Снимките ни изпрати Николай Илиев във фейсбук страницата ни, като Минко Марков Гализов се пада негов пра пра дядо.
Статия, публикувана във в. Росица

Жители и гости на Ловнидол се събраха в селското читалище, за да почетат паметта на Минко Гализов – Опълченеца от Ловнидол. Местните и техните гости изслушаха неговия правнук, който пази жив спомен за разказите на хората за Опълченеца. Положиха свежи цветя на гроба му в църквата „Св. св. Константин и Елена“, запознаха се с неговата биография, която бе издадена като книжка от краеведските звена в област Габрово. С толкова малко думи може да се обобщи събирането на хора в памет на една личност, но историята е дълга и поучителна, а откриването й – толкова случайно, че си струва да бъде споделена.

Имах съсед – дядо Васил Димов, много умен и начетен човек. Зимно време седяхме до моя компютър, той говореше, а аз записвах неговите разкази. Така се родиха историите за Коконския геран, за Иван Станев и за Йонко Джамбазов. Много пъти дядо Васил ми казваше: “А за Минко Комитата знам всичко, той сам ми го е разказвал. Бил съм още дете, но съм запомнил до ден днешен“. А времето, това време, което днес препуска като бясно, то все не даваше възможност да седнем и да чуя неговия разказ… Докато миналата есен, по време на предизборната кампания за местна власт, в селото не дойдоха млади хора от неправителствена организация. Разгледаха селото, поинтересуваха се от забележителностите, паметниците. Така стигнахме до църквата “Св. св. Константин и Елена“, която се изправя гордо в центъра, малко по-встрани от площада. Тогава ние, местните, се пожалвахме, че нямаме сили и средства да изчистим изцяло нейния двор. Едната му половина бе обрасла с къпини, лиани и храсти, а там се намират паметниците на стари свещеници. Младите ни гости обещаха, че веднага след изборите ще дойдат и ще помогнат, защото имат хора и техника. И взеха, че спазиха обещанието си. А ние призовахме и населението на Ловнидол. Събрахме се две поредни съботи – то беше сечене, извозване на клони, дървета. Изморихме се всички, но резултатът беше прекрасен – църковният двор светна. След втората събота ми се обади едно от момчетата, което най-здраво работеше с машините, и ме помоли да отида и прибера фланелката му, която забравил на едно дърво. И така, вече успокоена от усилената работа, в неделята приседнах на оградата на притихналия църковен двор и загледах паметниците, които бяхме освободили от плен. И изведнъж на единия паметник прочетох „Минко Гализов – опълченецът от с. Ловнидол“. На паметника имаше снимка на възрастен човек с бяла брада, с униформа и много медали. Тогава си спомних за Минко Комитата и разказите на дядо Васил. Знаех и къде е къщата – също в центъра на селото.

Свидетелство за освобождаване от служба на редник Минко Гализов, което се пази в Историческия музей в Севлиево.

Имаме история на селото, написана от дългогодишния учител и директор на основното училище в селото Георги Николов Гализов. Той и Минко Марков Гализов (Опълченеца) носеха еднакви фамилии и бяха от един род. Разгърнах книгата му и там намерих следното: “В знак на почит и уважение е погребан в църковния двор, а в Историческия музей в Севлиево се намира уволнителното му писмо от руската армия и грамотата за награждаването му с орден за храброст“.

Свързах се с Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево и тя потвърди наличието на три документа – фотография, уволнително писмо от руската армия и грамота за награждаването му с орден за храброст. След това, сканирани, бързо ми ги изпрати по Интернет и моето сърце заби лудо – за тези документи в селото дори не се знаеше. Историческият музей подходи с разбиране към желанието да извадим документите от музея, да ги преснимаме и ги предоставим на жителите на Ловнидол.
Публикувах в Интернет снимките, тези от надгробната плоча, в която бръшлянът се бе врязал жестоко дори и в камъка и тези, които ни предостави Историческият музей.
Радостта ми беше безкрайна, когато се появи коментар на млад мъж – историк, преподавател по история във Велико Търново – Данаил Райков Христов.

Той написа: “От този опълченец има записки, направени от сина му Недялко и ние би трябвало да ги имаме в нашата ловнидолска къща“. Само след няколко дена баща му Райко донесе старичка книжна папка, в която, написани на пишеща машина, лежаха около 80 листа.
Така започна тази история, та чак до днес, когато успяхме да почетем паметта на Опълченеца от с. Ловнидол, участвал в боевете при Шейново и Шипка – Минко Марков Гализов.
Направихме портрети на документите, които имахме, свързахме се с наследниците му и ето днес, в тази трудна обстановка на пандемия, се събрахме в читалището, за да поговорим за един велик българин – Минко Марков Гализов, включил се съвсем млад в 6-та опълченска дружина, преживял Руско-турската война и доживял до дълбоки старини.

Ето накратко неговата биография:

Минко Марков Гализов е роден на 8 май 1856 година в село Ловнидол. Израства в будно, патриотично семейство и е четвъртото по възраст дете на Марко Нанков Гализов (Бунарджията) и Рада Минкова Йовкова. По-големият му брат Ненко активно се включва в подготовката на Априлското въстание в село Ловнидол. Най-голямата му сестра Цона е омъжена за председателя на революционния комитет.
Детството и юношеството му преминават в лишения и страдания. Едва 10-годишен става аргатин на богат турчин в Крушево, а 12-годишен – пастир у богатия малкочевски турчин юсурджия /данъчен инспектор в миналото, който определя каква част от произведеното зърно от хората да вземе/ Хаджи Алил. През пролетта на 1869 г. става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с Матей Преображенски – Миткалото, Бачо Киро Потров от Горни турчета, Стефан Стамболов и др.
Завършва килийното училище в село Ловнидол при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През 1872 година се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия около 7 години, пребивава в Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти – революционери. Включва се в революционното движение на българските емигранти.

След обявяване на Руско- турската освободителна война, на 1 май 1877 г. в град Плоещ се записва в Шеста дружина на Българското опълчение. Георги Гализов разказва: “Минко Марков Гализов беше герой от Шипка. Често ни разказваше за тези времена“.
Българското опълчение влиза в състава на Предния отряд, начело с генерал Гурко. След освобождаването на 25 юни 1877 година на Търново, най-важната задача е била укрепяването на руските войски при Шипченския проход. “Нашата VI опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември при Шейново. Като събра по-голямата част от войската си, към 10 часа генерал Скобелев започна атака от югозапад към шейновския укрепен лагер. Към 18 часа Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“, разказва в спомените си Минко Гализов, записани на пишеща машина от сина му Ненко Минков Гализов.

След края на Руско-турската война, на 16 юни 1878 година в Пловдив опълченецът Минко Марков Гализов е уволнен. Уволнителното му писмо се пази в Историческия музей в Севлиево.

През 1924 година Минко Марков Гализов, за показаната храброст в боевете при Шипка получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.

Минко Гализов доживява до дълбоки старини. През живота си участва активно в обществения живот на селото. Селяните му дават прякора Комитата. Член е на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в Севлиево, паметника в Канлъ дере и паметника в центъра на Ловнидол.

Почива на на 24 ноември 1950 година на 94 години. Погребан е в двора на църквата “Св. св. Константин и Елена“.

За нас, днешните съвременници, бе важно да чуем спомени за този велик човек от по- възрастните хора от селото, които са последните, имащи спомени от него, да чуем какво са разказвали родителите на неговите правнуци. На срещата бяхме поканили Минко Буздрев – правнук и Явор Буздрев – праправнук.

Правнукът Минко Буздрев дълго ни разказва това, което е слушал от майка си, за този невероятен човек и личност – Минко Гализов. Как е носел непрекъснато с гордост своята униформа, как е бил почитан от всички хора в селото, как на празници са му отреждали почетното място в средата. Разказа ни и за това, че при завръщането си от Украйна и Румъния е донесъл икона, която семейството пази и до ден днешен, как през 1920 година е построил къщата, която сега знаем, и на която сега е поставена паметната плоча. Как от София е донесъл първия радиоапарат и го е оставял на прозореца, за да може да го слушат хората, тръгнали към мегдана. Минко ни разказа и за това, какво уважение е имал царят към него и как за Коледа всички опълченци са получавали пакети с подаръци от царя – такива неща като кафе, шоколадови бонбони и захар, каквито в селото не са знаели даже. Разказа ни и за това, как е починал само за няколко дни, в пълно съзнание, когато е разбрал за колективизацията на нивите и горите от държавата, как е легнал на леглото, поискал да му облекат опълченската униформа и да му сложат калпака и така си отишъл от нашия свят.

Изненада ни посещението на млад мъж от Велико Търново – Николай, също потомък на Гализовия род, но от друго разклонение. Научил за събитието, което организираме, пристигнал да се поклони на своя прапрачичо. В негово лице спечелихме нов симпатизант на нашата читалищна дейност и на всичко, което се опитваме да направим за възраждането на българските села.

Благодарим на регионална библиотека “Априлов – Палаузов“ в Габрово и нейния отдел по краезнание, в лицето на Нина Христова, която присъства на тържеството, а и винаги ни е помагала, когато сме търсили своите ловнидолски корени. Е, сега намерихме нов – много дълбок и здрав, за който можем да се държим и да вървим напред.

Материалът Опълченецът от Ловнидол – Минко Гализов, бил се зверски на Шипка и доживял свободата е публикуван за пръв път на Опознай България.

в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура! …Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския“. „…Вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната …отломка. И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето…“

Един смел учен, който каза неудобната истина, неудобна и нежелана и днес за световното задкулисие – а тя е, че българите са най-древният народ на земята и родоначалници на човечеството.

Заради своето безстрашие да говори Истината, той дори беше заточен в каторга, но не се отказа от Истината.
Никога в човешката история, нито едно правителство не се осмели да каже истината за Божия народ на Българите, Хората на Богинята на Светлината Бал / Бъл и Нейния син Бог Слънце.
И знаете ли защо?! – защото всички правителства, политици, финансисти, служители на системата за поробване на човечеството и държането му в окови, са служители на Лъжата. Истината е тяхната предизвестена смърт – разбере ли се, че човекът е Божие творение, а не маймуноподобно полудяло животно без душа, родина и корен, то човечеството няма вече да може да бъде експлоатирано и унижавано.
Затова и всяка политическа власт, всеки режим от началото на човешкото общество до днес е криел Истината за Божествения произход на човека от Божия народ на дедите ни Древните Българи, просветлените мистици на древността.
/aliya.blog.bg

Дмитрий Сергеевич Лихачов е руски филолог и културолог, академик и член на Академията на науките на СССР. Роден на 25 ноември 1906 в Санкт Петербург.

Изследовател на средновековната руска литература, изобразително изкуство, история и фолклор. Обект на негови проучвания са и византийската и славянска литература и изкуство. Изследванията му засягат истаробългарската литература и изкуство, в частност делото на Кирил и Методий, Търновската книжовна школа и нейното влияние върху руската литература, което той определя като „Второ южнославянско влияние“.

„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата”, – Д. С. Лихачов

Проучванията му обхващат византийската и славянска литература и изкуство, старобългарската литература и изкуство, делото на Кирил и Методий, Търновската книжовна школа и нейното влияние върху руската литература, което той определя като „Второ южнославянско влияние“.

Културата е решаващ фактор за преодоляването на най-страшните изпитания на историческата съдба:

“… в най-тягостните и кризисни епохи на българската история, българската писменост, и по-специално българската литература, се е връщала към първите си столетия – към Златния Век на българската писменост… Тъмницата, в която са превръщали България ту Византия, ту османските турци, никак не е могла да бъде със здрави стени за духовната култура на българския народ”, – Д. С. Лихачов

В продължение на тридесет години до края на живота си, Дмитрий Лихачов неуморно отстоява уникалното значение на българската култура:

„Скъпи български приятели, не забравяйте – вие сте една от най-древните сред съществуващите днес културни нации в Европа и в света.

Много неща са отминали, древният Рим и древна Гърция, Византия, но България е тук – късче от най-древната култура между всички европейски страни. Затова – пазете я! За да бъде българската култура не само късче от старината, но и първата частица на бъдещето. Духовното богатство на България, създавано с векове, трябва да пребъде. Такова е историческото предназначение на България и аз вярвам в него.“

Дмитрий Сергеевич Лихачов

Материалът Акад. Дмитрий Лихачов към българите: И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото е публикуван за пръв път на Опознай България.

„В бащин дом на ул. „Врабча“ 17 живее старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева, родена Георгиева Стринска. Тя е израснала и остаряла до Апостолската Голгота.

От няколко кратки разговора с нея се добрах до следното:

– Мома бях на 18 години по онова време. На същото това място беше старата ни паянтена къща, от която виждахме всичко, па и близкият до нас ров (окоп), що беше по онова време, ни улесняваше, тъй като щом се изкачим на него виждахме, като на длан, всичко, що ставаше наоколо.

Още отвечер (понеделника) забумтяха удари на брадва и уплашиха всичко живо в махалата – ковяха и пристягаха бесилката. И зашетаха цигани и заптиета около нея – отсам окопа, на северния ъгъл на днешната Държавна печатница (дн. Национална галерия за чуждестранно изкуство – бел.ред.) и на юг десетина крачки от сегашния паметник.

И заснова по дървения мост, що беше близо до бесилката, много свят – предимно турци, аскери и цигани. (Мостът е бил между паметника и Художествения театър).

На полето, оттатък моста, беше кундисал турски аскер и запалил огньове в изкопани дупки за огнища, върху които вряха казаните с ядене.

При бесилото даваше някакви наредби дебелият Рушид-Баба, ключар на конака. От близката махала се трупаха цигани на рояк и някои радостно подскачаха – там бяха и комшийките-циганки Пама, Мика и Зайнепа, прочути в махалата със своя разгулен живот.

…Настана нощ, черна като катран. Тъмнеят залепените с книги пенджери. Само в мръсната пред нас циганска махала тук-таме горят огньове, и на тумби около тях пияните циганки дигат олелия и играят кючек на турските манафи. Уплашени сме и никой не заспива.

Утринта е вторник – пазарен ден, и рано още в зори плъзнаха заптиета из сокаците, затропаха по врати, прозорци и с псувни караха ни да отидем при бесилото и сеир да чиним. С баща ми, Георги Стрински, търговец на добитък и доставчик за войската, отидохме да гледаме отблизо обесването.

Страшният Рушид-Баба е навил на ръката си „по рибарски“ въжето. Откъм конака и към черквата „Св. София“ пълзи черен мравуняк от турци. Напред върви злият, прочут със своята жестокост луд турчин Дели Муразим, възседнал бял кон, а след него заграден от стража върви гологлав „Баш-комитата“ – Левски с вързани назад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете.

Бодро вървеше Апостолът и се приближаваше към бесилото, и като стигна на 15-20 крачки от него и до прозореца с железни решетки на турската военна фурна (днешното северно крило на Държавната печатница), се спря и силно, с ясен глас се провикна на турски: „Рушид-Баба, азърла сана гелен кочу кесесън“ (Рушид-Баба, приготви се, идва овен да го заколиш). Турчета, цигани и циганки мяучат, плезят език, въртят глави, със стиснати юмруци му се заканват и някои повтарят: „Коч гелий, коч кесесън, азърла сана, Рушид-Баба!“…

Дебелият Рушид-Баба не дочака да се приближи Левски и на 3-4 крачки от него – отдалеч (като ласо) ловко хвърли и надяна примката върху врата му, преметна бързо през напречната греда края на въжето, което двамата цигани Билал и Шаин задържаха, и още трупът не бе увиснал, циганинът Бекир измъкна от чебъра (каца, напълнена с вода и поставена надясно до бесилката) чебърника (дърво, прекарано през ушите на кацата и служещо за по-удобно носене) и удари* Левски по рамото към врата, за да се затегне въжето, на което без много гърчене увисна трупът. На гърдите му се вееше окачена книжка.

Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърляха камъни по обесения и тялото се залюля…

*От тоя удар е станало прекъсване на сънните артерии или парализ на мозъка, та не е имало рефлективни гърчения, а това е оставило впечатление у мнозина, че Левски мъртъв е окачен на въжето.“

статия от Георги Черкезов, по разказ на г-жа Атанаса Н. Янева

„Вестник на вестниците“, юли 1937 г.

„Щом свещеникът се оттегли, пашата заповяда да окачат иляма на гърдите на Левски. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кятипин. Героя стоеше бодърствен посред мегдана, приблизително там, дето величествено се издига паметника му. Тука по заповед на Мазхар паша свалиха оковите от нозете на Левски и Хасан чауш го поведе 20 разкрачи наляво в търнака, дето стърчеше бесилницата. Окото на Левски не трепна.

След това се изкомандува закачването на Левски на бесилото от двама цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъка си…

Привечер Мазхар паша заповяда да снемат тялото на Левски и да го заровят там, при бесилката, след като се извърши опелото му по християнски обряд.“

Това са спомените на Михаил Буботинов, публикувани в знаменитата книга на Николай Хайтов „Последните мигове и гробът на Васил Левски“.

По м-али от Десант:

Свидетели разказват за бесилото

На 14 януари 1873 г. (по стар стил) Извънредната комисия осъжда Васил Левски на смърт чрез обесване.

За изпълнението на присъдата поп Минчо Кънчев разказва в своята „Видрица”:

„Съмна се, 6-ий февруари (по стар стил, б. р.) дойде, до обед виелица силна. След обед времето се поправи. Февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтърча по улиците кални.

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката… Рота войска от страните на бесилката „волно” стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място разтъпкваха и у бесилката зяпаха.

Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше. Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено. Войската и тълпата чакаха бунтовника. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха от колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани.

Али чауш заповяда, Дормуш Сали метна примката. Казим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна. Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца. От циганите и от подуенските шопи лудешки се закикоти… След като народът на Мазхар паша се разотиде, останаха циганчетата шопчетата с камъни да мерят висящия труп”.

На 10 октомври 1936 г. в. „Мир” публикува разказа на Пешо Танчев, който като ученик минава покрай мястото десетина минути след обесването на Левски:

„На днешното място на храма „Ал. Невски” се намираше турската казарма. Наоколо нямаше никакви постройки. Само полета от треви и бурени. В пепелявото небе се очертаваха гредите на бесилката. На нея висеше тялото на Левски. Беше облечен в груби самочерни (в естествения цвят на овчата вълна, по-скоро тъмнокафяв) дрехи.

На нозете си имаше бели вълнени чорапи; обуща нямаше. Върху гърдите му бе закачен лист бяла хартия, на който бе написана присъдата на турски, еврейски и български. Главата на Апостола бе обронена и наведена на едната страна… Левски бе мъртъв”.

Вестникът обнародва на 27 март 1937 г. и спомените на Георги С. Потайников за този черен ден в българската история:

„Зимата беше много топла, особено първите дни на февруарий бяха пролетни… Запътихме се по направление „Св. София” и стигнахме при бесилката, спряхме се отсам хендека, доста изплашени от гледката. Стоейки така, гледахме как циганки грабваха камъни и отиваха да бият висящия на въжето човек…

Хаскерът около 50-60 души, който беше при бесилката, ги пъдеха, ругаеха ги, но не ги биеха… Полека се приближихме на около десетина крачки от самата бесилка… Ужас ме обзе, когато познах в лицето на този обесен човек човекът, който дохождаше при баща ми като пътник в Хаджидимановия хан…

Що се отнася до самото място, гдето беше обесен Левски, аз твърдя, че бесилката беше 3-4 крачки навътре в градинката на къщата № 2 срещу паметника му, гдето сега спират пътническите автомобили към Орхание (дн. Ботевград) и Пирдоп (сега там се намира бившето кино „Сердика”, б. р.)”.

Материалът Записки от очевидци: При обесването на Апостола циганите правеха потресаващи неща и се гавреха е публикуван за пръв път на Опознай България.

“Моля, споделяйте: Епохален момент в импулса за въздигане славата на България! Пряка наследница на първордния род и чиста ДНК – Лейла Пугачова в историческото първо предаване в духовната история на родината ни! Величието на родината ни се въздига след хилядолетие на забрава!

Рода Дуло се показва със силата и славата си през вековете отново!

Зовът ни кан Кубрат, цар Борис, цар Симеон, княгиня Олга и БОЯН МАГА!..И жреческите охранители на рода – во главе със Свети Киприян! Отново след хиляди години времената настъпиха!

Славата на България се въздига! Уникални разкрития и хилядолетни артефакти! ”

Още във видеото:

https://youtu.be/hzjpiPRato0

Материалът Имаме жив наследник на рода ДУЛО, потомка на княгиня Олга! Идват добри дни за България! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Поддръжниците на официалните теории споменават за присъствието на дедите ни в различни региони. По данните на Мойсей Хоренски, българи има на север от Кавказ.  Теофан Изповедник и патриарх Никифор поставят владенията на дедите ни край полуостров Крим. Лъв Дякон разказва за сблъсък на българи и лангобарди в Панония (Северна Унгария). За български землища на север от Черно море знаем от работата на Йордан, пише изследователят Павел Серафимов в блога за истинската българска история sparotok.blogspot.bg.

Писалият доста по-късно Михаил Сирийски, поставя корените на предците ни край планината Имеон в Средна Азия. От друга страна, около седем века преди времето на Михаил Сирийски, Св. Йероним създава карта, на която областта Мизия (обширна територия на юг от Дунава) е наречена и България.

Тези сведения са интересни, но за жалост са непълни, липсват важни подробности. Най-важното е това, че без изключение, в гореспоменатите региони са регистрирани различни тракийски народи, след които изневиделица се появават българи.

Ако се касаеше само за един регион, то обяснението би било сравнително лесно. Неведнъж се е случвало един народ да заеме мястото на друг, но пък няма прецедент за това – един и също народ да заеме всички региони, в които преди това е живял друг народ. Това е абсурдно, невъзможно е, просто няма как да стане.

Абсурдът може да се обясни сравнително лесно, но за тази цел трябва да излезем от коловоза на официалните теории. Опрем ли се на факта, че в продължение на 1100 години българите биват отъждествявани с мизите – най-големия тракийски народ, имайки предвид, че във всички места, в които някога са живели траки, после живеят българи, единственото логично заключение е това, че българи е новото название на хората, които римляни и гърци са наричани траки.

Нека разгледаме подробностите, които поддръжниците на официалните теории предпочитат да оставят в сянка. Повечето от нас не са и чували за тракийско присъствие в Кавказ. Само шепа специалисти знаят, че на териториите на Армения и Грузия са живели траки и то още през Бронзовата епоха.

Още в дълбока древност, народът на Орфей е оказал силно влияние върху жителите на Урарту, а пък в асирийските надписи се съобщава за разположеното в Южен Кавказ тракийско селище Иcпили брия. За тези неща пишат ученитеK.Джаукян, О.Карагезян, P.Ходинот.

През I век сл.Христа, Плиний Стари и Страбон съобщават за обитаващите Армения и околните региони тракийските племена халиби и сарапари. B последвалите епохи, никой автор не обелва и дума за това, че балканските преселници са избити до последния човек, или пък, че са прогонени. Къде изчезват тогава хората успели да повлияят няколко кавказки народа? Дали можем да говорим за изчезване, или просто по време на Ранното Средновековие, тези, които са наричани траки, вече носят името българи?

Потомците на Залмоксис и Орфей са колонизирали не само Казваз. На север от тази планина е така нареченото Боспорско Царство. След векове тази територия ще бъде наречена Стара Велика България. Там, по време на Античността са властвали благородници с имена като Спароток, Котис, Рескупорис, Берисад, Реметалк. По епиграфски паметници се срещат лични имена като Севт, Мокус, Дулос, Битюс, Садала, Мостис, Сурос. Във въпросната държава са почитани тракийски богове, а има и куполни гробници досущ като тези от нашите земи.

Както е в случая с Кавказ, за траките край Крим също липсват сведения, че са избити, покосени от страшни епидемии, или прогонени. Странното е, че никой учен не се вълнува от “изчезването” на тези хора. Тяхното многолюдие в региона е засвидетелствано не само от големия брой регистрирани лични имена, но и от значителното количество тракийски топоними. Такива са Панти-капа, Коркон-дама, Сибри-апа, Сал-оста, Таму-рака, Сур-ува. Елеменитте капа, дама, апа, оста, тама, сур се срещат в тракийските селищни названия Капи-стурия, Уску-дама, Залд-апа, Оста-фос, Тамаси-дава, Суро-бара.

Не само, че няма сведения за затриването на тракийското население в Крим и околностите му, но не съществуват и сигурни свидетелства за пристигане на българи във въпросния регион. За идване няма и как да се говори защото присъстващите в древните топоними елементи капа, дама, апа, оста, тама, сур, отговарят на българските думи копа, дом, вапа, устие, тъма, сур. Това означа, че хора говорещи древен вариант на българския език, са обитавали земите, които Теофан нарича Стара Велика България, около 1100 години преди времето на княз Аспарух.

Трябва да се добави и това, че територията между Боспорското Царство и делтата на Дунава също е древна тракийска земя. Там не само са локализирани гети, беси, тирагети, костобоки и др. но дори и доминиращата материална култура е тракийска по произход.

В този регион, по време на Античността, населението укрепва селищата си със същите ровове и валове, които са типични за защитните съоръжения от Североизточна България по време на Ранното Средновековие.

Къде изчезва това население, отново никой не е обяснил. Обикновено се казва, че в Северното Черноморие се настаняват “германски” готи, които обаче въпреки вековното си присъствие в региона, нито оставят германски топоними, нито керамиката им има прототип в Северна Европа, нито пък поне един автор от времето на Античността е определил готите като роднини на алемани, франки, свеви, квади, херуски и др. германски народи.

При друг опит да се оправдае изчезването на огромния брой траки от земите на север от Черно Море, се ползват хуните. В случая обаче, учените “забравят” да споменат, че хунската материална култура е като тази на местното население, т.е. не може да се говори, че новодошъл народ е изтласкал по-старото обитатели на региона.

Това няма как да стане по простата причина, че така наречените хуни са същия народ, който Херодот нарича скити, а Стефан Византийски определя като сроден на траките народ. Като не се кажат тези неща обаче, могат да се правят дори и абсурдни твърдения.

На запад от черморските градове Олбия и Томи, край Карпатите също са живели траки.
Страбон е пределно ясен когато казва, че гетите (познати и като даки) и мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава. Верно е, че в началото на II век, император Траян нанася страшно поражение на тракийския цар Декебал, чиято държава се намира във въпросния регион, верно е, че много от северните траки са избити, много, но не всички.

Точно в този регион, около петдесет години след военната кампания на Траян, се заражда антиримско движение. Избухва въстание с невиждан до този момент обхват. Тракийските бунтовници помитат всички легионери по пътя си, преминават римския лимес, побеждават римските контингенти по пътя си и като стихия стигат чак до Термопилите в Гърция.

Подобно действие не може да се извърши от шепа хора. По това време Рим разполага с най-добре екипираната и най-добре организирана армия в Европа. Въпреки това, римските легиони са смазани и само липсата на средства за дълга война спира северните траки, иначе те биха прогонили напълно чуждите окупатори.

Въстанието е станало през 170 година, а от “Именника на българските владетели знаем”, че 515 преди времето на Аспарух, дедите ни са имали княжество на север от Дунава, т.е. някъде в периода – 135-185 година – точно периода на въстанието против римската власт.

Летописците на империята не дават подробни сведения за бунтовниците, не описват с подробности срамното поражение на войската си, а век по-късно събитието се повтаря и този път всички римски легионери и колонисти бягат панически от Западна Дакия, като след прекосяването на Дунава, те махат дъските от моста, от страх, че “варварите” ще дойдат и на юг от голямата река. През 271 година, император Аврелиан настанява прогонените колонисти в Тракия, а областта, в която те се заселват получава името Аврелианова Дакия, като за административен център бива избрана Сердика-София.

Тези сведения не се отричат нито от нашите, нито от чуждите историци, но пък те не си правят труда да обяснят – къде изчезват хората, които в през II и III век карат римската армия да трепери от ужас. През II век, според Именника, на север от река Дунав се намира княжеството на старите българи, в този регион обаче живеят само траки. В такъв случай не е ли редно старите българи да бъдат причислени към народа на Залмоксис и Орфей?

Да видим как стоят нещата с Панония, там където днес се простират Хърватско, Северозападна, Сърбия, Унгария, Босна. Никой не би оспорил, че по времето на княз Крум, Панония е била владение на българите, този наш владетел е роден там. Да не забравяме и това, че Йоан Зонара отъждествява Панония с България – Πανονία ἡ Βουλγαρία.

Това, което не ни се казва че, че Панония е била обитавана от траки. За името на древния панонски град Песион, койтопо-късно е известен като Пеща, езиковедът Димитър Дечев смята, че е тракийско, въпреки, че Вилхелм Томашек предпочита да определи топонима за келтски. Освен Песион трябва да се добави и Волентум, чието название се обяснява с тракийската глоса волинт-бик, вол, която реално е по-стария вариант на стблг. волѧте-вол. Името на панонските градове Лугио и Карпис пък е сродно на тракийските топоними Лугос и Карпати. Техните имена се тълкуват с българските думи луг-поляна и карпа-скала. Дори по време на римското владичество, Панония е обитавана от траки, за това научаваме от работа на унгарския учен Петер Ковач.

Панонските траки обаче също “изчезват”, подобно на техните братя от Черноморските степи, Крим, Кавказ. И отново, като по някакво чудо, мястото им е заето от българите, които в първата половина на V век, разгромяват лангобардите на Албоин. Българите остават господари на Панония до края на Х век, когато унгарците идват и завземат земите им. На никой от учените поддържащи официалните теории не му идва наум, че панонските траки и панонските българи са едни и същи хора.

Такова е и положението с изчезването на траките от земите на юг от Дунава и трайното настаняване на “новия народ” – българи. Проф. Ганчо Ценов е един от малкото, които се осмеляват да кажат, че българи и траки са едни и същи хора, като траки е название, което е ползвано за дедите ни по време на Античността.

Как иначе да си обясним невижданото чудо – винаги там където е имало траки, се появават българи, като същевременно няма свидетелства за етническото прочистване на въпросните региони, няма данни за измирането на по-старото население.

Отново напомням – ако един народ бе заменил друг народ в определен регион, това може да се приеме за добре познато на историята явление. В нашия случай обаче не става дума за един, а за няколко региона – Тракия, Дакия, Панония, Черноморските степи, Крим, Кавказ.

В науката трябва да се следва логиката, а не желанията и вижданията на учени служещи на определени политически сили. Не бива да се игнорират важни данни и не бива да се прокарват внушения. За жалост това е направено. Пренебрегнат е факта, че така наречените “нашественици” от Ранното Средновековие имат абсолютно същите погребални обреди като тези на траките. Жертването на кон и куче в гроба на боец, доброволната саможертва на съпругата на починал благородник и т.н. не са особености на погребалните ритуали, които се налагат в земите ни след прословутата 681 година.

Част от тези обреди са описани преди около 2500 години от Херодот, а за други знаем от проучванията на археолозите. Пак благодарение на труда на определени археолози като Стамен Михайлов знаем, че старобългарската керамика има дълга традиция тук на Балканите и в никакъв случай не може да се говори за поява на нов вид съдове след 681 година.

Стамен Михайлов дава и друго важно севедение, а именно това, че свещения за старите българи знак IYI е познат на Балканите още от Каменната епоха. Може ли в такъв случай да се говори за донасяне на този символ от Азия през Късната Античност?

Автори като Луций Флор разказват за това, че траките правят чаша от черепа на враговете си, но на никой от учените поддържащи официалните теории, не му хрумна да свърже този особен обичай с действията на княз Крум, който прави от черепа на император Никифор ритуална чаша, с която черпи велможите си.

Повечето историци смятат, че вековното отъждествяване на българи с мизи е грешка, Геза Фехер с охота говори за българската прическа – бръснене на коса и оставяне на кика, но никой не е чувал за свидетелството на Плутарх, че мизите бръснат темето си и оставят косата да расте само в задната част на главата.

Има такива, които се опитват да прокарат внушението, че просото било донесено в земите ни от дошлите от Азия стари българи. Чудя се как да характеризирам това твърдение, като се има предвид, че просото е основна храна на определени тракийски племена и поради това те са наречени мелинофаги- ядящи просо.

До неотдавна се намираха и такива, които да твърдят, че строежите с квадри са въведени на юг от Дунава едва след 681 година. Реално, траките строят с квадри 1000 години по-рано, но какво са 1000 години за определени хора? За някой май е важно е да се създава объркване, да не може българинът да разбере, че земята, която обитава е свещено място, което хилядолетия наред е напоявано с кръвта на предците му.

Защо някои изследователи изпадат в паника, ако се каже, че траки и българи са имена на едни и същи хора, но в различни времена са употребявани различни названия? Трябва ли да се срамуваме, че сме потомци на героите възпети от Омир, че в нашите вени тече същата кръв каквато е текла във вените на Залмоксис и Орфей? Какво е лошото, да се знае, че от средите на дедите ни са произлезли най-големите военоначалници на Римската Империя, а също така и най-способните императори?

Да, дори след 681 година са се случили много неща, поради които можем да се гордеем, но трябва ли да загърбим по-старото наследство? Това, което е твое, трябва да го пазиш, а не да го покриваш с прах или да оставяш други да го присвоят. Дали сме достатъчно на света, повече от достатъчно, сега е време да си получим заслужената слава и признание.

Материалът Най-взривоопасната тайна за България и българите, която кара враговете ни да треперят от страх е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: New Me

Първо, мислим, че селото се казва Граница, а то било Грани́ца, така ни поправят едни хора, които питаме накъде е пътят. Второ, Великден е и към 11 предиобед, сигурно затова в Грани́ца не се мяркат хора. Трето, влизаме в църквата, отвътре много занемарена, и там няма никого, но все пак се появява един човек. Четвърто, поставяме свещичките си върху празния свещник и разбираме, че днес тук не е влизал никой. Пето, в Грани́ца в момента живеят към 600 човека.

Всъщност някога Кюстендил се казва Велбъжд и е здраво укрепен български град крепост, но въпреки това някъде в първата четвърт на XV в. османците успяват да го превземат. Едни българи насила са ислямизирани, други са избити, защото отказват да приемат новата вяра, а трети побягват към планината.

Та боляринът Яков със семейството успява да се спаси в днешното село Грани́ца, а когато овдовява, се замонашва. След време тримата му синове се задомяват, а когато и те овдовяват, последват примера на баща си. Първоначално се установяват в малкия манастир над селото, а по – късно отиват в Рилския манастир, за да го възстановят и обновят след многократните османски набези над него, които почти са го сринали. И когато свършват това родолюбиво дело, с много усилия връщат от Търново в Рилския манастир мощите на св. Иван Рилски…

За всичко това разказва забележителният средновековен книжовник Владислав Граматик, който изрично пише, че тримата благочестиви братя Йоасаф, Давид и Теофан са от село Грани́ца и че стореното от тях е за да могат завладените западни български земи да бъдат „напътени към добро“…

В следващите десетилетия и столетия Грани́ца живее своя живот, а фамилиите Хранови, Джоневи, Горчовски, Якимови, Ефендийски, Антови и Границки, потомци на българския болярин Яков и неговите синове, с много труд и усилия успяват да постигнат нелош бит в условията на продължилото пет века чуждо робство. И в 1856 г. някой си Атанас Границки построява огромна за времето си къща с бойници за кръгова отбрана и еркерно издаден просторен жилищен етаж. Този българин успява да издейства и разрешение за построяването досами къщата на църква, при това на високо място – нещо изключително за времето, тъй като повечето църкви по това време са строени вкопани в земята. Църквата я изографисват майстори от Самоковската иконописна школа, сред които и ученици на Захари Зограф и заедно с Границката къща се оформя впечатляващо хармоничен архитектурен комплекс. Членове на фамилията Границки взимат участие в Сръбско – турската война и Руско – турската освободителна война, а един Границки например – Стефан Границки – е дори народен представител във Великото народно събрание в Търново през 1879 г…Но местните поначало са будни и родолюбиви българи, защото в центъра на Грани́ца има стар паметник с десетки имена на участници от селото във войните, водила България през ХХ век…

Днес Границката къща, паметник на културата все пак, се намира между други къщи, като отдясно почти допира съседния имот, а отляво има неголям двор. Непочистени с години бурени обграждат отвсякъде къщата и достигат почти до втория етаж, под стрехите са нахвърляни изгнили дограми, прогнили легени и корита и всякакви други боклуци. От едната страна покривът на къщата е пропаднал, прозорците й са изпочупени, мазилката е изпопадала. И всъщност има само едно нещо, което изглежда несиметрично на цялата тая разруха – дворът е разделен на две, почвата е обработена и от нея като че ли се подават някакви насаждения, може би лук, чесън или Бог знае какво…

И докато се чудим на всичко това, отнякъде изниква местен човек. Ние казваме „Христос воскресе“, той отговаря „Во истина воскресе“ и се заговаряме, както си му е обичаят. Та от него разбираме, че по „Тодор – Живково време“ къщата е била реставрирана, с възрожденски интериор и интересна музейна сбирка. В годините на демокрацията обаче е разграбена, а после двама Границки я наследяват и оттогава са я оставили да се срути от само себе си, но са си разделили двора и старателно го обработват…

И гледаме това архитектурно бижу от 1856 г., и не знаем какво да си мислим…Защото някога предците на днешните собственици на Границката къща – синовете на болярина Яков – възстановяват не какво да е, а Рилския манастир – разбира се, с помощта на други българи, за да бъдат българските земи „напътени към добро“, а днешните им наследници, но разбира се, и много други българи, вървят без път и посока и не разбират, че това не е добре за българските земи…

Материалът Границката къща сънува своя Великден е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Ангел си няма стара майчица
негова майка Стара планина…
Ангел си няма млада булчица
негова булка – тънка му пушка
Ангел си няма дребни дечица
негови деца – ситни куршуме…”

Хаджи Йероним е предрекъл: „Тази песен ще преживее султанското царство, срещу което се е борил и ще влезе в царството на вечността”.

Безброй са безстрашните българи, пожертвали дом и семейство в името на една по-висша кауза. Отдадени на борбата с вековния мъчител на народа, те извършват героични подвизи и водят епични битки. За тях Балкана станал дом, а дружината – семейство.

Един от тях е Ангел войвода – страшилището, пред което цяла Хасковска и Пловдивска кааза треперели. Защитникът, на който българите се уповавали и вярвали. Няма как да Ви опишем целия му живот и всичките му подвизи в една статия. Това са се опитали да направят десетки автори в своите книги. Вместо това ще Ви разкажем за някои от най-смелите му подвизи.

Ангел Стоянов Кариотов се родил в днешното село Драгойново през 1812 година. Семейството му било многолюдно и бедно, а малкия Ангел станал овчарче съвсем рано. Много са версиите затова защо е станал хайдутин. Една от тях гласи, че турците редовно му крадели овцете и си правели курбан с тях пред него. Момчето нищо не можело да направи, но събирало омраза в себе си. Друга история разказва, че турците убили баща му и отвлекли годеницата му. Третата известна е, че е изнасилили сестра му, а за отмъщение той убил насилниците и изложил телета им на селския мегдан, като поръчва на попа да напише че „това очаква всеки, който посегне на българска жена”. Не е сигурно какво го е накарало да вземе това решение, но то със сигурност преобърнало живота му.

Отначало събрал няколко мъже, на които също като него им омръзнало от безчинствата на турците. Пътят им в планината ги срещнал със селянин, на когото трима помаци му крадели овцете и го изнудвали за пари. Не стига и това, а взели сестра му, за да я направят кадъна. Тогава с двама от своите мъже войводата се скрил в храстите да зачакал помаците да се появят отново. Когато дошли, селянинът дал знак и и тримата паднали убити. След още няколко такива случки османлиите предприели мерки. Хасковският полицейски началник мислел, че лесно ще се справи с малката дружина и взел само 20 войника. По пътя чули гайда и помислили, че са попаднали на сватба, но видели сам гайдар…

След като гайдаря се приближил достатъчно, извадил пушката си и я насочил към началника, питайки го къде отива и кого търси. Османлията нямал време да реагира, защото от храстите се подали още дула. Когато се видял притиснат казал, че търси Ангел войвода. Ангел излязъл пред турците, за да разбере защо го търсят. Пребледнял, полицейският началник, слязъл от коня си и обяснял, че работата му е да преследва хайдутите и моли да бъде убит, но да не става за посмешище. Войводата го оставил жив и здрав, но срещу дума, че никой повече няма да преследва дружината. След случилото се дълго време никой не посмял да тръгне срещу Драгойновския войвода.

Паметник в Първомай

След като умирил Хасковската кааза, той обърнал поглед към одринско, където бейовете превъзхождали по жестокост и насилие хасковските. Беят на Одринско събирал данъка чрез една арнаутска шайка, която измъчвала населението. Самият той живеел в Цариград. Войводата разбрал, че ако убие арнаутите няма да спре тази беда. Затова с двама от най-верните си хайдути заминал за Истанбул. Дегизирани като калайджии стигнали до едно малко пристанище. Там обаче били разпознати от един хасковски турчин, което ги накарало да побързат. Така по погрешка се качили на кораб, който пътувал за Бурса. Когато разбирали това, вече било късно и нямало как да се върнат назад. Вързали капитана и го заставили да обърне за Цариград. На пътниците казали, че имало задача, която да свършат там и не търпяла отлагане. На брега на столицата слезли трима продавачи на добитък с фесове и шалвари. Няколко дена те обикаляли, за да търсят бея и намерили магазина му на чаршията. Знаели, че тримата лесно ще се справят с него, но искали да вземат златото и да го върнат на сиромасите.

Надпис на камък край местността, в която се предполага, че Ангел войвода поема пътя на хайдутството

Това било изключително трудна задача, защото желязната му каса се намирала в къщата му, а там било трудно да се влезе, без да види някой от слугите. Така те измисли план, в който саморазправата била краен вариант. На сутринта влезли в магазина му с предложение да сменят за пари златни и сребърни монети, но им е неудобно да покажат стоката публично. Беят като видял това си помисли, че монетите са крадени и че можел да ги вземе на безценица. Затова ги поканил в дома си. Вечерта хайдутите отишли в къщата му и слугите ги въвели в кабинета на господаря си. Турчинът заповядвал да им занесат кафе и да не ги безпокоят повече. Щом останали сами Ангел и другарите му вързали бея и поискали да им каже къде е ключа за касата. Той привидно се съгласил, но след като отпушили устата му се развикал за помощ. Тогава един от хайдутите ударил турчина смъртоносно. Намерили сами ключа, взели златото, а слугите ги изпратили чак до вратата.

Още същата вечер напуснали Цариград и край Хасково се срещнали с дружината. Голяма била радостта на четата, но те не знаели, че одринският бей се оказал наистина високопоставен човек. Веднага на следващата сутрин дирите им били открити и местността, в която се криели била обградена от 1200 души войска и башибозук. Дружината разбрала, когато вече било прекалено късно и обръчът около тях започнал да се затяга. Тъкмо когато бинбашията бил готов да подаде сигнал за атака, вместо хайдути той видял едно момче с бяла кърпа да се подава от храстите.

Голяма била изненадата на турците, виждащи приближаването на младежа , с вдигнати към тях ръце. Този млад мъж имал важна задача – да се срещне с бинбашията и да му предаде една бележка от Ангел, написана с молив. Пратеникът на хайдутите дал бележката на турците след обичайните поклони и поздрави, отместил се настрани и се обърнал към баира отсреща, където били другарите му. Тогава се чул гърмеж и кучето, което било в краката на военноначалника изкимтяло – куршумът опърлил козината му от главата до опашката. Един от турците вдигнал ръка, като за команда за атака, но бинбашията го спрял. Втори куршум изсвистял и този път свалил позлатения полумесец на войсковото знаме. Главнокомандващият запазил самообладание, но през умът му минало написаното на бележката:

„ С първия куршум ще умеря хрътката, с втория – полумесеца на знамето ти, а с третия ако не върнеш аскера – твоята глава”. Усетил, че войводата вече го държи на мушка, се обърнал и дал знак за връщане пред смаяните погледи на башибозука и хайдути. Когато поляната вече се опразнила и аскерът бил далеч, един от старшите офицери попитал какво е пишело на бележката, а бинбашията отговаря „Че всичко се оправя, само пробитата глава не може”. Башибозукът, обаче останал и нападнал четата, но скоро бил обезкуражени от точната стрелба на Ангеловите другари. Обсадата останала цял ден, но вечерта хайдутите, преоблечени като даалии, успели да се измъкнат и стигат връх Драгойна. Там преброили златото, което по-късно щели да раздадат на селяните, които да знаят, че „над каймакани и субашии, над паши и везири има Ангел войвода” .

Ние българите често се възхищаваме на чужди герои и рицари. Не трябва да забравяме обаче, че в нашата родина също са се раждали и се раждат мъже и жени, извършили несравними подвизи, достойни за възхвала. Това е само част от историята на Ангел войвода, но тя е достатъчна, за да разберем, че той е един от многото такива българи. Нека си спомним техни истории и завети. Нека се преклоним пред смелостта и светлата им памет.

Източник: Българска история

Материалът Убиват баща му, изнасилват сестра му, отвличат годеницата му и отключват звяра в него. Кой е закрилникът на Родопа? е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: NEWME

И сме в Дома на архитектите, красивата двуетажна къща на ул.“Кракра“ София, известна открай време като място с добра кухня…

И сервитьорът ни е дал менюто, но когато се връща, го питам предлагат ли студено месо с горещи картофи и червено вино…Той сдържано, но учтиво ми обяснява нещо, но то няма всъщност никакво значение….

Значение обаче има това, че от 1907 година тази красива къща е собственост на известния някога хирург д-р Иван Карамихайлов… Завършил Робърт колеж в Цариград и медицина във Виена, в австрийската столица младият български лекар се запознава с англичанката Мери Слейд, музикантка, специализираща пиано и композиция.

Там двамата се женят, там се раждат и трите им деца Райна, Елисавета и Иван. Майката учи децата си на немски и английски език, преподава им пиано, а самата тя усвоява български език. Макар и с отлични перспективи за кариера, д-р Иван Карамихайлов се завръща в България, защото тук има нужда от специалисти, за да стане един от създателите на хирургията в България…

Първоначално е лекар в Училището за милосърдни сестри, а и придворен лекар на цар Фердинанд и семейството му. А когато през 1909 г. се открива новата сграда на болницата на Червения кръст (днес нейните корпуси са неотменна част от „Пирогов“) д-р Иван Карамихайлов две години е управител на болницата и началник на хирургическото отделение, в което има специално отпуснати пет легла за бедни…

И макар таксата за преглед да е само 1 лв., те са освободени от нея…А от самото начало на Балканската война 1912 г. до края на Първата световна война д-р Карамихайлов е лекар на фронта, жена му Мери Слейд със собствени средства организира полеви болници и с порасналата тяхна дъщеря работят на доброволни начала като санитарки. През всичкото това време д-р Карамихайлов не взима дори лев, защото е убеден, че когато български войници умират, не е морално той да получава заплата…

След края на Първата световна война с финансовата помощ на английския си тъст д-р Карамихайлов отваря на втория етаж в дома си на ул. „Кракра“ частна клиника с операционна, амбулатория и три болнични стаи. Клиниката винаги е пълна, защото д-р Карамихайлов има безупречна репутация, таксите са по-ниски дори и от болницата на Червения кръст, а бедните се лекуват безплатно и това остава непроменяемо докрай.

Мери Слейд неотлъчно е до съпруга си, като медицинска сестра, и двамата оперират от понеделник до събота – без никакви изключения… Д-р Иван Карамихайлов и Мери Слейд имат три деца. Дъщеря им Райна умира твърде млада. Синът Иван Карамихайлов – младши става също лекар и асистира при раждането на престолонаследника Симеон, заради което след 1944 г. е екстрадиран в Дряново, всеки ден пътува до Железничарската болница в Горна Оряховица и умира от преумора след тежка операция…

Другата дъщеря – Елисавета Карамихайлова завършва физика и математика във Виена, но в България през 30-те години на миналия век за нея няма работа, затова пък тя спечелва конкурс и става член на известната Кавендишова лаборатория в Кеймбридж, ръководена от знаменития физик Ръдърфорд. Малко хора знаят, че трима физици – българката Елисавета Карамихайлова, австрийката Мариета Блау и англичанинът Джеймс Чадуик заедно установяват непознато лъчение, поток от неутрони, както и че по женски прецизни, двете изследователки решават още веднъж да огледат нещата, а в това време Чадуик ги изпреварва с публикацията и получава Нобеловата награда за физика за 1935 година…

Но какво значение има това? Елисавета Карамихайлова се връща в България, основава Катедрата по атомна физика в Софийския университет, години наред работи неуморно, става първата жена професор в България, дългогодишните опити с радиоактивни елементи съкращават живота й и тя си отива от тоя свят скоро след знаменития си баща д-р Иван Карамихайлов, на 90 години получил званието „народен лекар“ и носил си го с чест и достойнство цели още пет години….

Навремето в къщата на ул. „Кракра“ често гостува цар Фердинанд, а децата му си играят с децата на д-р Иван Карамихайлов и Мери Слейд…И години, десетилетия наред всяка неделя точно в 8 часа вечерта в салона неизменно се приемат гости и неизменно менюто е студено месо, горещи картофи и червено вино…

Днес това не се предлага в Дома на архитектите, макар че това място е известно с добрата си кухня, но това няма никакво значение…

От значение е само това, че тук някога са живели членовете на достойната фамилия Карамихайлови – достойни за себе си, достойни за времето, достойни за България….

Материалът Какво като няма студено месо и горещи картофи – има незабравими българи! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: NEWME

Всичко започна от разказа на Радичков „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“…Там на сутринта прииждат хора, мъже и жени, и пълнят котел, кош или престилка със сняг, защото нощес била плъпнала мълва, че са заловили човек, а човекът носел пари…И тия топят снега да се бялне някоя сребърна пара, долита гарван, но погнусено отлита, а един човек все пак покрива с черга отпечатаната в снега стъпка на Левски…И Радичков пише още, че бил в Къкрина и Ловеч, питал – разпитвал, а после и чел и се оказало, че това е лъжа, уродлива пряспа…И когато той самият почнал да топи уродливата пряспа, всяка нейна капка мъчително се оцеждала в душата му…

И ние ще се опитаме да стопим една уродлива пряспа -че в 1873 Левски е можел да бъде спасен, но неговите хора и народът не си помръдват пръста, но ще почнем по – отдалеч, защото дяволът е в детайлите…

В 1837 в Америка Проктър и Гембъл отварят фабрика за сапун, в Париж прокарват улично осветление, Луи Дагер изобретява дагеротипията, Шопен композира Балада № 1 в сол минор, след петгодишна експедиция около Южна Америка Дарвин представя колекция от бозайници и птици, Балзак написва „Сезар Бирото“, Леви Щраус е в Бавария, но скоро отвъд океана ще ушие първите дънки, Дикенс пише „Приключенията на Оливър Туист“, Морз изобретява телеграфен апарат с кодирани букви, Фарадей прави научни публикации за електролизата, в Санкт Петербург на премиерата на операта му „Иван Сусанин“ аплодират Глинка…

И в същата тази 1837 в град Карлово, в Османската империя, се ражда Васил Иванов Кунчев. Тук от 440 години (към този момент) българите не знаят на кой свят живеят и какво се случва в света, защото обитават най–забатаченото място в Европа…Но тъй като Европа не обича забатачени места, Империята вади един указ за равни права на поданиците, свобода на религията, нов начин за плащане на данъци и други такива…И скоро френското правителство праща някой си Бианки да провери ефекта и той докладва, че в империята „механични предачници, тъкачници и парни машини няма, няма и образовани конструктори и инженери”, а „българите са третирани като кучета…”

След 20 години Империята вади и един ферман за равни възможности на поданиците с различна вяра и за позволение (вече) да се строят църкви. И е истина, че около врата на българите примката се охлабва, те почват да майсторят каквото се сетят, отварят дюкяни, сдружават се в еснафи (занаятчийски съюзи), вдигат къщи и изобщо хоризонтът се променя…И в Габрово отваря врати училище, в което по – големите учат по – малките, а в Копривщица – класно училище с цели две години обучение…Учебници няма, но какво от това, щом според един съвременник „Рибният буквар“ „бил последната книга за учение и които го изучавали от кора до кора, минували вече за учени хора…“

И така минават ден след ден и година след година –големият цивилизован свят прави огромни крачки в науката, техниката, литературата, музиката, културата, химията, физиката, географията, ботаниката и изобщо прогреса, а в своя малък и изостанал свят в пределите на Османската империя българите едва пристъпват…

И Васил Иванов Кунчев от Карлово, наречен Левски, в 1870 пожелава да направи българския свят голям, като постигне неговата свобода. Защото до този момент има Раковски, легии, чети, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, хъшове, революционна емиграция в Румъния и БРЦК(Български революционен централен комитет), но нещата със свободата не стават и не стават…И със занаятчии, търговци, даскали, попове, с всякакви, но все истински мъже, Левски създава тайна организация с 13 комитета и един Централен…И конспирацията е пълна, защото никой комитет не знае къде са другите комитети и кои са членовете, а ако има нещо, куриер носи писмо до „Центъра“, а друг го предава където трябва…И днес в България няма човек да не знае кой е Левски, но в ония години това съвсем не е така…

А в есента на 1872 самонадеяният авантюрист и най – вероятно сърбин Димитър Общи, наложен от БРЦК за помощник на Левски, прави „голям удар“, като обира турската поща в прохода Арабаконак…Заловен, Общи предава своя „ресор“- комитетите в Северна България, след което турците арестуват всичките им членове и на практика разсипват всичко…Но Общи не може да се спре и издава и кой е „мозъкът“ на съзаклятието и че „Центърът“ е в Ловеч. В първите дни на декември 1872 Левски е в Чирпан и неговите хора му казват, че служител в Пловдивския конак, българин, е прочел разпратена навсякъде телеграма за издирването му… Левски разбира мащаба на катастрофата и решава да поеме към Румъния, но да мине през Ловеч за архива на организацията. И с архива в самара (седлото) на коня тръгва на север, но остава да нощува в хана до село Къкрина…Призори на 27 декември 1872 турците го залавят, а Никола Цвятков, от Ловеч съпровождащ Левски, и Христо Цонев–Латинеца, който държи хана, са арестувани. И тия двамата заптиетата ги спукват от бой да кажат „непознатият“ Левски ли е, понеже те търсят „баш комитата“ „на сляпо“, но удрят на камък, а като връщат Левски в Ловеч и водят ловчански първенци да го разпознаят, пак удрят на камък…

И само да вметнем – в 1873 година у нас жп линия има от Русе до Варна и от Любимец до Белово (фактически от днешната българо – турска граница до по „средата“ между Пловдив и София). Пътища като пътища има от Цариград през Пловдив и София до Белград, от София до Лом, от София до Русе, с отклонения до Ловеч и Търново и може би още някъде…С кон навсякъде се е стигало, на да дадем пример – от Копривщица до Панагюрище (35км) „само“ за 5 часа, а да съобщиш нещо тайно, е било почти невъзможно, защото телеграф е имало, но турчин е тракал буквите…

И когато Левски с другарите му след Ловеч ги водят в Търново, казват, че България потъва в скръб, но ние не вярваме, защото до този момент никой не бие барабан какво се прави, че всички да знаят кой е Левски. Него са го знаели само хората му, но те в Северна България са арестувани, а в останалите части на България им е трябвало „технологично“ време, за да узнаят… Христо Иванов – Големия, кристален човек и верен приятел (в 1866 той измъква Левски от затвор в Сърбия) по случайност вижда как 200 конника победоносно водят в Търново някакъв човек, познава в него Левски и се ужасява…Същия ден с верни хора намира българския лекар, викан в конака за ранения Левски, и чак тогава разбира какво се е случило. Тогава комитетски член се среща с най – богатия търновец (не пишем имената да не претоварваме разказа), когото турците „вежливо“ са информирали за „случая“, и разбира колко тежки са нещата. Но Големия не се предава лесно и „навива“ други двама да подпалят конака и в суматохата Левски да избяга…И как го правят, защото Търново гъмжи от заптиета, не се знае, но те хвърлят в конака горящи парцали, напоени с газ, които обаче падат в нищото…

А на другия ден въоръжен конвой от трийсетина заптиета, а не пет-шест или дори три, както се твърди, повежда Левски към София…Те много хора вярват, че заптиетата са били три и че за Левски по този дълъг път никой от неговите хора не си помръдва пръста и че народът също не си помръдва пръста…Но кой да си го помръдне, като Димитър Общи е издал комитетите в Северна България и членовете им са арестувани, а със сопи и тояги старци, жени и деца няма как да хукнат да спасяват Левски най – малкото защото не са и чували за него, освен че интелигентният човек знае – народът си е народ, юнаците са си юнаци…

Който иска, нека вярва, че пет – шест заптиета водят Левски от Търново до София, но истината е, че към „търновския“ конвой в Орхание (Ботевград) „закачат“ и двеста конника – да няма проблем в Арабаконашкия проход, тоя същия, в който Димитър Общи прави „големия удар“…И ако някой може да каже при това положение какво е можело да се направи, нека каже…

И когато Левски е вече в София, след десетина дни това вече се разчува, а в Стара Загора – и че съдът ще е в Цариград…И комитетът там незабавно праща свои хора на жп линията (тая от днешната българо – турска граница до „по средата“ между Пловдив и София) да вземат с восък отпечатък от болтовете на релсите… Един железар прави гаечните ключове и отказва да вземе пари, после се връщат да изпробват ключовете и осигуряват турски дрехи за акцията…И трийсет души се позиционират до Търново Сеймен ( Симеоновград), а от Търново към София тръгва пратеник да даде знак кога тръгва влакът…И тия чакат ли чакат знака, но кой да знае, че в Орхание пратеникът е арестуван… Втори човек тръгва към София, а те остават на „стендбай“, без никаква връзка със света, и мислят като спасят Левски, как ще го преведат и до Румъния… А когато все пак дочакват закодираната телеграма от своя човек, той им съобщава, че когато най – накрая се добрал до София, разбрал, че Левски са го обесили преди четири дни….

Така стоят нещата и те могат да не „отърват“ на хора, които (не) съзнателно искат да снизят националното самочувствие на българина, но истината е такава – в 1873 Левски не е оставен от своите, те правят каквото могат, а героичните, но по същество самоубийствени жестове само са щели да отдалечат свободата…И да се знае, че хората на Левски после се раздават докрай и в Априлското въстание, и в Руско – турската война, но след Освобождението никой не упреква другия за гибелта на Левски, за разлика от днес…И е така, защото какъвто е Левски, такива са и хората му, а що се отнася до българския народ, той е страдалец и мъченик, така че за него по – добре да замълчим…

И още нещо важно. В 1873 ние живеем в изостаналата Османска империя, но преди това успяваме да родим Левски -„изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения“, както казва Вазов. И до тази сила застава друга сила – занаятчии и даскали, търговци и попове и всякакви други, за да освободят Майка България…И тези истински българи и истински мъже не са колкото Левски силни, но в 1873 намират сили да продължат напред, както той ги учи – за Отечеството, при това без никога да знаят, че в тази същата 1873 година Жул Верн написва “80 дни около света“, Ню Йорк избира място за Статуята на свободата, Чайковски композира „Лебедово езеро“, кабинков лифт тръгва в Сан Франциско, Сара Бернар триумфира в Комеди Франсез, Шлиман открива Троя, строежът на Бруклинския мост напредва, Ницше е в апогея си, в Амстердам пускат първата бира Heineken, на световно изложение във Виена 7 милиона души се дивят на постиженията на 35 страни, импресионистите подготвят шеметна изложба в Парижкия салон, в Румъния вдигат двореца Пелеш, в Америка за пръв път се играе международен футболен мач, Фройд е първокурсник, а Лондон от десет години има метро…

Материалът Имало ли е опити да бъде спасен Левски? Ето истината е публикуван за пръв път на Опознай България.

1872 юни, след 16, Букурещ. – Писмо до чорбаджи Петко
в Карлово

Бай Петко!

В родният ми град Карлово

По писмото ми разбирате кой сам и с какви съм цели чиовек, следователно да разберете веднъж за сякога в това ми писмо, защото времето е такова! Ако ей родолюбец, то ще разбереш в кратките ми думи и ще бъдеш наш[1] приятел. Късо е времето за второ пришествие на Българско, дето козите и овцети ще са делат!… Не си простак, послушай на кратките ми думи, което права към Вас от голямо человеколюбие и според думите на Исуса Христа, който казва: „Всякому духу не веруйте, но изпитуйте!“ До сега ни един карловец не е казал за Вас добро, а чи си предател и мъчител сиротински, доказват фактично. Та сичко това, ако ти правиш с някаква цел и искаш да кажиш, че ни е така, то на думи народат няма да гледа (да вярва) но на дело. Скоро, скоро е денът за общо народно въстание! И на сборното място, секи ще са вика да даде работата си, според силите на секи един, както му е казано да върши. У когото няма работа, грозно ще са наказва, а фамилията му ще бъде изгонена из Българско. Вижте[2] на тия два пътища, когото обичате, дръжте[3]! Аз Ви заповядам, като имам това право и упълномощие от Централният комитет да действовам пред когото и да е българина според силите му, та и Вия от най-малко тряба да приготвите двайсет и пет л[ири] тур[ски] до 35-50 дена и това за верно да знам, чи сте приготвиле; Вий тряба преди това време да ми явите в писмо, отправено до Д. Ценова в Букурещ, виза ви „Свънту Гиорги“[4], за Първана Найденов, а в писмото ще пишете: „Г-не, парите Ви са готови за стоката“, а от долу[5] – градът. Освен[6] това, 15-20 ок[и] барут тряба да го имате готов, защото ще са иска. За всичко това мислете и правете, защото в онова време турченат щом разбере нашите чиовешки закони и ги припознай[7], то той ще намере място, равно е българинат, а днешните твърдоглави и изедници българи грозно ще са наказват.

Излизам от длъжността си.

В. Левский

Източник: Българска История

Материалът Публикуваха писмото на Васил Левски до чорбаджи Петко е публикуван за пръв път на Опознай България.