църква Архиви - Опознай България

Опълченецът от Ловнидол – Минко Гализов, бил се зверски на Шипка и доживял свободата

Опознай България — Fri, 03 Mar 2023 18:34:46 +0000

Снимките ни изпрати Николай Илиев във фейсбук страницата ни, като Минко Марков Гализов се пада негов пра пра дядо.
Статия, публикувана във в. Росица

Жители и гости на Ловнидол се събраха в селското читалище, за да почетат паметта на Минко Гализов – Опълченеца от Ловнидол. Местните и техните гости изслушаха неговия правнук, който пази жив спомен за разказите на хората за Опълченеца. Положиха свежи цветя на гроба му в църквата „Св. св. Константин и Елена“, запознаха се с неговата биография, която бе издадена като книжка от краеведските звена в област Габрово. С толкова малко думи може да се обобщи събирането на хора в памет на една личност, но историята е дълга и поучителна, а откриването й – толкова случайно, че си струва да бъде споделена.

Имах съсед – дядо Васил Димов, много умен и начетен човек. Зимно време седяхме до моя компютър, той говореше, а аз записвах неговите разкази. Така се родиха историите за Коконския геран, за Иван Станев и за Йонко Джамбазов. Много пъти дядо Васил ми казваше: “А за Минко Комитата знам всичко, той сам ми го е разказвал. Бил съм още дете, но съм запомнил до ден днешен“. А времето, това време, което днес препуска като бясно, то все не даваше възможност да седнем и да чуя неговия разказ… Докато миналата есен, по време на предизборната кампания за местна власт, в селото не дойдоха млади хора от неправителствена организация. Разгледаха селото, поинтересуваха се от забележителностите, паметниците. Така стигнахме до църквата “Св. св. Константин и Елена“, която се изправя гордо в центъра, малко по-встрани от площада. Тогава ние, местните, се пожалвахме, че нямаме сили и средства да изчистим изцяло нейния двор. Едната му половина бе обрасла с къпини, лиани и храсти, а там се намират паметниците на стари свещеници. Младите ни гости обещаха, че веднага след изборите ще дойдат и ще помогнат, защото имат хора и техника. И взеха, че спазиха обещанието си. А ние призовахме и населението на Ловнидол. Събрахме се две поредни съботи – то беше сечене, извозване на клони, дървета. Изморихме се всички, но резултатът беше прекрасен – църковният двор светна. След втората събота ми се обади едно от момчетата, което най-здраво работеше с машините, и ме помоли да отида и прибера фланелката му, която забравил на едно дърво. И така, вече успокоена от усилената работа, в неделята приседнах на оградата на притихналия църковен двор и загледах паметниците, които бяхме освободили от плен. И изведнъж на единия паметник прочетох „Минко Гализов – опълченецът от с. Ловнидол“. На паметника имаше снимка на възрастен човек с бяла брада, с униформа и много медали. Тогава си спомних за Минко Комитата и разказите на дядо Васил. Знаех и къде е къщата – също в центъра на селото.

Свидетелство за освобождаване от служба на редник Минко Гализов, което се пази в Историческия музей в Севлиево.

Имаме история на селото, написана от дългогодишния учител и директор на основното училище в селото Георги Николов Гализов. Той и Минко Марков Гализов (Опълченеца) носеха еднакви фамилии и бяха от един род. Разгърнах книгата му и там намерих следното: “В знак на почит и уважение е погребан в църковния двор, а в Историческия музей в Севлиево се намира уволнителното му писмо от руската армия и грамотата за награждаването му с орден за храброст“.

Свързах се с Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево и тя потвърди наличието на три документа – фотография, уволнително писмо от руската армия и грамота за награждаването му с орден за храброст. След това, сканирани, бързо ми ги изпрати по Интернет и моето сърце заби лудо – за тези документи в селото дори не се знаеше. Историческият музей подходи с разбиране към желанието да извадим документите от музея, да ги преснимаме и ги предоставим на жителите на Ловнидол.
Публикувах в Интернет снимките, тези от надгробната плоча, в която бръшлянът се бе врязал жестоко дори и в камъка и тези, които ни предостави Историческият музей.
Радостта ми беше безкрайна, когато се появи коментар на млад мъж – историк, преподавател по история във Велико Търново – Данаил Райков Христов.

Той написа: “От този опълченец има записки, направени от сина му Недялко и ние би трябвало да ги имаме в нашата ловнидолска къща“. Само след няколко дена баща му Райко донесе старичка книжна папка, в която, написани на пишеща машина, лежаха около 80 листа.
Така започна тази история, та чак до днес, когато успяхме да почетем паметта на Опълченеца от с. Ловнидол, участвал в боевете при Шейново и Шипка – Минко Марков Гализов.
Направихме портрети на документите, които имахме, свързахме се с наследниците му и ето днес, в тази трудна обстановка на пандемия, се събрахме в читалището, за да поговорим за един велик българин – Минко Марков Гализов, включил се съвсем млад в 6-та опълченска дружина, преживял Руско-турската война и доживял до дълбоки старини.

Ето накратко неговата биография:

Минко Марков Гализов е роден на 8 май 1856 година в село Ловнидол. Израства в будно, патриотично семейство и е четвъртото по възраст дете на Марко Нанков Гализов (Бунарджията) и Рада Минкова Йовкова. По-големият му брат Ненко активно се включва в подготовката на Априлското въстание в село Ловнидол. Най-голямата му сестра Цона е омъжена за председателя на революционния комитет.
Детството и юношеството му преминават в лишения и страдания. Едва 10-годишен става аргатин на богат турчин в Крушево, а 12-годишен – пастир у богатия малкочевски турчин юсурджия /данъчен инспектор в миналото, който определя каква част от произведеното зърно от хората да вземе/ Хаджи Алил. През пролетта на 1869 г. става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с Матей Преображенски – Миткалото, Бачо Киро Потров от Горни турчета, Стефан Стамболов и др.
Завършва килийното училище в село Ловнидол при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През 1872 година се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия около 7 години, пребивава в Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти – революционери. Включва се в революционното движение на българските емигранти.

След обявяване на Руско- турската освободителна война, на 1 май 1877 г. в град Плоещ се записва в Шеста дружина на Българското опълчение. Георги Гализов разказва: “Минко Марков Гализов беше герой от Шипка. Често ни разказваше за тези времена“.
Българското опълчение влиза в състава на Предния отряд, начело с генерал Гурко. След освобождаването на 25 юни 1877 година на Търново, най-важната задача е била укрепяването на руските войски при Шипченския проход. “Нашата VI опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември при Шейново. Като събра по-голямата част от войската си, към 10 часа генерал Скобелев започна атака от югозапад към шейновския укрепен лагер. Към 18 часа Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“, разказва в спомените си Минко Гализов, записани на пишеща машина от сина му Ненко Минков Гализов.

След края на Руско-турската война, на 16 юни 1878 година в Пловдив опълченецът Минко Марков Гализов е уволнен. Уволнителното му писмо се пази в Историческия музей в Севлиево.

През 1924 година Минко Марков Гализов, за показаната храброст в боевете при Шипка получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.

Минко Гализов доживява до дълбоки старини. През живота си участва активно в обществения живот на селото. Селяните му дават прякора Комитата. Член е на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в Севлиево, паметника в Канлъ дере и паметника в центъра на Ловнидол.

Почива на на 24 ноември 1950 година на 94 години. Погребан е в двора на църквата “Св. св. Константин и Елена“.

За нас, днешните съвременници, бе важно да чуем спомени за този велик човек от по- възрастните хора от селото, които са последните, имащи спомени от него, да чуем какво са разказвали родителите на неговите правнуци. На срещата бяхме поканили Минко Буздрев – правнук и Явор Буздрев – праправнук.

Правнукът Минко Буздрев дълго ни разказва това, което е слушал от майка си, за този невероятен човек и личност – Минко Гализов. Как е носел непрекъснато с гордост своята униформа, как е бил почитан от всички хора в селото, как на празници са му отреждали почетното място в средата. Разказа ни и за това, че при завръщането си от Украйна и Румъния е донесъл икона, която семейството пази и до ден днешен, как през 1920 година е построил къщата, която сега знаем, и на която сега е поставена паметната плоча. Как от София е донесъл първия радиоапарат и го е оставял на прозореца, за да може да го слушат хората, тръгнали към мегдана. Минко ни разказа и за това, какво уважение е имал царят към него и как за Коледа всички опълченци са получавали пакети с подаръци от царя – такива неща като кафе, шоколадови бонбони и захар, каквито в селото не са знаели даже. Разказа ни и за това, как е починал само за няколко дни, в пълно съзнание, когато е разбрал за колективизацията на нивите и горите от държавата, как е легнал на леглото, поискал да му облекат опълченската униформа и да му сложат калпака и така си отишъл от нашия свят.

Изненада ни посещението на млад мъж от Велико Търново – Николай, също потомък на Гализовия род, но от друго разклонение. Научил за събитието, което организираме, пристигнал да се поклони на своя прапрачичо. В негово лице спечелихме нов симпатизант на нашата читалищна дейност и на всичко, което се опитваме да направим за възраждането на българските села.

Благодарим на регионална библиотека “Априлов – Палаузов“ в Габрово и нейния отдел по краезнание, в лицето на Нина Христова, която присъства на тържеството, а и винаги ни е помагала, когато сме търсили своите ловнидолски корени. Е, сега намерихме нов – много дълбок и здрав, за който можем да се държим и да вървим напред.

Материалът Опълченецът от Ловнидол – Минко Гализов, бил се зверски на Шипка и доживял свободата е публикуван за пръв път на Опознай България.

Чудесата и историята на „Черната Пресвета Богородица “ от Несебър

Опознай България — Sun, 14 Aug 2022 11:21:56 +0000

„Черната Пресвета Богородица “ от Несебър помага при психични болести, за изгонване на зли духове

Иконата на Божията Майка „Черна Пресвета Богородица“
се намира в църквата Успение на Света Богородица в Несебър.
Тя е копие на известната Иверска чудотворна икона, позната като „Пресвета Богородица Портаитиса – Вратарница, която се намира в Светогорския манастир Иверон. Счита се, че неин автор е първият иконописец в Християнската Църква – св. апостол и евангелист Лука. Несебърската „Пресвета Богородица” е нейно копие от византийско време – Х- ХІІ век.

Света Богородица е почитана като пазителка на Несебър.
На 15 август, Успение на Пресвета Богородица е и голям празник – денят на Несебър. На този ден се извършва литийно шествие с иконата из целия град, като се пеят молитви към Пречистата.

История на иконата

Иконата датира от 13 век и е изографисана във византийски стил. Съгласно преданието иконата на Богородица била донесена от Атон. Иконата е изрисувана в тъмни тонове, или е потъмняла с времето. Има мнение, че е потъмняла, защото е била военна икона, която воините носели на бойното поле.
Първоначално иконата се съхранявала от гръцка монахиня. Още тогава гражданите видяли много чудеса след молитви пред иконата. След смъртта на монахинята иконата била пренесена в местната църква „Св.Георги“. В 17 в. турците завладели града и решили да разрушат храма, в който се намирал чудотворния образ, и тогава се случило чудо. Любимият кон на турския военачалник изведнъж започнал да буйства и за малко не умрял. Гражданите на Несебър изнесли чудотворната икона и в този момент конят се усмирил и успокоил. Турският паша не само не съборил храма, но и дал пари за златно украшение за иконата.

Минали години, и жителите на Несебър решили да построят църква. На мястото на настоящата църква имало училище и децата, играещи си в училищния двор видяли на дървото до тях иконата на Богородица, която много добре знаели от църквата. Иконата била върната на мястото си в църквата, но на следващия ден отново я открили там. В три поредни дни Богородица се явявала в съня на жена от Несебър с думите: „Постройте ми отделна църква. Не искам повече да стоя сред мъжете.“ След разказа на жената за нейния сън с молбата на Небесната Царица, започнало строителството на храма, но успели да го завършат, когато дървото, на което се появила иконата изсъхнало и под корените му намерили делва с жълтици. С тези пари хората завършили строителството на храма.

Невъзможно е да се изброят чудесата, които е сътворила иконата.
Много хора, страдащи от телесни и душевни недъзи получавали и получават изцеление. Особено много помага иконата при душевни заболявания.

Източник: Православен Свят

Материалът Чудесата и историята на „Черната Пресвета Богородица “ от Несебър е публикуван за пръв път на Опознай България.

Чудото със „Змийките на Богородица“, повтарящо се на празника Успение на Пресвета Богородица

Опознай България — Sun, 15 Aug 2021 12:29:52 +0000

ВСЯКА ГОДИНА ОКОЛО ПРАЗНИКА УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО СЕ СЛУЧВА НЕОБИЧАЙНО ЯВЛЕНИЕ В ЦЪРКВАТА „УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА“ при чудотворната икона “Богородица Фидиотиса” на гръцкия остров Кефалония, сочен за диаманта на Йонийско море.

В южната част на остров Кефалония, на 25 км от Аргостоли, близо до село Маркопуло, в гориста стръмна местност, извисена над маслинена долина и гледаща към Закинтос, се възправя високо една стара камбанария и малко по-надолу от нея църквата “Успение на Пресвета Богородица”. В нея именно се намира чудотворната икона “Пресвета Богородица Фидиотиса”, чието название произлиза от гр. fidi (змия) и е свързано с ежегодната поява на уникалните по рода си змийки около всеки 15 август, когато Църквата чества празника Успение на Пресвета Богородица.

На вид те са сиви и тънички, като на дължина не превишават метър. На плоската им главица, както и на крайчето на тъничкото им езиче има очертан по един малък кръст. Тяхното тяло е топло и с копринено мека повърхност. Тези змийки не са отровни и по всеобщо мнение са свещени и позволяват да бъдат държани в ръце.

Всяка година от деня на Св. Преображение Господне (6 август) откъм камбанарията към храма се появяват по няколко змийки, които до навечерието на празника Успение Богородично постепенно се увеличават. Уникалното е, че тези змийки по друго време на годината не могат да бъдат срещнати, освен през празничния църковен период от 6 август до 15 август. “Змийките, невинни и незлобни, наобикалят Богородичната църквица на Лангубардийския бряг и в деня на празника на Божията Майка дръзновено навлизат вътре в храма. Изкачват се по иконостаса, по амвона, по светите икони и застават така в очакване да бъдат поети и погалени от всеки един поклонник” (сп. Fanos tis Kefalonias, 1968).

За тяхната първоначална поява разказва църковното предание.

Някога на това място имало голям и богат девически манастир. Той отвсякъде бил заобиколен с високи стени, а в него служели множество монахини. Само че алчното пиратско око на корсарите, които кръстосвали из Йонийско море, набелязало манастира и една сутрин корабите им приближили брега.
Монахините забелязали пиратите, когато те се изкачвали към манастира. Не виждайки никакъв начин за спасение, уплашени, те се събрали в храма около светия олтар за последна молитва. Те молели Пресвета Богородица да ги защити в тяхното свято девство и да ги превърне или в птици, та да отлетят далеч, или в змии, та да изпълзят навън неосквернени. Пресветата Майка не се забавила.
Оттогава като свещени нейни змийки те всяка година в началото на август се завръщат в своя манастир. Така те продължават своето монашеско служение, този път чудотворно, като лекуват всяка болест и немощ по застъпничеството на Пресветата Дева Богородица.

Местното църковно предание приема, че тяхната поява точно за празника Успение Богородично е Божие благословение над острова за предстоящия годишен кръг от време. Ако през някоя година те не се появят, хората приемат това за знак, че и Божието благословение се е оттеглило и острова не го чакат добрини. Това вече се е случвало през 1940 г. и през 1953 г., когато островът претърпял множество земетресения.

И тази година Змийките на Богородица, както и предходните, в навечерието на празника Преображение Господне, в о. Кефалония се появиха първите от змиите на Богородица, като се очаква на 15 август да си тръгнат.

Вече споменах, че змийките са чудотворни и безопасни, заради което и вярващите ги докосват без страх. От друга страна са и една от основните причини островът да привлича посетители по време на първите петнадесет дни от август.

“Пресвета Богородице, спаси нас!”

Вижте още красоти, чудеса, уникални плажове и природни феномени
на Кефалония, Лефкада и Йонийско море:

Източник: trydiani.blogspot

Материалът Чудото със „Змийките на Богородица“, повтарящо се на празника Успение на Пресвета Богородица е публикуван за пръв път на Опознай България.

Случаят село Ново Кономлади

Опознай България — Sat, 05 Sep 2020 13:33:05 +0000

Спомен от село Кономлади. Печене на хляб; снимка: Илюстрация БѢло море

Разказът на Стоян Сърбов (80 г.)
– потомък на бежанци от с. Кономлади (в дн. Гърция, преименувано на Маврохорион
през 20-те години) и жител на едно изцяло преселническо село – Ново Кономлади,
изказва всичко. Първите бежанци се заселват в селото след Междусъюзническата
война (1913 г.). Макар че официалните податки за образуването на с. Ново
Кономлади сочат периода след Първата световна война, когато гонените от Гърция
българи идват в България. Стоян Сърбов от с. Ново Кономлади разказва, че самото
образуването на селото става след Първата световна война. През този период по
разказите на бежанците в Гърция остават само малка част българи, които приемат
гръцката власт. От разказa на Стоян Сърбов става ясно, че земята, на която днес
се намира селото, е принадлежала на турски бей, за което свидетелстват и
документите. През периода от 1918-1928 г. масово прииждат бежанци и то главно
от Кономлади, но пристигат и по няколко семейства и от Мантар, Баница, Кукуш,
Оризаре, които също са приети в селото. Първоначално селото носи името Чифлика,
още когато било откупено от турския бей. След това е преименувано на село Нови
Чифлик, което име се запазва и до 14 август 1934 г. По разказа на Стоян Сърбов
друго, на пръв поглед невероятно предложение относно името, което селото да носи,
е “Америка” (тъй като много от мъжете ходели да работят по “Америката”). В
последствие идеята за сегашното име на селото (Ново Кономлади) е дадена от
Кирил Коджабашев – учител в с. Марикостиново. Коджабашев изказва мнение, че тъй
като по-голямата част от населението идва от Кономлади, тукашното българско
село би трябвало се казва Ново Кономлади. Безпаричието и безстопанствеността
заварват неподготвени бежанците, някои от който остават без нищо след
преселването. Така нуждата и желанието на тези хора за едно по-добро начало
принуждава голяма част от мъжете в селото да заминават на гурбет по Америка за
по 5, 10, 20 години. Това е и причината жителите на с. Ново Кономлади да имат
един по-различен манталитет за тогавашното време, със задоволство отбелязва Стоян
Сърбов. “Те имали самочувствие на по-развити, по-напреднали от другите. Дори във
връзка с това им било по някакъв начин обидно да дават момите от селото за жени
в друго село, тъй като другите села били на по-долно стъпало”.

Кономлади в котловината между разклоненията на Вич планина.

Днес кономладци има пръснати по
цял свят Канада, Австралия, Америка. А след Гражданската война и в
Чехословакия, Русия, Полша и др. “Всичко е до време – вмъква Стоян Сърбов – В наши
дни селото е западнало. В него са останали само старци. Докато Марикостиново, с
което Ново Кономлади винаги е било в един вид съревнование, в момента е много
по-развито село, село от градски тип”. Връщайки се към историята за
образуването на селото и заселването му от бежанци, разказвачът продължава с подробности
около площта на селото. Според сведенията, казва Стоян Сърбов, земята, която била
купена от турския бей, включвала 3 300 декара. Тя била разделена по 42 дек. на
семейство (мъж и жена). Разделянето на земята станало от руски дворяни,
подгонени от Октомврийската революция – белогвардейци. Те били инженери,
завършили във Франция.Именно тези руснаци изготвят кадастъра и разделят земята
по 42 дек. на всяко семейство, естествено оставяйки и малко фондова земя.
Според запазените документи оземляването на селото става през 1929 г. За
разлика от Петрич, където квартал “Шарон” е напълно обособен бежански квартал,
в с. Ново Кономлади, а и по принцип в селата, бежанските къщи не се строят по
урегулиран план, на някое определено място или в зависимост от някакъв признак.
Тук, в Ново Кономлади, хората, които за онова време имат възможност, построяват
къщите със собствени средства. Други биват подпомогнати от бежанския заем.
Къщите, които се строят имат: двор, обор и други подобни земеделски особености
за времето. Отпускат се и средства за орала, различни строителни материали и т.
н. На въпроса – Коя е причината хората да напуснат земите си? – всички
отговарят: “Гърците, кой друг. Те и тяхната асимилация. За който не иска да се
признае за грък е било по-добре да си тръгне, иначе …” – казват хората
заразени от разказите на своите баби и дядовци. Костадинка Поповска, родом от
Ново Кономлади, разказва: “Моя род се преселил в село Нови Чифлик през 1915 г.
Хората идвали с всичко, което можели да вземат, били бедни, но трудолюбиви. С
много усилия всичко постепенно започнало да се подрежда. Хората се увеличавали
все повече и селото придобило вид. След като се устроили и позамогнали била
изградена и селската черква – св. Илия (1926 г.)“. Всичко в селото постепенно
потръгва. Населението започва да се съвзема и живота сред прокудените българи
продължил естествения си ход.

Църквата “Св. Никола“ в Кономлади

Из: “Бежанците от Егейска Македония в Петричка околия
след Първата световна война и устройването им (1925 – 1931 г.)”, Златка
Сотирова.

Източник: Илюстрация БѢло море

Материалът Случаят село Ново Кономлади е публикуван за пръв път на Опознай България.

Станимашкият надпис още всява шок и ужас у гърците: Цар Иван Асен II – цар на българи, гърци и…

Опознай България — Sun, 23 Feb 2020 14:06:59 +0000

Станимашкият надпис: Цар Иван Асен II – цар на българи, гърци и други страни

Когато посетих Асеновата крепост и се запознах с надписа на цар Иван Асен II издълбан в скалата на крепостта се запитах доколко той е имал основание да използва титлата ”цар на българи, гърци и други страни”. „В лето 6739(1231) индикт четвърти от бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси Севаста и изгради този град”.

Отговор ми даде друг възпоменателен надпис върху мраморна колона в църквата Св.Четиридесет мъченици във Велико Търново ознаменувал голямата победа на българските войски при Клокотница. „В лето 6738(1230), индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия(Тракия) и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка (албанска) и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград и самия този град владееха фръзите(латинците), но и те се покоряваха под ръката(скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си(съществуваха), тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, Aмин.”

Годината след Клокотнишката битка цар Иван АсенII укрепва и разширява крепостта, която е съществувала още от времето на траките и по-късно е преустроена от Византия. През този период е построена и църквата ”Света Богородица Петричка”, която днес е единствената изцяло запазена постройка от това време.

През 1883 г. надписът е унищожен по нареждане на тогавашния кмет грък по народност. По щастливо стечение на обстоятелствата още през 1706 г. френският учен Пол Люкас успял да препише текста и така той бил запазен за поколенията и издълбан по-късно отново в стената.”

Църквата ”Света Богородица Петричка”

Ползвани източници: http://buditeli.blog.bg
karavelov.blog.bg

Материалът Станимашкият надпис още всява шок и ужас у гърците: Цар Иван Асен II – цар на българи, гърци и… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Откриха неповторим храм край Добромирци! Проф. Овчаров каза, че самият…

Опознай България — Sun, 02 Jul 2017 13:41:00 +0000

Екипът на известният археолог проф. Николай Овчаров откри изумителна средновековна църква край село Добромирци, община Кирково. Храмът е строен ХІІІ-ХІV век. Археолозите очертаха границите на духовната сграда. Тя е с дължина 11 м, като зидовете са запазени до 2.5 м. Преди векове над постройката се е извисявал красив купол, който е подчертавал нейното величие. Храмът се е виждал от километри и е бил християнски център в района.

В близост до новоразкривания храм се забелязват останките на още поне четири църкви.

Археолозите търсят усилено истината и за една историческа хипотеза в региона. През 30-те години на ХХ век при строеж на джамия в близост е открито погребение на високопоставен християнски духовник със златовезани дрехи и митра на главата. Тези любопитни данни може да се свържат със съществуващите легенди, че по тези места е проповядвал и служил на Бога последният български средновековен патриарх Евтимий, след като е бил заточен от турците през 1394 г. Местни хора имат сведения и предания, че той е бил изпратен от Търновград в Бачковския манастир, а този манастир е имал много метоси в Източните и Средните Родопи.

Разкопките край Добромирци ще продължат още една седмица. Надяваме се, че освен прекрасната архитектура, те ще разкрият и данни за славното минало на областта, пише monitor.bg.

Материалът Откриха неповторим храм край Добромирци! Проф. Овчаров каза, че самият… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Храм край Земен привлича туристи с хилядолетна ТАЙНА! (Снимки и ВИДЕО) Ключът за оцеляването на…

Опознай България — Fri, 05 May 2017 14:16:49 +0000

Храмът „Св. Йоан Богослов”, част от манастирски комплекс край град Земен е във вида, в който е построен преди хиляда години, някъде в него се крие ключът за оцеляването на Земята и слънчевият символ на богомилите, съобщи БГНЕС.

Уникалната за страната черква във формата на правилен куб, е построена след един облог. Преди десет века майстор-зидар и неговият ученик сключват облог кой ще построи по-хубава църква на двата срещуположни бряга на река Струма край днешния град Земен, там където реката е изваяла през Конявската планина уникалния едноименен пролом.

Никой от тях нямал право да следи какво прави другият. Когато църквите били готови, пръв майсторът отишъл да види творението на ученика си. Толкова бил впечатлен от работата му, че се върнал и разрушил своята, така поне гласи легендата за Земенския манастир. Намира се на километър югоизточно от града, уникалната с кръстокуполната си архитектура и стенописите си черква се посещава от хиляди туристи, въпреки, че е встрани от магистралите и основните пътни артерии. Църквата е градена с местния шуплест камък, наричан „бигор”.

Земенски манастир „Свети Йоан Богослов“, фото: Stefan Hadzhev

Светата обител, която е съхранена непокътната в продължение на десет века, крие в себе тайни на богомилите, от нея са се интересували рицарите-кръстоносци, освободители на божи гроб, масоните пък търсят тайни знаци по стенописите, изографисани преди хилядолетие. Целият комплекс „Земенски манастир“ е паметник на културата и е филиал на Националния исторически музей. Църквата „Св. Йоан Богослов“ е символ на монументалната живопис от българското Средновековие и е единствената у нас с кубична форма. Кубът с размери 9х9х7 метра се уби, тъй като е разположен в средата на голяма поляна, но когато застанеш в подножието му, църквата се извисява с цялото си величие. 4-метровият купол е вписан в квадрат, така височината на храма става 11.2 м. Характерни за храма са стенописите с живи и реалистични образи, дело на българи-зографи. Те са автентични, не са реставрирани, а само почистени и консервирани. Най-старият стенопис датира от 11 век, на него е изобразена Света Ана и е единственият, запазен от първото изографисване на храма. Вторите стенописи, изписани през втората половина на 14 век, претворяват библейски сцени.

Уникална е тази с „двойният Христос”. За разлика от обичайното причастие, при което Христос с едната ръка дава хляба, а с другата – виното, тук са изографисани два образа на Христос. „Левият” раздава хляб, а „десният” разлива вино, а апостолите са разделени по шест. Един от най-ранните ктиторски портрети са тези на деспот Деян и съпругата му Доя, местни владетели, дарили средства за второто изографисване през 14-и век. Според експерти ктиторските портрети тук са най-старите и с най-голяма художествена стойност след тези на Калоян и Десислава в Боянската църква. Сред запазените стенописи има и една битова сцена. На нея четирима ковачи правят гвоздеите, с които Христос е прикован към кръста, според местните хора от нея се интересуват масоните.

Преди 150 години, през 1867 г., бил извършен ремонт на църквата и построена нова манастирска сграда, разширена в началото на 20 век от отец Янаки Митов. В манастира служели монаси, в църквата се служи до 1966 г, когато е обявена за паметник на българската архитектура и живопис.

Кубичната църква над град Земен има някаква уникална мистика. Според легендите тук някъде в храма богомилите закодирали знака на българина –звездата със седем лъча, единственият символ, който е в състояние да обедини всички религии. От тук, през Земен минали и кръстоносците, които търсили храма на Соломон по писмени знаци от стенописите.

фото: Петър Михов

Някакъв кардинал от Ватикана дори предрекъл, че храмът край Земен ще спаси света. Може би заради това някаква „сила свише” го пази вече 10 века от разрушаване, оцелял е дори през смутните времена византийско и турско иго.

Източник на текст и Видео: БГНЕС

Материалът Храм край Земен привлича туристи с хилядолетна ТАЙНА! (Снимки и ВИДЕО) Ключът за оцеляването на… е публикуван за пръв път на Опознай България.