелно гето.

– И улицата, на която съм отраснал я няма. Затова цял живот сънувам, че каня гости в къщата, където съм роден. Къща на две стъпала, в която направо влизаш вътре. Точно такава беше нашата. Ниска, с две големи стаи и голям салон в средата, с лятна кухня и огромен двор, в който имаше всичко, за което можеш да се сетиш. Като дете, прияде ли ти се нещо, отиваш да си го откъснеш.

– Човекът унищожава собствения си рай.

– Започнахме да се връщаме към някои истини, защото се видя, че се самоунищожаваме. Когато Вайда беше тука и правехме „Делото Дантон“, на едно честване нещо се изпокарахме и стигнахме до бой. Той каза – вие сте щастливи хора. Събирате се по 50 човека, ядете, пиете заедно и накрая се биете. Докато света се е затворил. Колкото повече навлиза техниката и улесненията, хората се отчуждават. Бях в Сан Диего, град който се е проснал на 180 километра. Там българите не могат да се видят, общуват си по интернет. Бог да я прости Мариана Димитрова, питам къде е града, улиците, кафенето в което обича да ходи, кварталния магазин. И тя ни заведе в един огромен „мол“ където се ходи веднъж в месеца, купува се прясно месо и се замразява за ядене до следващия месец. В Канада играхме българска пиеса, която им се видя пълно недоразумение. Не можаха да се начудят защо главния герои мъкне туршии и компоти на децата си. Голям смях падна. Викам, не мога да ви обясня защо не ядем зеленчуците пресни, докато не опитате една българска царска туршия. В Америка няма никакво отношение към кухнята. Само един стек могат да докарат.

– Мечтата на мнозина стига до този стек.

– В едно съм сигурен. Трябва да си запазим българското оазисче. Иначе какви са тия англичани и японци които се преселват тука. Явно намират онова, което отдавна им липсва. В двора сам да засадиш един домат, да си боядисаш къщата. И мен ме е налегнала мисълта, че трябва да имам едно място, далече от шумотевицата. Вярно, че и без пари са ми го давали. До ден днешен какво правя – само работя. А чувствам потребност сам да разчопля земята, да бодна едно коренче. Това не значи, че съм остарял. Готов съм да се радвам на простите неща, които съм загубил от тичане.

– Същото ли е като да си загубил корените си?

– Склонен съм да оправдая всичко, стига да не имитира лошо псевдомода или ценности. За младите е неизбежно. Внукът ми е на 17 години, на какво ли не се прави. Умирам си от смях с него. Но знам че ще му мине. На тая възраст ходехме с едни тесни кюнци-панталони, дето със сапун ги обуваш. И косата на букли, вързана с кърпичка и два възела. Сега пък си бръснат главите. Но важното е човек да намери своята индивидуалност. Ако е възпитан да търси себе си.

– Не е лесно. Може би такава свобода има само в изкуството.

– Редовия българин бавно осъзнава отговорностите си. Доста години интелектуалецът беше обречен на бедност. Днес когато си беден никой не те слуша. Започна да се купува дори мястото в политиката.

– След славата имали ли сте усещането за провал?

– В нашата професия истинските връхчета са малко. Може би това, което не е успех е провал. Когато си бил на върха, хората те мерят по него.

– Еверест не е пешеходна зона, не може всеки ден да се катериш дотам.

– Но трябва да имаш благородната амбиция пак да го направиш. На моята възраст хората се поуморяват. И се питат – за цял живот не постигнах ли правото да бъда олимпийски шампион. Аз се правя на корав. Обичам да работя и да гледам напред, към следващия ход. На сцената мога да бъда и в миманса. Но в живота не мога да бъда анонимен. Обаче напред нищо не се вижда. Държавата трябва поне да създаде структури, в които да се развиваме. Хората от политиката поне малко да зачеркнат личните си интереси, та да потръгне каруцата. Но там все нови гладни отиват и ни предстоят още нови гладни години. Аз самият бягам от обществена ангажираност, за да не се превърна в демагог.

– Дори светския блясък не ви ли липсва?

– Знам че лицето от екрана се износва, когато не присъства стойностно в изкуството. Моята работа е не да давам интервюта и да ходя по коктейли, а да снимам филми и да играя в театъра. Когато ме упрекват, че избягвам светската показност, се оправдавам че това не ми е работа. Омръзнал съм на много хора, а и те са ми омръзнали. Не ми издържат нервите да гледам как някой хора разнасят вратовръзките си насам натам по няколко пъти на ден. Аз колкото съм ходил по такива срещи и колкото време съм загубил, никой не може да ми го върне.

По страшното е, че в последните 15-16 години някои казаха – времето е наше и моето време, в което можех да снимам не 5, а 15 филма ми го откраднаха.

– Какво си представяте за синовете си?

– Дай боже да не им се извинявам за нещата, на които съм ги учил. Че трябва да воюват за правото да изявяват характера си, да слугуват дълго в професията, докато бъдат равни на другите. Да постигнат нещо и после да чакат материалното. Удоволствието е да създават нещо, което другите не могат. Баща ми така ме е възпитавал. Но явно начина, по които ги карам да търсят успеха не е много съвременен.

– Какво става с обещанието да напишете преживелиците си?

– Едно време баба Ванга беше казала на моя приятелка – ти му кажи да не приказва ами да пише. Обаче на мене все още ми се играе. Не съм много лаком, но не ми се разделя с огромното удоволствие да бъдеш на сцената, на екрана.

– Трудно ли се подържа форма?

– Продължавам когато не съм зает всяка сутрин да ходя на фитнес и плуване. Ако пропусна две три седмици, ужасно ми тежи. Достатъчно е два часа натоварване, за да се събуди в теб енергията, зареждаш се и по друг начин гледаш на света, отгоре. Отдавна знам, че не съм „на коня“, дошъл е ред на младите. Те все още не ме изхвърлят, макар да съм се уморил да бъда водач или говорител.

– Съпругата ви Гергана написа няколко книги за актьори. Вглежда ли се професионално във вашия живот?

– Радвам се, че ме питате за нея. Тя написа още две книги, които не са излезли, едната е за Красимира Колдамова. Когато навремето от радиото искаше да отиде в „Жената днес“ й бяха казали – ще те назначим, ако направиш интервю с мъжа си. Идва тя и ми носи петнайсет въпроса, на които всъщност си отговаря сама. И аз викам – ще им ги дадеш така – петнадесет въпроса, които останаха без отговор. И ги публикуваха. Питайки ме, тя си отговаря сама. Но не мога да говоря с жена си за всичко.

– Не вярвам някоя тайна да й е убягнала след повече от 40 години брак.

– Играта, наречена живот е да не казваш всичко в очите на партньорите си. Между нас все още има някакъв антагонизъм. Тя е рак, аз съм овен. Все още съществува надпреварата. Аз ли съм мъж на Гергана Михайлова или тя е жената на Васил Михайлов. В едно интервю твърдеше – аз ще доживея момента, в който ще казват – това е мъжа на Гергана Михайлова, а не обратното.

От време на време заплашвам, че сядам да пиша, защото помня много стари неща, но си оставам със заканата. Няколко пъти съм си говорил сам и се уплаших. Питах двама колеги, те викат и ние си говорим, та се успокоих. Говоря си, много хубаво си говоря и се харесвам. Обаче съм изпил две ракии. И си казвам – другия път ще се запиша. Но пак не го правя. И сега страдам, че всичкото това, за което си говорим не го написвам.

– Като срещнат неволята наследниците ви кого викат на помощ – мама или тате?

– Единия вика мама, другия тате, а внука ходи при всички в очакване да получи поощрение.

– Не викат ли: ей, баща ми е голяма работа?

– Веднъж като отидох да взема внука ми от детската градина и всички се побъркаха – не беше казал, че дядо ме у капитан Петко Войвода. По пък един от синовете ми е казвал, че това го е потискало, другият не. Трудно им е било, защото повече ме е нямало вкъщи. От друга страна с по-малкия си син имам няколко приза за най-добър баща, защото разликата им е 14 години. Хубави са ми децата, изучиха се и двамата. А внука ако извади голям глас, ще го направя певец.

– Кога ви идва отвътре да запеете?

– Когато съм сам. Вече рядко пропявам пред хора. Срещал съм се с много голяма любов – човешка, зрителска и съм пял, защото когато пеех, по площадите всички плачеха. Сега нещата се промениха, вече не можеш да заразиш цял град с една песен от един филм.

– Кое е по трудно – да заразиш цял град с чувствата си или само един единствен човек?

– Понякога може и цял свят, а точно човека когото искаш да не можеш. Но аз вече се пазя от такива зарази.

– Защо, в тях е интригата на живота.

– Да, но с течение на възрастта оздравявам бавно…

Източник: slovo

Материалът Великият ВАСИЛ МИХАЙЛОВ /капитан Петко войвода/: Чувствам потребност ДА БОДНА ЕДНО КОРЕНЧЕ В ЗЕМЯТА е публикуван за пръв път на Опознай България.