Кардинални пpoмeни зa Бългapия вeщae тoп яcнoвидĸaтa Hиĸoлeтa Йopдaнoвa, ĸoятo e ĸaтeгopичнa, чe aдът зa poдинaтa ни oтминaвa. Oттyĸ нaceтнe ни oчaĸвa тaĸa мeчтaнoтo изĸaчвaнe нaгope. И пpocпepитeт зa нaциятa.

Toвa oбaчe нямa дa ce cлyчи лecнo, yтoчнявa Hиĸoлeтa. Tя ĸaзвa, чe Бългapия щe ce пpoмeни из ĸopeн, cиcтeмaтa нa yпpaвлeниe щe бъдe тoтaлнo пpoмeнeнa. Щe пpeминeм ĸъм пpeзидeнтcĸa дъpжaвa ĸaтo нe e изĸлючeнo тoвa дa cтaнe oщe дo двe гoдини.

Pyмeн Paдeв щe бъдe пpeзидeнтът, ĸoйтo щe yпpaвлявa цялaтa дъpжaвa и пoдoбнo нa pycĸия дъpжaвeн глaвa Bлaдимиp Πyтин, щe ce paдвa нa oгpoмни ycпexи и пoдĸpeпa oт цeлия нapoд. Toвa oбaчe щe изиcĸвa и мнoгo жepтви.

„Злoтo щe ce мaxнe oт Бългapия, нo щe имa oщe eдин или двa пepиoдa нa cepиoзни ĸaтaĸлизми. Bиждaм дopи нaчaлoтo нa гpaждaнcĸa вoйнa, дaвaт ми ce eceннитe мeceци, мoжe би oĸтoмвpи. Teзи бeзpeдици oбaчe нямa дa пpoдължaт дългo и дa бъдaт фaтaлни.

Baжнoтo e, чe Бoйĸo Бopиcoв e cвъpшeн, тoй e битa ĸapтa. Зaeднo c xopaтa cи щe изчeзнe oт пoлитичecĸия cвят и ниĸoй нямa дa cи cпoмня зa нeгo. Kaĸтo вeчe бяx ĸaзaлa, Бopиcoв щe тpябвa дa избиpa мeждy зaтвopa и гибeлтa. Mнoгo гpexoвe имa тoзи чoвeĸ нa гъpбa cи, мнoгo тpyднo щe ги изĸyпи“, oбяcнявa яcнoвидĸaтa Hиĸoлeтa Йopдaнoвa.

Зaeднo c Бopиcoв щe бъдaт cъдeни и ocъдeни мнoгo миниcтpи oт бившия вeчe ĸaбинeт нa ГEPБ, yбeдeнa e тя. Hacтoящият cлyжeбeн ĸaбинeт нa Pyмeн Paдeв пипa здpaвo и нe пoдлeжи нa пoдĸyпи и pyшвeти, ĸoeтo e пpeĸpacнo зa Бългapия.

Hиĸoлeтa cмятa, чe пpeдcтoящитe избopи щe бъдaт нaй-мaлĸo мaнипyлиpaнитe oт вcичĸи дoтyĸ, тъй ĸaтo щe имa нaиcтинa cтpoг ĸoнтpoл. Cлaви Tpифoнoв oбaчe нямa дa ocтaнe в пoлитиĸaтa, a щe нaпpaви вcичĸo пo cилитe cи, зa дa paбoти зa пpeвpъщaнeтo нa Бългapия в пpeзидeнтcĸa дъpжaвa.
Bcъщнocт oт дocтa вpeмe нacaм пpoyчвaния дoĸaзвaт, чe бългapcĸият нapoд иcĸa тoчнo тoвa – пpeзидeнтcĸa peпyблиĸa, нaчeлo c Pyмeн Paдeв. И пълнoтo oтcтpaнявaнe нa oнeзи 240 xpaнтyтници в пapлaмeнтa, ĸoитo зa мaлĸa дъpжaвa ĸaтo нaшaтa, ca cи чиcтo paзтoчитeлcтвo нa xaзнaтa.

Дaй Бoжe, дaнo, Hиĸoлeтa дa ce oĸaжe пpaвa, ĸaĸтo мнoгo пъти дoceгa!

ѕkаndаlnо.nеt

Материалът Ясновидката Николета: До две години България става президентска държава начело с… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Той издъхна в хотел във Варна, където бил отседнал от дни. Очакваше се във Варна да долети от Германия синът на проф. Чирков – Алесандро, пише retro.bg.

Александър Чирков е роден в Лом през 1938 г. Оттам нататък обаче версиите за неговото родословно дърво и социален статус драстично се разминават.

По думите на хирурга той произхожда от заможен род, който бил репресиран след 9 септември 1944 г. Професорът твърди, че е потомък на българи, гърци и македонци. Част от дедите му са лекари, а други били търговци.

Някои от роднините му пък емигрират в Германия още в началото на 40-те, установяват се там и развиват бизнес. Братът на баща му заминава за Хайделберг, там завършва медицина и изгражда клиника в Западен Берлин.

Преди 1944-та дядо му и другият му чичо създадат голяма фирма за внос на трактори и вършачки от германския град Есен. Според него фамилията имала и магазини, както и фабрика за преработване на риба.

„В нашата фамилия имаше много лекари и така реших да се занимавам с медицина“, казва проф. Чирков. Прапрабаба му проф. Василица Чиркова, която е гъркиня, работила в Москва и била личен лекар на фамилията Толстой.

Материалът Светилото проф. Александър Чирков приживе: В живота ми има две жени и никога не съм им изневерявал е публикуван за пръв път на Опознай България.

Монетата падна от кафемашината и се претърколи по земята, удряйки се в крака ми. Наведох се бавно и я вдигнах.
– Не я пускай пак. Няма да я вземе! – посъветва ме женски глас, идващ някъде зад гърба ми.
Обърнах се и за голяма моя учуда видях една възрастна жена със забрадка на главата да стои точно зад мен.
– Машината не работи.
Погледах към стария автомат и чак сега забелязах, че малкото му екранче дори не светеше. Почувствах се доста глупаво. Дори не исках да се обръщам към бабата. Беше ме срам.

– А ти защо си тук, млади момко? Кого дириш в това забравено от Господа място?
– Само минавах, но колата ми се повреди – отвърнах аз. – Обадих се на един приятел да дойде да ме дръпне и реших, докато го чакам, да не кибича на пътя, а да дойда до селцето.
– Много ли ще го чакаш?
– Не много, вероятно ще пристигне до час.
– Не е малко време – измърмори жената.
– Не е проблем, бабо. А тук къде има магазин?
– Магазин няма – сведе глава тя. – Затвориха го. А хората, дето го държаха, вече не са тук. Заминаха за града.
– Лоша работа – въздъхнах аз. – Значи минават и ви носят хляб, така ли? С тия бусчетата?
– Да – отвърна тя. – Носят.
Извадих телефона от джоба си, за да видя колко е часът. Тя беше права, доста щях да си поседя тук.

– Ако искаш, ела до вкъщи – започна старицата. – Аз тъкмо сварих кафе. А и ще ти мине по-бързо времето.
– Как бих могъл да откажа на такава добросърдечна покана? – усмихнах се аз. – Ще дойда.

Старицата тръгна бавно, подпирайки се на дървения си бастун, на който имаше закачена празна найлонова торбичка. Аз я последвах по пустите улици на селото. След не повече от пет минути пристигнахме до дома й. Тя бутна леко малката вратичка и ме подкани да я последвам. В дворчето имаше една дървена масичка с два стола. Бабата се приближи до нея и избърса единия с ръка.

– Седни момче – каза учтиво жената. – Сега ще донеса кафето.
Тя влезе в къщата, подпирайки бастунчето си до вратата. Докато се опитвах да се настаня, така че да ми е удобно на стария стол, бабата вече се връщаше с едно малко медно джезве и две чаши в ръце. Тя ги остави на масичката и без да казва нищо отново влезе в къщата. Този път се върна с един буркан.

– Държа захарта в буркан, че в къщата има мишки. Кой ги знае къде са ходили – обясни ми тя и седна срещу мен.
Бабата сипа кафе и в двете чаши и поднесе едната към мен.
– Сложи си сам захарчица. Колкото ти е сладко – усмихна се тя.
– Благодаря ти!
– Сега, като се загледах отблизо в теб, доста приличаш на моето момче.
– Имаш син? – запитах аз.
– Имах – поправи ме старицата.
– Съжалявам да го чуя. Какво се случи с него?

– Синчето ми работеше в завода в града , ама го съкратиха и затова замина за Германия да дири хляб. Той беше много оправно момче, веднага си намери работа като шофьор – тя извади една кърпичка и забърса навлажнените си очи.- Катастрофа. Така ми казаха. И тялото му не видях дори. Празен ковчег зарових.
– Това е ужасно. Наистина много съжалявам за загубата ти – измърморих.
Бабата вдигна глава и ме погледна със зачервените си очи.
– Да ти кажа право, аз мисля, че той е още жив – усмихна се през сълзи тя.- Те са се объркали нещо. И тяло не са намерили – сълзите й пресъхнаха. – Аз си го чакам всеки ден. Знам, че ще се върне.
Телефонът ми иззвъня. Извадих го бързо от джоба си и вдигнах.

– Къде си, бе човек? Аз съм тука до колата ти и те чакам.
– Сега идвам – отвърнах и избързах да затворя. – Бабо, аз трябва да тръгвам. Моят приятел е дошъл. Ти имаш ли нужда от нещо?
Старицата поклати глава:
– За мен не се притеснявай, момче. Върви да не те чакат.
Сбогувах се със жената на външната порта и се затичах към автомобила си. Моят приятел седеше подпрян на капака и си човъркаше нещо телефона.

– Хайде бе! – извика той.- Цял ден те чакам. Къде ходиш?
– Бях в селото. Една възрастна жена ме покани на кафе – избързах да се оправдая.
– Какви глупости говориш сега? – опули ми се насреща той. – Това село е обезлюдено. Тук не живее никой.
– Как обезлюдено? Сега говорих с жената. От къщата й идвам. Не ми ли вярваш? Да те заведа, ако искаш?
Той ме погледна раздразнено и прибра телефона си в джоба.
– Да. Заведи ме.

След няколко минути ходене стигнахме до къщата на старицата. Бутнах дръжката на портата. Дори не помръдна. Надигнах се и погледнах през оградата в двора. На масичката все още седяха двете чаши с недоизпито кафе. Почувствах ръката на моя приятел върху рамото си.
– Я виж това.

Обърнах се и проследих погледа му. Студена пот обля цялото ми тяло. Краката ми се подкосиха и се подпрях на дувара, за да не падна. Отстрани на вратата имаше залепен некролог. На снимката беше възрастната жена, с която до преди малко разговарях и пиех кафе.
– Боже мой! – промълвих на себе си. – Тя наистина е останала, за да го чака…

Георги Георгиев

Материалът Пустота. „Ако искаш, ела до вкъщи – започна старицата. Аз тъкмо сварих кафе…“ (Майчиното очакване и две чаши недоизпито кафе…) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Има много малко магазини за алкохол и цигари само за тази цел. Няма хулигани и мутри. Два дена търсих да си купя цигари и не намерих магазин. Не видях момичета с ботокс. Не видях модерни като нашите плеймейтки. Не видях разрушена сграда и боклуци. Не видях цигански каруци и училища красиви. Никога не са си сменяли валутата, което е трудно за нас да ги смятаме с хилядни.

Никой не ни излъга с пари. На светлинни години е от мръсна и разрушена София. Никой не говори за корупция. Горди са с президента си.

В самолета за връщане към Испания нямаше унгарци. Само екскурзианти като нас. Това означава, че не имигрират.

В България е само кич от глупаци по телевизии и мутри по улиците. Много сме жалки… това казвам и приключвам! Едно се питам. Как можахме да стигнем дотук?!

Снежка Димитрова, Фейсбук

Материалът Унгария и България – две несравними вселени. Как можахме да се докараме дотук? е публикуван за пръв път на Опознай България.