Оказва се, че дори негови братовчеди от родния му Сливен не знаят къде е погребан.

Умира през 2005 г. в пълно забвение след тежко боледуване. Никой от колегите му не разбира за страданията, през които преминава, а приживе забранява на близките си да споделят за болестта му, защото не търсел и не искал никакво съжаление.

Не е изпратен с почести, а близо две десетилетия след смъртта му дори интернет пространството, където има информация за всичко и всекиго, мълчи за него.

Навремето Кръстев влиза съвсем случайно в голямото кино, но оставя своята неповторима следа в него и в сърцата на българите. „Иван бе толкова убедителен на кастинга, че нито за момент не се поколебах да го поканя за ролята на Манол“, споделя режисьорът на „Време разделно“ Людмил Стайков.

За едноименния роман на Антон Дончев всичко отдавна е казано. За екранизацията му също.

През 2015 г. българите го определиха за филм на столетието. Филмовата творба се смята за връх на българското киноизкуство, достигнат чрез брилянтна режисьорска работа и актьорска интерпретация.

Малко известен факт е, че претенции за заснемане на филм по безсмъртния роман на Антон Дончев са имали известни международни кинокомпании непосредствено след публикуването на книгата в далечната 1964 г.

Нещо повече, култови актьори са били готвени за изпълнители на главните роли – Антъни Куин е трябвало да изиграе Манол, Лорънс Оливие – Караибрахим, а София Лорен – Севда. В крайна сметка ролите са взети от Иван Кръстев, Йосиф Сърчаджиев и Аня Пенчева.

Във филма Пенчева, в ролята на Севда, играе вдовица, влюбена в Манол. Преди кончината на Кръстев актьорите се събират само един-единствен път заедно в Родопите, точно на мястото, където са осъществени снимките през 1988 г.

Останалият в историята с образа на Манол артист прави роли и във филмите „Кмете, кмете“, „Нощна тарифа“, „Степни хора“, снима се в тв реклами, а след това се оттегля от сцената и години наред за него не се чува нищо.

Великият българин Иван Кръстев оставa завинаги на 64, покосен от коварна болест.

Материалът Манол от Време разделно умира в мъки и не знаят къде е погребан е публикуван за пръв път на Опознай България.

Ролята на младия овчар от „Козият рог“ прослави легендарния бохем и аристократ – актьорът Милен Пенев

През 1991 г. намират Милен Пенев на пейка в Докторската градина с видими следи от побой – издъхва без да дойде в съзнание

Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп.

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство. Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Ние сме си пили кафето и питието заедно всеки ден. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво.

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти.

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко.

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа.

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицинския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои.

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

„А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…”

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним!

Маргарита Петкова, AFISH.BG

Материалът Как си отиде Милен Пенев – един голям български актьор, изиграл ролята на овчаря от филма „Козият рог”? е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Стъпках хляба във „Време разделно“, това ме съсипа психически. Оттогава и хиляди да ми дават, не бих направил подобно нещо, да не говорим, че не бих участвал в исторически филм, в който да съм толкова лош. Вече избирам само добрите роли. Може би животът ме промени, може би разбрах, че дори на сцената трябва да показваме повече добро, отколкото зло, но е така.

Така е.“
Това споделя с днешна дата големият актьор Йосиф Сърчаджиев, изиграл едни от най-добрите роли в киното и театъра. За една обаче ще съжалява цял живот – тази на Караибрахим във „Време разделно“. „Дълго време не можех да забравя греховната сцена с тъпченето на хляба. И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз, защото това искаше ролята от мен“, припомни Йосиф.

Сцените, заснети в смолянското село Момчиловци, и поведението на Йосиф Сърчаджиев във филма ще останат най-добрата роля на злодей в българското кино, смятат кинокритиците. Самият актьор си спомни, че стоманеният поглед, който си изгражда, е дълго репетиран и мислен както от него, така и от режисьора. „Трябваше да предизвикам още с появата си някакво могъщо усещане за власт и жестокост. Това да е запазената ми марка, но след ролята на еничаря, който сънува протегнатите ръце на майка си, дори хората по софийските улици ме отбягваха. Това не е моята любима роля. Поведението ми е чуждо, защото не е свързано с моята същност. Затова вече и за хиляди левове не бих изиграл нещо подобно“, споделя с днешна дата Сърчаджиев.

Режисьорът Людмил Стайков обаче иска от него именно това: „Моля те, опитай да се движиш бавно. Искам да станеш на змия“, заръчал му. Йосиф приема предизвикателството. Променя погледа си, походката си, докато стигне до онзи плавен и властен темп, с който Караибрахим се движи в Родопите. „Дори съпругата ми Райна се дразнеше, че се променям. Казваше, че съм гаден. Подготовката за ролята обаче дори направи атмосферата вкъщи тежка и неприятна“, спомня си още Сърчаджиев.

Актьорът е категоричен, че никога няма да забрави лицата на статистите, когато ритнал хляба на земята: „Гледам около мен лицата на хората, виждам как си казват – това не е кино, това е живот и тоя човек мачка моя хляб. И аз се ужасих! Запитах се: Какво правим ние, какво правя аз? Изкуство ли, не! Това е жестоко нещо!“.

Но образът на Караибрахим не е склонен на никакви компромиси, дори когато прокарва ръка през главата си и казва, че душата му отдавна я няма. „Е, моята душа си е все още на мен, аз не съм този герой и слава на Бога. Аз, да ви кажа, не вярвам в проклятията, но все пак вече предпочитам да играя добри хора, да показвам добротата. Промени се нещо много силно в мен“, споделя Йосиф, който преди време премина през изпитанието инсулт, но оцеля и продължи да играе и да режисира.
„Ако трябва да съм искрен, скоро трудно ще излезе филм като „Време разделно“, защото публиката има друга потребност. Тя е загубена в мислите си. Усеща само настоящето. „Време разделно“ е поглед към живота въобще, а не само към момента. Това е голямата чалга в живота ни – чакаме мига и го изяждаме. Всичко продължава в него. А трябва да е друго.“

„Време разделно“ на режисьора Людмил Стайков по текст на Антон Дончев бе обявен за филм на столетието според класацията на БНТ. Романът на писателя излиза през 1964 г. и веднага се превръща в сензация не само у нас, но и в чужбина. Пътят на книгата към широкия екран обаче се оказва доста дълъг и трънлив… В основата на историческата сага са кървавите събития, случили се в средата на XVII век в Родопите. В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“. Османските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят християнството с исляма. Интересът на западните киноиндустрии към екранизирането на „Време разделно“ е огромен, като редица чуждестранни продуценти и режисьори се надпреварват да откупят правата за неговото филмиране. Но комунистическата власт начело с Тодор Живков забранява Западът да се меси в българската история и не разрешава романът на Антон Дончев да бъде екранизиран в Холивуд или пък в Италия.

У нас филмът е заснет две десетилетия след издаването на романа и излиза на голям екран през пролетта на 1988 г. Далеч преди режисьорът Людмил Стайков да направи „Време разделно“, прочутият италиански продуцент и съпруг на София Лорен – Карло Понти, иска да снима филм по епоса. Той е запален по проекта от Петър Увалиев – по това време негов съдружник в общата им филмова компания „Бридж филмс“. Увалиев превежда няколко страници от романа на Антон Дончев, нахвърля сценарий и го дава на Карло Понти. Италианецът е пленен от проекта и вижда в него прекрасна възможност за кино и бизнес удар. Според проекта неотразимата София Лорен трябвало да изиграе ролята на Севда, която се дава на турците. В българския „Време разделно“ в този образ се превъплъщава Аня Пенчева. Великият британски актьор Лорънс Оливие бил определен за ролята на еничарина Караибрахим, която в лентата на Людмил Стайков се играе от Йосиф Сърчаджиев. През 70-те и филмовият гигант „Метро Голдуин Майер“ също иска да екранизира книгата в Холивуд и преговаря за правата. Дори Антъни Куин, вече прочул се като Зорба Гърка, изявил желание да играе Манол. В крайна сметка на всички тези опити на Запада да филмира романа на Антон Дончев Тодор Живков отговарял с „Не“.

Аня Пенчева стиска захарче срещу уроки

„Време разделно“ е истински връх в кариерата на Аня Пенчева. В епоса на Стайков тя доказва, че може да бъде не само красива, сексапилна и съблазнителна, но и силно драматична актриса. Нейната Севда преминава през различни метаморфози на духа, за да реши, че ще се откаже от честта, за да запази живота си. Стайков полага неимоверни усилия, за да превърне Пенчева в своя звезда.

Благодарение на него във „Време разделно“ тя преодолява най-трудното и най-тежкото – събличането. Людмил предупреждава Аня, че сцената, в която героят на Стойко Пеев я изнасилва, ще бъде брутална. Тя изстенва: „О, защо трябва Стойко да ме бие или… във всеки филм?“. Всичко започва едва ли не на майтап, но след това се оказва един от най-сериозните моменти в цялата кариера на Пенчева. В кадъра във „Време разделно“, в който 100 истински баби от Смолян кълнат Севда, защото се е дала на турците, Аня изтръпва, защото си е чиста проба фаталистка. Тъкмо се чуди какво да прави, абсолютно вкаменена, когато една от бабите приближава към нея и й дава бучка захар. „Земи и стискай, чедо, да не те хванат уроки, нали си смоленчанка, жал ни е за теб.“

Източник: BgDnes

Материалът Йосиф Сърчаджиев за „Време разделно“: Стъпках хляба, това ме съсипа! е публикуван за пръв път на Опознай България.

През 1970 г. сборникът “Диви разкази” на Хайтов вече трета година се къпе в читателската любов и по два от разказите в него са направени филми – “Шарен свят” и “Краят на песента”.

Методи Андонов е не само признатият театрален режисьор номер 1, но е заснел и два филма – “Бялата стая” и “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Една вечер Андонов се обажда в дома на писателя с предложение да заснемат филм по разказа му “Мъжки времена”. Двамата отиват с москвича на режисьора до Черният кос край Владая и оттам пешком из Люлин планина. Обсъждат, спорят, натъкмяват героите и конфликтите, чудят се кои актьори да изберат.

Когато писателят е почти готов със сценария, една сутрин Методи Андонов му излиза с “ново двайсе”. Предната вечер препрочел за кой ли път “Козият рог” и окончателно се убедил, че това всъщност е истинският сюжет за голям игрален филм.

Режисьорът убеждава Хайтов първо да направят “Козият рог” и веднага след това – “Мъжки времена”. Следват нови разходки из Люлин планина, нови разпалени разговори и спорове. “За първи път имах работа с такъв режисьор – ще признае по-късно писателят. – Той искаше да стигна дори до молекулярното ниво на драмата и сюжета!”

После започва драмата в художествения съвет на Киноцентъра. В животоописанието си “През сито и решето” Хайтов пише, че сценарият му минал през съвета без никакви забележки. Но когато вечерта преди втория съвет получава режисьорската книга на Андонов, се хваща за главата. Книгата изобилства с промени, съкращения, дописани сцени…

На другия ден писателят взема думата пръв и категорично настоява режисьорската книга да се придържа към вече одобрения литературен сценарий. “Интересното бе, че всички без изключение членове на съвета предявиха същото изискване. А Христо Сантов направи обобщение в тоя смисъл”, твърди Хайтов.

Членове на съвета са Валери Петров, Людмил Стайков, Сашо Величков, Борислав Пунчев, Христо Христов, Петър Караангов. Протоколите пазят драматизма на споровете при обсъждането, което в обобщението си шефът на Кинематографията Сантов нарича “пълно с остри и крайни мнения”.

Корят режисьора, че мисли по друг начин, че се отклонява от литературния сценарий, смущава ги композицията на бъдещия филм, не харесват финала, предлагат филмът да започне от 62-а страница на режисьорската книга. “Аз сега не мога да кажа нищо, имам нужда от време да реагирам, защото трябва да се браня от всичко и всички”, отронва Методи в края на заседанието.

“Може би новаторството в подхода на режисьора се е оказало отвъд възможностите на съвета. Очакванията на членовете му за бъдещия филм сигурно са били по-близо до становището на Хайтов и затова са го подкрепили”, каза Невена, дъщерята на режисьора, която изигра ролята на малката Мария.

В крайна сметка режисьорската книга е върната за доработка, но “много вкиснат от тая работа” (според Хайтов) , Андонов заявява, че се отказва от снимането на филма. “Това си е чисто твоя работа, аз от сценария си няма да мръдна”, отвръща писателят.

Цяла седмица минава в пълно затишие, което, слава богу, не е последвано от буря, а от примирие. Една съботна вечер Андонов звъни у Хайтови и казва, че възстановява “отрязаните от сценария части”. Новата режисьорска книга е приета почти без забележки и двамата автори тръгват из Родопите да търсят места за снимки.

Ако обаче сравним готовия филм с разказа и литературния сценарий, ще видим, че всъщност Методи Андонов не е изневерил на идеята си за “Козият рог”.

В разказа и в сценария жената на Караиван не умира по време на изнасилването, както е във филма, а полудява и отива в манастир. Караиван не е сакат, както го описва авторът в разказа си. Убийствата на насилниците във филма стават по съвсем различен начин. Мария не скача от скалата, а се задушава в пламъците на запалената от баща й къща на овчаря (Милен Пенев).

Всъщност важното е, че благодарение на творческия сблъсък между двама големи творци се роди шедьовър. Според няколко допитвания до професионалисти в края на миналия век “Козият рог” е най-добрият български филм, пише в киноенциклопедията “А-Я”. Вероятно това е най-награждаваната родна лента. Макар че и към вече заснетия филм има доста възражения, някои дори искат той да бъде досниман, премонтиран. Изключителният му зрителски успех обаче опровергава критиците, после филмът победоносно тръгва по световни екрани и международни фестивали.

При избора на актьорите кипват нови спорове и страсти, както се изразява Хайтов, и главно около кандидатите за главните роли – на Мария и на Караиван.

“Методи обигра десетина или повече гимназии в София и страната, за да търси подходящо младо момиче за ролята на Мария и след това ме покани да видя материала от пробните снимки на около девет кандидатки за главната роля”, споделя Хайтов.

Сценаристът иска да бъде пробвана и Катя Паскалева, която той вече познава от малката й роля като Найме в “Краят на песента”, заснет от Милен Николов по “дивия“ разказ “Ибрям Али”. Режисьорът обаче се спира на Мая Драгоманска.

Въпреки че я праща да учи езда, продължава да се колебае в избора си. Той познава добре качествата на актрисата, но някак “не му стои” за ролята на Мария.

Една вечер Андонов и Стефан Мавродиев, един от любимите му студенти във ВИТИЗ, отиват в Пазарджик, за да гледат “Както ви се харесва”, в която Паскалева играе главната роля. Тя ще е Мария, отсича режисьорът след края на спектакъла, впечатлен от играта на актрисата.

Образът на Караиван също сблъсква вкусовете на авторите. Писателят предлага тя да бъде изиграна от Апостол Карамитев, един от най-популярните тогава артисти. Методи обаче залага на Антон Горчев, който изглежда по-автентичен като полудивия Караиван, отколкото интелектуалният Карамитев.

“Тук Методи се оказа по-прав от мене и така нещата се уравновесиха”, признава Хайтов.

В ролята на малката Мария режисьорът снима втората си дъщеря Невена, която тогава е едва 6-годишна. Той иска от нея не да играе дете, а просто да се държи нормално и естествено.

Невена и днес има не само ярки спомени от приключението, но пази в съзнанието си дори миризмите на дрехите, които носят актьорите. Тези дрехи събират от селата около Рилския манастир, не са шити специално.“Козият рог” е всепризнатият връх в творчеството на Димо Коларов. Той е операторът и на четирите филма на Методи Андонов, но тук стига до виртуозност на черно-бялото изображение. Участници във филма твърдят, че по времето на снимките оператор и режисьор просто били като слети – едно тяло с две глави, които се допълват в идеите.

По-късно с неподражаемия си хумор Димо Коларов разказвал, че всъщност филмът е заснет много лесно, тъй като през деня пада яка работа, но нощите са пълни с веселба. Сутрин Методи Андонов се вглеждал в зениците на актьорите и така познава кой е злоупотребил с алкохола и го пращал да се освежи в планинския вир на близката река.

“Козият рог” е заснет за около месец и само за 156 хиляди лева – уникално малка сума дори за онези времена. Почти всички снимки са правени в метоха до Рилския манастир и кошарите около него. Екипът е толкова завладян от творческата магия, умело дирижирана от Методи Андонов, че всичко става сякаш на един дъх.

“Баща ми е имал предварително целия филм в главата си. Той винаги е знаел какво иска да направи и как точно да го стори”, разказа ми Невена Андонова. Той често обичал да цитира известната реплика на Фелини:

“Филмът е готов, значи можем да започнем да снимаме…”

Кадрите с изнасилването в началото, където Катя Паскалева е показана дибидюс, са най-важните – в тях е завръзката на сюжета, те предопределят и конфликтите в развитието му. Мотивират поведението на главния герой Караиван, който иска да промени природата на дъщеря си Мария в името на отмъщението, а според собствените му представи и на оцеляването.

Режисьорът Методи Андонов разработва постановката и кадрите на насилието с изключителен професионализъм. Той може би е бил предизвикан и от думите на един от членовете на художествения съвет. На първото обсъждане още на литературния сценарий, въпросният писател заявава, че бъдещият филм много ще изложи България пред света, защото е апологетика на отмъщението. И че зрителите, особено чуждестранните, ще видят една дива и примитивна България. Затова трябва да се сложат надписи и обяснения, за да се разграничи съвременната социалистическа действителност от показаната във филма.

Филмът наистина започва с такива пояснителни надписи: “Тази кървава история е станала през ХVII век. Тя започва с едно насилие…”

Методи Андонов избира без кастинг за ролите на насилници четирима актьори, които въобще не изглеждат зловещи. Не загрозява Тодор Колев, Климент Денчев, Марин Янев и Стефан Мавродиев и чрез средствата на грима. “Този избор е блестящият ход на добрия режисьор, иначе се получава като плакатна живопис”, каза ми Тодор Колев, който беше насилникът с бръснатата глава. Не се чудете обаче, че в надписите няма да видите актьор с това име. По идея на Методи Андонов той е изписан като Тодор Адамов – по прякора си Адама, с който бил известен като младеж в Шумен.

По време на снимките Методи Андонов е с персонален подход към актьорите. Прави го умишлено, за да мотивира всеки и да измъкне най-доброто от него за ролята му. Към Катя Паскалева например винаги е много мил, докато на Антон Горчев не пести никакви забележки. Но е безпощаден към всички по отношение на критериите си за крайния резултат във филма.

Преди снимането на сцените с изнасилването режисьорът прави много интересна психоатака. Както е много внимателен към актьорите, малко преди да се завърти камерата, изведнъж вдига лют скандал на хората от техническия екип.

Истерията на Андонов стига дори до заплахи за уволнения и по своеобразен начин наелектризира обстановката, вдига градуса на напрежението, изправя“на нокти” актьорите.

Според Тодор Колев сцените с изнасилването заснемат за един, максимум за два дни. Става лесно, защото всички са приятели. Но и трудно, понеже няма опит в такива сцени. Режисьорът снима актьорите насилници един по един с Катя Паскалева, другите при повечето от кадрите не присъстват в стаята. Андонов не дава никакви указания и напътствия, освен уточненията заради камерата, на лягането, колениченето, ставането и т.н. “Методи разчиташе на импровизацията ни, но в себе си беше решил и осмислил всеки един миг от сцените. Дори и финалния кадър, в който аз лежа с голата си глава върху голото тяло на Катя и камерата приближава към нас”, коментира Тодор Колев.

Преди началото на снимките най-притеснен е Климент Денчев,защото героят му пръв се нахвърля върху беззащитната жена. После режисьорът дълго време се шегува с Климбо.

Премиерата на “Козият рог” е на 14 февруари 1972 г. и според Хайтов до края на май само в България е гледан от 2 340 796 зрители.

След триумфа си по българските екрани филмът бързо превзема и световните. Той е единствената българска лента, номинирана и за фестивала в Кан, и за американските награди “Оскар”, но е препънат по двата пътя към най-престижните филмови места. И ако за френската Мека на киното причината е чуждестранна намеса, за оскарите работата май си е чисто наша българска.

Срещу показването на “Козият рог” на международния фестивал в Кан скача Турция. Южните ни съседи разчитат във филма силна антитурска насоченост и използват цялото си влияние в мюсюлманския свят, за да го спрат.

“Турското правителство направи голям демарш и не ни допусна в Кан”, обясни Павел Писарев. Освен натиск върху френския кабинет Анкара активира масов протест и на редица мюсюлмански страни като Алжир, Тунис, Мароко. Те също се обявяват против филма. На прожекция на “Козият рог” в Гърция турската делегация демонстративно напуска залата.

Въпреки усилията на Турция обаче филмът е купен от 62 държави. Първата му задгранична прожекция е на фестивала на авторските филми в испанското градче Беналмадена. Присъстват Хайтов, Андонов и Димо Коларов. Прожекцията започва при петнайсетина зрители в залата за 500 души, а когато след финалните надписи лампите светват, салонът е пълен и още стотина души стоят прави. Заради огромния интерес филмът е показан още 2 пъти – в зали с по 700 и 1200 места. На връщане от Испания авторите минават и през Германия на кинотържество във Висбаден. И там виждат как студените уж германци се вживяват във филма точно както и горещите испанци.

През 1972 г. “Козият рог” е един от осемте чуждестранни филма, номинирани за “Оскар”. От селекционната комисия в САЩ изпращат писмо с молба за копие, което да отговаря на съответни технически параметри, за да бъде излъчено пред главното жури. В България обаче не изработват такова копие.

“Козият рог” е и един от най-награждаваните български филми

На международния кинофестивал в Карлови Вари през 1972 г. печели специалната награда на журито, в Панама Катя Паскалева грабва приза за най-добра женска роля.

Следващата 1973 г. филмът е награден със “Сребърен Хюго” в Чикаго, с трета награда в Коломбо, Шри Ланка, а в Брюксел Паскалева отново взема отличие за най-добра роля – наградата “Фемина”. През 1974 г. от Сантарен, Португалия, лентата донася Голямата сребърна купа.

Но както се казва, никой не е пророк в собствената си страна. “Козият рог” има малшанса да се яви на Варненския кинофестивал в компанията на филма “Наковалня или чук”, посветен на 80-ата годишнина от рождението на Георги Димитров. Журито връчва “Златна роза” на режисьора му Христо Христов, а “Козият рог” получава първа награда и наградата на публиката, ЦК на ДКМС отличава Катя Паскалева за ролята на Мария.

През 1973 г. филмът е предложен за Димитровска награда, но не му я дават. Методи Андонов е отличен с нея посмъртно през следващата 1974 г.

Източник: 24 часа

Материалът Филмът “Козият рог” е купен от 62 държави, въпреки бойкота на Турция е публикуван за пръв път на Опознай България.

На празненство по случай „Златна сватба“, бащата става и държи реч-обръщение, насочена към бъдещите му наследници.
Словата са силни, докосващи, затова ви предлагаме да ги чуем.

Нещата не са такива, каквито изглеждат. Простете обидите. Не се страхувайте за утрешния ден. Защото само и единствено любовта ще спаси света.

Материалът Монологът, който разплака България – Силните послания на баща към децата си (Видео) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Великите думи на Княз Борис I /в ролята на владетеля – Стефан Данаилов/:

„Коня си дадох – белия, Велислава ти дадох – славянката, ала от земята българска и един камък не давам! Така казах и така ще бъде!“

Материалът Стефан Данаилов в ролята на Княз Борис I: От земята българска и един камък не давам! ВИДЕО е публикуван за пръв път на Опознай България.

Така говори приживе един от най-светлите умове и лица на българския театър и кино. Ако беше жив, на 17 октомври Апостол Карамитев щеше да навърши 90 години. Щеше може би да получи висока чест от високи институции, с орден и звания щяха да го окичат. Щеше вероятно да е с бастун, подкрепящ тежестта на годините и славата му. Да се обърне към околните и… да ни каже нещо мъдро.
Вместо това Апостол Карамитев получи съдбата, за която мечтаеше – да не остарее, да умре млад, красив, весел и интересен. Сякаш е предчувствал, че ще дойдат години, в които цялото негово поколение ще бъде унизително пропъдено от театъра; че ще дойдат времена, когато да си актьор не е чак толкова весело.

На 17 октомври в Народния театър ще се съберат хора, помнещи (дай Боже) и НЕпомнещи Апостол Карамитев. Във фоайето на първия балкон. Ей така, за да почетат таланта му. Дори възпоменателна монета с неговия лик ще бъде пусната – първата в историята на монетосеченето ни с лика на български актьор.

Кой беше Апостол Карамитев? В ушите ми още звучи гласът му, който като дете ме събуждаше всяка сутрин в седем без десет по радиото. Там беше Друмник Сладкодумник и разказваше приказки за добро утро. И когато в един студен ден през 1973 съобщиха, че Апостол Карамитев е починал, го приех лично. Да, бях вече голямо момиче, но си исках сутрешните приказки, преди да тръгна за училище. Исках да гледам още филми, още театър с него…
След години не един и двама актьори ми разказваха за Чочо, така го наричаха. За мнозина Апостол Карамитев се бе превърнал в икона, пред която благоговеят. Един от тях е Юрий Ангелов, не само студент, а и верен наследник на легендарния си преподавател от ВИТИЗ. Слушах го и с удивление откривах приликата в гласовете им и в начина, по който възприемат света:
„Имал съм много голям късмет с Апостол Карамитев.

На втория кръг от приемните изпити той казал на Кръстьо Мирски: „Онова момче от Плевен, дето прилича на Джани Моранди, искам да го взема в моя клас.“ А Мирски му отвърнал: „Кой е този Джани Моранди?“ Аз, загубеното плевенчанче, Велко Кънев – загубеното елховче… ние бяхме щастливците да се докоснем до този човек. С часове ни говореше, с баща си не съм разговарял така. И една вечер го попитах: „Добре, защо ни уйдисвате на глупостите и така ентусиазирано ни отговаряте?“ А Карамитев се засмя: „Абе, глупчовци, ами аз от вас се уча.“ Нищо не разбрах! Но мина време, той почина, а аз почнах да се самообразовам, четох йога, четох будизъм, дзенбудизъм… И ми попадна една малка книга на майстор Сузуки за дзенбудизма – „Ум на начинаещ“. Големите майстори на дзен имат всекидневна практика да тренират ум на начинаещ. Защото, казват, майсторът е в коловоз, а умът на начинаещия е широк – порастваме, влизаме в коловоз, ставаме шаблонни и преставаме да сме широко скроени като децата. Моят учител Апостол Карамитев се учеше от нас! Вече го няма, но… има го, убеден съм!“
Има го и в спомените на актрисата Гинка Станчева, негова партньорка във филмите „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Един снимачен ден“: „Преди години, когато ме извикаха на пробни снимки за филма „Хайдушка клетва“, се побърках от страх.

Карамитев за мен беше кумир, боготворях го, а като ми казаха, че искат да се снимам с него, дни наред нито ядях, нито спях. Отидох на пробите ни жива, ни умряла. А той ме посрещна, сякаш се познаваме от години и сме първи приятели. За нула време падна бариерата между този голям актьор и мен, начинаещата…“
Не, начинаещ, а в разцвета на кариерата си работи с него Коста Цонев. В началото на 70-те двамата получават шанса да се снимат във филма „Сватбите на Йоан Асен“ на режисьора Вили Цанков. За съжаление, последният, недовършен, за Карамитев. Когато приживе питах Коста Цонев кога интуицията му е била най-необходима, той си спомняше именно за този период: „Когато се наложи да играя две напълно противоположни роли в „Сватбите…“ – първо бях Александър, брата на царя, а после и самия Йоан Асен. И си казах: „Ето, тука ще се мре! Дано да не е наистина!“ Защото когато Чочо почина, режисьорът каза: „Ти ще играеш! Защо, защото знаеш какво правеше Апостол, бе!“ Преди снимките цели два месеца репетирахме в къщата на Вили и знаех всичко. Но ми беше страшно трудно, защото не исках да кажа на публиката ето, досега игра Апостол Карамитев, а сега вижте как аз играя – би било непочтено. Играх, опитвайки се да подскажа това, което може би щеше да направи Апостол.“
Коста Цонев изпитвал толкова голям респект към Карамитев, че след време, преди прожекция на „Сватбите…“, моли публиката: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев!“

Докато се снима в последния си филм, Карамитев не знае, че му остава малко живот, но вероятно предчувства (диагнозата е възможно най-страшната – рак на черния дроб). И работи като за последно. Въпреки студа. Снимат първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) в Алдомировското блато край Сливница, няколко пъти минават през ледените му води. През почивките Карамитев ляга на земята заради силни болки в гърба, но не се отказва… Умира на 9 ноември 1973 г.
Тогава синът му Момчил Карамитев (днес актьор и режисьор, работещ повече в САЩ) е едва 13-годишен. Трябва му много време, за да преодолее травмата. Спомените му обаче не избледняват. Бащата не насочвал сина си към актьорската професия, но му подсказвал какво да чете, водел го на кино, разказвал му за Марлон Брандо и Пол Нюман, обяснявал му специалните ефекти и т.н.

Явно усещал болестта и целенасочено подготвял сина си за бъдещето. Момчил мечтаел да има кола, а баща му отвърнал: „Когато изкараш книжка, може би ще ти взема кола.“ Защо „може би“, питало детето. „Ами защото може би тогава аз може и да не съм…“, смотолевил бащата. Какво няма да си, питал синът. „Ами аз може и да не съм… жив по това време“, бил отговорът… И си отишъл едва на 50. Точно както пожелал: млад, красив и интересен… С една дума, любимец – не само от екрана.

Източници: trud.bg, bgspomen.com

Материалът Спомен за незабравимият български актьор Апостол Карамитев, роден на 17 октомври 1923 г. е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се заеме да пише историята на българския народ от неговото падание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници?

Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения или плод на вънкашни някои побуждения – това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна…“ Захари Стоянов/в Предисловие към „Записки по българските въстания“/ „В памет на българския писател Любен Каравелов посвещавам настоящата си книга„. Захари Стоянов

13-сериен телевизионен филм.
Биографична историческа драма.
България, 1977г., 70 мин.
Екранизация по книгата на Захари Стоянов.

Сценарий: Георги Бранев, Веселин Бранев, Борислав Шаралиев
Режисьори: Георги Бранев, Веселин Бранев, Борислав Шаралиев, Мария Русева
Оператори: Атанас Тасев, Стоян Злъчкин
Художник: Виолета Йовчева, Ангел Ахрянов Музика Красимир Крюкчийски

Джендо
Началото на 70-те години на ХIХ век. България е под турско робство, но сред народа вече се усеща желанието за свобода. Българските емигранти в Румъния основават таен революционен комитет, който да подготви освобождението на страната им. Захари Стоянов – Джендо е син на богат скотовъдец от Медвен. За да изучи тънкостите на занаята, той е изпратен да работи като овчар в къшлата на хаджи Руси, но овчарлъкът не му е по сърце. Захари мечтае да стане свещеник и да просвещава хората. Всяка вечер той чете на неуките си другари от книгата Чудеста на Света Богородица. След кратко боледуване един от овчарите – Йордан – умира.

Хаджи Руси изпраща Джендо в Медвен, за да съобщи на семейството му. Сблъскал се с мъката на жената на Йордан и отчаян от неспособността си да помогне с каквото и да било, младият овчар решава да не се връща повече в къшлата, а да замине за Варна, където да се изучи за търговец. Това решение не се приема от баща му, който в вижда сина си не човек със свои собствени мечти, а евтин работник. Деспотичният родител се опитва да наложи волята си със сила, но Захари не се подчинява и избягва от дома си.

Материалът Записки по българските въстания – Джендо (1976) 1/13 (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Трудно е в живота и хора с описаните по-горе качества трудно си намират място. Живота ги подхвърля от място на място и са длъжни да се борят и бият, за да може да оцелеят. Оцеляват както тираните, така и великите комици…Какво са пред тях културните правилници за прилично държане в театъра и дребните проблеми. Гении като Чаплин има решение на всеки проблем по начин, който може да му завиди всеки актьор. Защо ли? Единствено и само заради нейно величество – публиката. Тя решава кой да аплодира в края на представлението. А когато си актьор – в една зала с Чарли, когато тази зала е театър, то тогава ти си на изпит пред самия Чаплин, а това означава, че трябва да си равен или по-добър от него, защото в крайна сметка печели този, който успее да разсмее публиката.

A Night in the Show, Нощта на шоуто е 12-ти филм на Чарли Чаплин за Essanay. Тя е направена в Majestic Studio в Лос Анджелис есента на 1915 г. Чаплин играе две роли: един, както г-н Pest и един като г-н Rowdy.

Видео:

Филмът е създаден от работа на сцена Чаплин от пиеса, наречена Mumming птиците (известен още една нощ в един английски Music Hall в САЩ) с Карно компания от Лондон. Чаплин извършва тази игра по време на американските си обиколки с Фред Карно компания и решава да предяви част от тази игра на филма си работа. Edna Purviance играе второстепенна роля като дама в публиката.

В ролите: Чарлз Чаплин – Г-н и г-н Pest Rowdy
Edna Purviance – Lady в оборите с мъниста
Шарлот Mineau – Lady в оборите
Dee Lampton – Fat Boy
Лео White – французин / Negro в Балкон
Уесли Ruggles – вторият човек в Балкон
Front Row Джон Ранд – диригент на оркестъра
Джеймс Т. Кели – тромбон Player и Singer
Пади Макгуайър – Feather Duster / кларинет Player
Май Бяла – Fat Lady и змиеукротител
Филис Алън – Lady в аудиторията
Фред Goodwins – Gentleman в аудиторията
Чарлз Inslee – Tuba Player

Материалът Смях до сълзи! Нощта на шоуто, Чарли Чаплин, Edna Purviance (1915) ВИДЕО! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Горещ вятър отвя и Любиша Самарджич!!!
А сад, адио, Любиша! И Бог зна где! И Бог зна как!
Поклон!

Той беше едно от големите имена на златното поколение !
Нека си го спомним такъв, какъвто завинаги ще остане в сърцата ни. Светла му памет!

Чуйте и се върнете назад във времето с култовата песен от любимия на поколения българи югославски сериен филм „Горещ вятър“, 1980 г., режисьор: Александър Джорджевич, сценарий: Синиша Павич, музика: Войкан Борислаевич. В ролите: Любиша Самарджич, Миодраг Петрович, Бора Тодорович и др.

Песента от филма „Горещ вятър“ :

Внезапно ще отлетят птиците.
Нашата улица ще осъмне без слънце.
Човек ще изпрати любимата жена
и дълго ще остане сам на вятъра.

Някога всеки поема по пътя на живота.
На раздяла само сърцето прошепва:
Ще се върна!

Гледам непознати лица…
всеки от тях може да съм аз
Гледам как се целуват и плачат.
Тръгват на път с надежда.
Аз оставам сам.

Гледам с очи на малчуган,
и детството се връща
под угасналите лампи на перона.
Ех, пуста младост каква си!

Гледам и искам да запомня всичко.
Небето, камъка, полета на птица.
Гледам и като притворя очи
виждам ни заедно в далечен свят.

Гледам безкрайните равнини
и поздравявам те мой роден край,
земьо моя
Ти ще ме чакаш.
Едничка ти!

припев:
Да си вземем сбогом!
И кои знае къде…
И кои знае кога

Материалът Любиша Самарджич – А сад, адио! Любимият на поколения българи сръбски актьор с голямо сърце! (ВИДЕО с бг субт) е публикуван за пръв път на Опознай България.