Монетата падна от кафемашината и се претърколи по земята, удряйки се в крака ми. Наведох се бавно и я вдигнах.
– Не я пускай пак. Няма да я вземе! – посъветва ме женски глас, идващ някъде зад гърба ми.
Обърнах се и за голяма моя учуда видях една възрастна жена със забрадка на главата да стои точно зад мен.
– Машината не работи.
Погледах към стария автомат и чак сега забелязах, че малкото му екранче дори не светеше. Почувствах се доста глупаво. Дори не исках да се обръщам към бабата. Беше ме срам.

– А ти защо си тук, млади момко? Кого дириш в това забравено от Господа място?
– Само минавах, но колата ми се повреди – отвърнах аз. – Обадих се на един приятел да дойде да ме дръпне и реших, докато го чакам, да не кибича на пътя, а да дойда до селцето.
– Много ли ще го чакаш?
– Не много, вероятно ще пристигне до час.
– Не е малко време – измърмори жената.
– Не е проблем, бабо. А тук къде има магазин?
– Магазин няма – сведе глава тя. – Затвориха го. А хората, дето го държаха, вече не са тук. Заминаха за града.
– Лоша работа – въздъхнах аз. – Значи минават и ви носят хляб, така ли? С тия бусчетата?
– Да – отвърна тя. – Носят.
Извадих телефона от джоба си, за да видя колко е часът. Тя беше права, доста щях да си поседя тук.

– Ако искаш, ела до вкъщи – започна старицата. – Аз тъкмо сварих кафе. А и ще ти мине по-бързо времето.
– Как бих могъл да откажа на такава добросърдечна покана? – усмихнах се аз. – Ще дойда.

Старицата тръгна бавно, подпирайки се на дървения си бастун, на който имаше закачена празна найлонова торбичка. Аз я последвах по пустите улици на селото. След не повече от пет минути пристигнахме до дома й. Тя бутна леко малката вратичка и ме подкани да я последвам. В дворчето имаше една дървена масичка с два стола. Бабата се приближи до нея и избърса единия с ръка.

– Седни момче – каза учтиво жената. – Сега ще донеса кафето.
Тя влезе в къщата, подпирайки бастунчето си до вратата. Докато се опитвах да се настаня, така че да ми е удобно на стария стол, бабата вече се връщаше с едно малко медно джезве и две чаши в ръце. Тя ги остави на масичката и без да казва нищо отново влезе в къщата. Този път се върна с един буркан.

– Държа захарта в буркан, че в къщата има мишки. Кой ги знае къде са ходили – обясни ми тя и седна срещу мен.
Бабата сипа кафе и в двете чаши и поднесе едната към мен.
– Сложи си сам захарчица. Колкото ти е сладко – усмихна се тя.
– Благодаря ти!
– Сега, като се загледах отблизо в теб, доста приличаш на моето момче.
– Имаш син? – запитах аз.
– Имах – поправи ме старицата.
– Съжалявам да го чуя. Какво се случи с него?

– Синчето ми работеше в завода в града , ама го съкратиха и затова замина за Германия да дири хляб. Той беше много оправно момче, веднага си намери работа като шофьор – тя извади една кърпичка и забърса навлажнените си очи.- Катастрофа. Така ми казаха. И тялото му не видях дори. Празен ковчег зарових.
– Това е ужасно. Наистина много съжалявам за загубата ти – измърморих.
Бабата вдигна глава и ме погледна със зачервените си очи.
– Да ти кажа право, аз мисля, че той е още жив – усмихна се през сълзи тя.- Те са се объркали нещо. И тяло не са намерили – сълзите й пресъхнаха. – Аз си го чакам всеки ден. Знам, че ще се върне.
Телефонът ми иззвъня. Извадих го бързо от джоба си и вдигнах.

– Къде си, бе човек? Аз съм тука до колата ти и те чакам.
– Сега идвам – отвърнах и избързах да затворя. – Бабо, аз трябва да тръгвам. Моят приятел е дошъл. Ти имаш ли нужда от нещо?
Старицата поклати глава:
– За мен не се притеснявай, момче. Върви да не те чакат.
Сбогувах се със жената на външната порта и се затичах към автомобила си. Моят приятел седеше подпрян на капака и си човъркаше нещо телефона.

– Хайде бе! – извика той.- Цял ден те чакам. Къде ходиш?
– Бях в селото. Една възрастна жена ме покани на кафе – избързах да се оправдая.
– Какви глупости говориш сега? – опули ми се насреща той. – Това село е обезлюдено. Тук не живее никой.
– Как обезлюдено? Сега говорих с жената. От къщата й идвам. Не ми ли вярваш? Да те заведа, ако искаш?
Той ме погледна раздразнено и прибра телефона си в джоба.
– Да. Заведи ме.

След няколко минути ходене стигнахме до къщата на старицата. Бутнах дръжката на портата. Дори не помръдна. Надигнах се и погледнах през оградата в двора. На масичката все още седяха двете чаши с недоизпито кафе. Почувствах ръката на моя приятел върху рамото си.
– Я виж това.

Обърнах се и проследих погледа му. Студена пот обля цялото ми тяло. Краката ми се подкосиха и се подпрях на дувара, за да не падна. Отстрани на вратата имаше залепен некролог. На снимката беше възрастната жена, с която до преди малко разговарях и пиех кафе.
– Боже мой! – промълвих на себе си. – Тя наистина е останала, за да го чака…

Георги Георгиев

Материалът Пустота. „Ако искаш, ела до вкъщи – започна старицата. Аз тъкмо сварих кафе…“ (Майчиното очакване и две чаши недоизпито кафе…) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Кафето с масло бързо стана нов хит сред гастрономите и любителите на ободряващата напитка. Новата смес не само има силен, плътен вкус, но също така помага и да свалите килограми. Оказва се обаче, че това не е нова тенденция, а обичаи на пиене на кафе на древни народи като монголската империя, бедуините – камилари – в пустинята и много други.

Тези, които са опитали ароматната напитка с масло, оставят само положителни впечатления. Напитката би могла да се приготви и в блендер – за да се превърне в течност.
Повечето от нас го предпочитат с пяна на повърхността. Но, ако желаете, бихте могли просто да допълните аромата му като отрежете малко масло и да го сложите в чашата си с кафе.

Ето какви са ползите за здравето:

Кафето с краве масло намалява риска от рак с 50%, риска от развитие на диабет тип II със 7%, предотвратява развитието на бактерии, които причиняват халитоза и т.н.

Ако опитате така кафето си ще бъдете изненадани от резултатите!

Напитката също помага за изчистването на артериите.

Кафето с краве масло спомага за развитието на функциите на мозъка.

Ще ви помогне да се отървете осезаемо от телесните мазнини!

Заслужава си и вие да опитате – само сложете парче краве масло в кафето си!

Материалът Хиляди започнаха да пият кафето си с масло, след като научиха ТАЙНАТА за приготвянето му от древни народи и ползите за ЗДРАВЕТО! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Докато сервитьорът поднасяше поръчката, която направихме, на развален английски попита дали ще му дадем бакшиш. Така, директно. Аз се засмях и отговорих, че ще преценим, когато дойде време да си оправяме сметката. Тогава той нацупено отвърна, че сега трябва да кажа, защото той нямал намерение „да бие 100 метра път“ до нашата маса, за да разбере ще има ли кяр или не от нас като клиенти.

Случката беше много странна, направо не знаех как да възприема станалото. На следващия ден обаче се сблъсках с подобно отношение, този път от продавач-консултантите в магазините, които решихме да обиколим със съпругата и дъщерята. Не само, че в България цените на всички стоки са поне двойни, в сравнение с тези, които плащаме в Полша, а и качеството, което се предлага е доста по-ниско в нашите магазини. Виждам, че хората не могат да си позволят много, а и самите служители в магазините изглеждат доста нервни. В повечето случаи като клиент или се чувстваш като натрапник, че си нарушил спокойствието на продавачката, или пък ако се загледаш в нещо, но нищо не купиш, те изпращат с такъв остър поглед, сякаш са опрели дулото на пистолет в гърба ти.

Разбира се, моята домакиня, при която отседнахме, обясни къде е корена на подобно отношение. Тя ми сподели: „Разбери, тези хора работят свръх усилията си, често без почивка, срещу заплата, която уж я получават, но реално не я виждат, защото стига да вържеш месеца и толкоз“. И като се върна към цените, които виждам по стоките, и заплатите, които хората получават, бързо се уверявам в обяснението на домакинята си.

Въпросът е защо хората не се надигнат, защо не се събудят, защо все още стискат зъби и мълчат. И в Полша беше така допреди няколко години. Но у нас трудовото законодателство е изцяло в защита на работника, така че щом на хората им дотегна, започнаха по-често да се възползват от правата си. Разбира се, в малките фирми все още съществува експлоатацията на работниците, затова и никой не предпочита да си търси работа в такива фирми. Всеки се стреми или да отиде в голяма фирма, където трудовите права са по-добре гарантирани, или цели семейства се местят да живеят в райони с нулева безработица. Там работодателите са притиснати от липсата на кадри и не могат да си позволят никакво своеволие.

Жалко, наистина жалко. Толкова красива страна, хубави, сърцати хора, а така смачкани от битието.

Изтоюник: Блиц

Материалът Разказът на един поляк в България. Дойдох тук на почивка и онемях! е публикуван за пръв път на Опознай България.