Един ден те забелязали, че над близкия хълм Св. Петка се извива голямо ято гълъби.
Решили да построят храма на този хълм. Нарекли го Перистера – от гръцкото название за гълъб.

Вижте видео от Кирил Желев-Чиро за крепостта с име на гълъб:

Материалът Легенда за крепостта на гълъбите е публикуван за пръв път на Опознай България.

Корените на легендата за произхода на Родопската песен, Бела съм, бела, юначе, откривам в тъмните времена, когато България е под властта на Османската империя, когато най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени. Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами.

Така един ден от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прорасте в голям род. Но онова, което те не подозирали било, че в гората наблизо имало башибозуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да насилят жените. За щастие, една възрастна жена от селото ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък, днешен връх Орфей, където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки заприличали на диви хора. Минавали дни.. . седмици.

Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче отишли при любимите си, били отблъснати от техния вид и побягнали от дивите жени с изключение на един момък, който стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което били разделени.
В един миг неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:

Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в могла потънал.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче.
и едно бело момиче.

че,
галени га са ни зьомат,
технону бално колко е!
Галени га са ни зьомат,
технону бално де има!

Материалът Легендата за химна на Родопите: Бела съм, бела, юначе (Видео) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Падането на България под турско робство не било бързо. Десетилетия българският народ се борил всячески за своята свобода. Многобройни са примерите за невъобразима храброст, саможертва и безстрашие, които хората проявили срещу нашественика, но още повече потънали в забрава.

На знанието за славното минало не се гледало с добро око и постепенно историите станали митове, а митовете се превърнали в легенди. Това обаче помогнало поне част от историята да се съхрани. Подобен е и случаят с кралица Куна, владетелката на яката крепост Градище край днешното село Кунино, което се намира край град Роман в Северозападна България.

Дори и днес се говори за прелестта на Куна Кралица. Тя живяла в последните години на Второто българско царство. Турците идвали от юг през Балкана, а цар Иван Шишман бил избягал от царския град Търново в Никопол. Местните владетели били оставени сами да се изправят срещу жестокия нашественик.

Така и станало с владетеля на крепостта Градище в Искърското дефиле. Той се обявил за цар и тръгнал на бран срещу турците. Куна била единственото му дете. Легендата разказва, че поради тази причина още от дете била обучена от баща си в бойните изкуства.

След смъртта на баща ѝ нямало кой да го смени и тя седнала на бащиния престол. Станала известна сред хората като справедлива и добра владетелка. Макар и да имала малко царство, тя имала огромна смелост. Затова не склонила глава пред турците, а като баща си тръгнала на война с тях.

Куна Кралица събрала около себе си отряд девойки, които можели да яздят, да стрелят с лък и да въртят боздуган. Дълго време тя спирала набезите на нашествениците към северна България, препречвайки дефилето. Накрая турците се ядосали и изпратили огромна войска.

Владетелката и нейните амазонки не се уплашили, а отстъпвали всяка педя земя само след люти битки и много пролята кръв. В крайна сметка те били отблъснати и османлиите се насочили към крепостта. Куна решила да им даде последна битка. Двете армии се срещнали на платото Рудината край днешно Кунино.

Там обаче повечето амазонки погинали в неравната битка. Водачът на османлиите предложил на Куна да се предаде и да стане ханъма в двореца на султана. За да не попадне в плен, гордата кунинска кралица се хвърлила от отвесните скали над пещерата Дяволската воденица.

Легендата разказва, че русите ѝ коси останали да се реят, закачени на глога над пещерата. И днес дългите ластари бръшлян, спускайки се като момински коси от скалата, напомнят на поколенията за безстрашната девойка. Статуята на закрилницата на Кунино се белее и днес на височината над село Кунино, изваяна от преподаватели в местния Техникум по каменоделство.

Източник: Sanovnik.bg

Материалът Легендата за българските амазонки – безстрашната кралица Куна и нейните жени-воини е публикуван за пръв път на Опознай България.

Има ли златен синджир, показващ като диря точното място на неизброимото злато?
Има ли проклятия, свързани със тайнственото съкровище и какво се е случило на търсещите го?

Изгледайте видеото, за да разберете:

Материалът Неопитомените Родопи – Легендата за Прокълнатото съкровище. ВИДЕО е публикуван за пръв път на Опознай България.

В далечни незапомнени времена днешните реки Тунджа, Арда и Марица били три сестри – една заварена, една доведена и трета природена. Все се карали сестрите коя от тях е по-хубава, по-работлива и по-добра от останалите.

Безкрайните им спорове разгневили родителите им и веднъж те изрекли проклятие от което момите се превърнали в реки, известни днес като Марица, Арда и Тунджа.

Въпреки сбъднатата клетва на родителите им и претворяването им в реки, трите сестри не спрели да се карат, сега всяка се смятала за най-бърза от трите.

Веднъж по време на поредната им караница те решили да преспят в Одрин, а на заранта, която първа се събуди да повика и другите и заедно да тръгнат към Бяло море, та да се види коя е най-бързата.

Речено-сторено, но най-малката и най-дяволита сестра Тунджа не удържала на думата си. Още преди да пропеят първите петли, тя поела пътя към Бяло море без да повика сестрите си.

Запели първите петли, зазорило се небето и Арда се събудила и като видяла, че Тунджа не спазила уговорката, ядосана извикала най-голяма сестра Марица.

Ядосани и обидени от факта, че малката им сестра ги е измамила двете започнали да проклинат Тунджа все да върви и да лакатуши през планините и на тях път да прави.

После тръгнали да дирят предателката по прокарания вече от нея път. Не след дълго я настигнали, та и задминали. Накрая се събрали трите на едно място и потекли като една река чак до морето.

Така и до днес след Одрин трите реки Марица, Арда и Тунджа се събират в една и носят името на най-голямата от тях – Марица.

rodopchani.bg

Материалът Легенда за реките Арда, Марица и Тунджа е публикуван за пръв път на Опознай България.

Знаете ли, че…
Последният хайдутин, както наричат Ильо войвода, на 71-годишна възраст води чета от 300 души в Сръбско-турската война през 1876 г.

Заради участието му, правителството на Сърбия му отпуска пенсия.
Ранен във войната, той се лекува в болница.

Там разбира, че е избухнала Руско-турската война и вече на 72 години заминава за Свищов, където се поставя в услуга на руската армия.
Дават му чин капитан и води един от опълченските отряди.
При преминаването на Балкана в края на декември 1877 г., е в отряда на генерал Гурко.
След освобождението на София го назначават за командир на всички доброволчески чети със задача заедно с русите да преследват турците в посока Радомир-Кюстендил.
На 27 декември освобождават Радомир, а на 2 януари Дупница.
На 4 януари, получил негласно разрешение, приближава Кюстендил и изпраща селяни от Коняво да пуснат мълва, че след него идват русите и че трябва градската община да преговаря с него до се предаде града.

Тази негова хитрост успява и тържествено влизат в града.
В края на януари тръгва към родното Малешево, където е посрещнат с големи почести.
На 22 март в Сан Стефано е награден с орден за храброст.
Само два месеца трае ,,българското царство“ на дядо Ильо в Малешевско.
След Берлинския конгрес, Малешевско остава в пределите на Османската империя и последният хайдутин се мести в Кюстендил.
Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като пак води чета.
По настояване на Стамболов му е отпусната пенсия от 220 лв.
Непримиримият български дух не оставя на мира напредналия на възраст войвода и на 80 години той отново участва в боевете в Сръбско-българската война.
Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Крайще…
Поради участието му във войната му спират пенсията, която му е отпусната от сръбското правителство на Обренович.
През 90-те години престарелият войвода дава ценни съвети на преминаващите през Кюстендил чети на ВМОРО – възникнала с цел освобождение на Македония и Одринско.

Необикновената храброст на Ильо войвода е възпята приживе в десетки песни и му създават легендарна слава.
Почива на 92 години.
Погребан е в град Кюстендил.
Вечна слава на героя!

Поклон!

/по м-али от: senzacia-bg.com

Кървавото „пенсионерско” писмо на Ильо Войвода – дежавю след 116 години

Ильо Войвода – личността, отдала смисъла на физическия си живот за независимостта на България, доживя да види сбъдната мечтата си. Но на 91 години опря да пише гневно писмо до „своите” да не му секват пенсията!

Автор: Петър Бучков
Фотография: Интернет
Публикувана на: 12-12-2012 г.
Публикувана в: novatarealnost.bg

„Тея не дадоха бонуси за Коледа!” – това е първата приказка, която чуваш при опит да се разговориш с пенсионер от поколението на „уравниловката”. Обясненията за финансова криза не хващат декиш, а ако им заговориш за Европейски стабилизационен механизъм – направо ще те напсуват. И хората са прави – трябваха им 20 години „преход”, за да осъзнаят , че днешните „собственици” на държавата са постигнали статута си на благоденствие, благодарение на техния – откраднат пенсионен фонд. Така, че край на воплите за „пенсионерска дискриминация”. „Анализирай Онова” – притчите за времената: на Царя, на Тодор Живков, на Андрей Луканов (доста хладничко), на Филип Димитров (изкусително), на Жан Виденов (мразовито) и Иван Костов (егоцентрично). Та нали се върнахме пак при Царя – този път Симеон – и то със саксонската фамилия Сакскобургготски! Последва Тройна коалиция, изявила се като „Нелегален Байрам на Бузлуджа с кетъринг от Враня”. Все рев, рев…, а сега и на рамото на Бойко Борисов!
Не страдайте, че няма да имате възможност да подарите чорапи или китайски пантофи на внуците си за Коледа. За тях е важно, че ви има, че сте ги обичали и обгрижвали, а като ви сурвакат за Новата година, им подарете ябълка, геврече или орехче… по стар български обичай!
Бъдете силни личности.
Предлагам ви едно истинско пенсионерско дежавю – последното писмо на големия войвода Ильо Войвода от 12 декември 1896 г.
Нищо ново, не сте уникални!

Последното писмо на Ильо Войвода, което диктува на 91-годишна възраст.

12 декември 1896 г. – българинът пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Две години го делят от смъртта.

„Господин председателю!
Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера, защо става това нещо?
Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга!

Може би това се прави за икономия?

Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”

За любителите на историята:
Една от версиите за биография на Ильо Войвода, публикувана в „Български войводи”през 1985 г:

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдут и войвода. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.

Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.

През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче.

Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.

Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил “на гости” у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,

момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.

Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.
Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен “черен”, “кара” означавало “страшен”.

Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.

Като пандурин той служил в манастира 18 години.

През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.

През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.

Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо – Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево – хора, които имали причина да “хванат гората”.

Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти.

Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните.

Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: “Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!”. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.

Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че

докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му.

Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.

Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.

В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата

и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.

В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн – височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.

Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях – и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима в Кюстендил, а други осем – в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.

Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.

Ильо войвода навреме разбрал за опасността.

Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.

Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.

През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.

След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове.

В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаил Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.

През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.

В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.

Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата.

Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.

Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.

В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже – доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.

Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст “Св. Георги” и им изказал благодарност.

Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.

Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир – Кюстендил.

На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.

Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.

С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.

Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.

През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.

След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи – Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.

След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите “Единство”, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.

След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.

В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода – се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.

Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.

Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.

През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.

Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.

За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.

Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.

За Ильо войвода, легендарния войвода П. Хитов казва:
„Ильо е войвода на войводите“ !!!

Материалът ИЛЬО ВОЙВОДА – кървавото писмо на последния хайдутин е публикуван за пръв път на Опознай България.

“Биляна платно белеше
на Охридските извори.
йоздола идат винари,
винари белограгяни.“

Така започва една от най-красивите народни песни, събрани от братя Миладинови, превърнала се в емблема за Охрид и македонския край. Зад песента обаче се крие една не по-малко красива легенда, която се разказва от хората в Охрид и до днес.

Предание, възкресено в трилогията на Димитър Талев “Самуил“, описва историята на един достоен български владетел, който се влюбва в обикновено момиче. Но любовта им не е щастлива и девойката плаща с живота си за това. Позовавайки се на реални исторически източници, знаменития български писател възкресява средновековната легенда за Самуил и голямата любов на живота му Биляна.

Дълги години българският цар Самуил живее със съпругата си Агата. Семейството живее в сговор и почит, но гордата гъркиня дори и царица трудно приема, че е омъжена за български монарх. Владетелят е баща на три деца – Гаврил Радомир, Теодора Косара и Мирослава. Но въпреки че привидно има всичко – потомство, знатна съпруга и куп военни победи, владетелят е уморен и нещастен.

Веднъж докато обикаля Охрид, Самуил среща красиво момиче край изворите – Биляна. Тя е дъщеря на богомил и е невероятно красива. Владетелят се влюбва в нея, а тя отвръща на чувствата му. Намерил сродна душа той бързо е погълнат от силните чувства с тази непозната и започва да пренебрегва случващото се в двореца му.

Самуил и Биляна се влюбват все по-силно. Тайните срещи край изворите вече не са достатъчни на българския цар. Владетелят взема решение – ще се разведе с гръцката царица и ще направи красивото македонско девойче своя съпруга. Построява ѝ къща край Охрид, посещава я редовно и подготвя почвата за новата си булка.

Братята на Агата обаче научават за тайната му любов, а ревнивата царица взима решение да отстрани съперницата си, преди да е свалила короната от главата ѝ. Биляна е открита и ранена опасно, но не и смъртоносно. Според легендите девойката не искала любимият й да я вижда в този безпомощен вид и се скрила в една пещера край планината Галичица, където му ражда син – Давид. Детето расте силно и здраво, но майка му от ден на ден гасне заради раната, която така и не се излекува.

Научил, че съпругата му се опитала да убие Биляна, Самуил побеснява. Той започва да търси изгубената си любов, онази, която е направила щастливи късните години от живота му. И я открива в една пещера. Биляна е ужасена от срещата им, но той я уверява, че нито раните, нито изгубената ѝ красота са способни да угасят пламъка на любовта в сърцето му. За нещастие срещата им е последна. Изтощена, умираща от отровата и от тежките условия, в които се крие, Биляна умира в прегръдките на своя любим, оставяйки му само синът им. Легендата, разказва, че пъстървата в езерото край Охрид се сдобила със своите петна от сълзите, които владетелят проливал по мъртвата си любима.

Художникът на тази приказна картина е Васил Горанов

Самуил не забравил Биляна, а изворите, които пълнят езерото нарекъл на нея – “Билянини извори“. Столетия по-късно точно тук се ражда и песента “Биляна платно белеше“. Дали е спомен за онази любов, която двамата споделят, или разказва за друга драматична връзка само историята знае. Но легендите са живи и до днес. А понякога, през есента, когато мъглата падне край изворите на езерото, туристите се кълнат, че в мъглата късно вечер се виждат два силуета – на мъж с меч и плащ, и момиче, които стоят край водата…

Чуйте и се насладете на прекрасната народна песен в изпълнение на незабравимия Костадин Гугов:

https://youtu.be/seHllXyFZ9A

Материалът Легендата за тайната любов на цар Самуил и Биляна и Раждането на песента „Биляна платно Белеше“ е публикуван за пръв път на Опознай България.

Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка …

Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.

— От равнината се разболях, станах само кожа и кости … — обича да казва той, — И избягах от Едрене … Не мога аз без планината …
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род…

В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява … По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.

— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота… В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен (хиляда конни войника) еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете …

Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма …
Зацвилили коне, задрънкали ятагани и душманските орди се сринали по каменистите пътеки към селото. Скоро завили кучета, екнал плач и планината настръхнала …
При изгрев слънце цялото население, докарано с писъци, камшик и ятаган, се струпало в падината до моста. Зли като оси, около хората застанали еничарите.

— Ехе-й, гяури! — изправил се сам Гаази Сафедин паша на височината над моста.
— Докога ще се бунтувате срещу падишаха и ще избивате верните на аллаха синове? Избирайте! Главите или чалмите!
Сякаш гръм от ясно небе паднал над планината. Замлъкнала реката, онемели хората. Дори малките деца спрели да пищят и се скрили зад полите на майките си.

— Хаджи Сюлейман! — креснал диво пашата. — Приготви чалмите. И нека реката отнесе главите на тия, които не искат чалми! — обърнал се той към еничарите.
Блеснали на слънцето еничарските ятагани, заплакали на глас жените и малките деца …

Тогава от навалицата излязла напред Марина, излязла и застанала пред пашата …

Завряла кръвта на Гаази Сафедин — невиждана и нечувана била красотата на «гяурката». Очите ù — сини и дълбоки като небето над Родопа, снагата й — вита ела …

— Ние сме българи, паша, и вярата си не даваме! — извикала тръпно Марина. — Убийте ме!
— Българи сме, аго! — подели като ехо хората, учудени от смелостта на девойката.
— Вярата си не даваме …
Сърцето на страшния Гаази (името значи «победител»), което не трепвало в битките, сякаш се стопило в гърдите му и той махнал с ръка:
— Отведете гяурката в шатрата ми! Моя жена ще я направя…
Спуснали се няколко еничари към Марина…

Видео: Etv Haskovo Novini

— По-добре смърт, отколкото вашата вяра, изедници! — извикала девойката, разблъскала еничарите и се изправила на моста. С широко отворени очи тя се прекръстила и обърнала очи към своите.

— Българка се родих и българка ще умра! Не давайте вярата си! — екнал нейният глас.

И после разперила ръце и се хвърлила в реката… Слънцето потъмняло, а планината завила от мъка… Водите на реката силно забучали …

Когато изнесли мъртвото тяло на моста, жените заплакали на глас, а еничарите, неми и страшни, стоели с извадени ятагани и наведени глави.
Тогава майката на Марина, слаба и суха женица, тръгнала към трупа. Каква ли сила излъчвали очите ù, та коравият Гаази Сафедин, който с огън и меч избил толкова хора, неволно ù сторил път? Само майка да не си на този свят! …
Паднала майката над трупа, заплакала без сълзи, заскубала косите си.
— Какво чакате? Колете! — диво изкрещял Гаази Сафедин. — Тези кучета са по-твърди от камъните в планината… Или мохамеданска вяра, или смърт! Удряйте с ятаганите!
Група еничари се наредили от двете страни на моста, а останалите погнали народа между тях. Секнали с ятаганите, де когото стигнат, газели с крака кръв и трупове, люто псували.
— Братя, да загинем като Марина, но вярата си да не даваме, братя! — надвикал писъците и предсмъртните охкания младият Камен. — Нека видят поганците как българите умират за бащина вяра! …
— За бащина вяра! — запосрещали младежите с голи ръце остриетата на ятаганите, а старите люде сами подлагали главите си. Закланите майки закривали с труповете си дечицата … Такава мъка не е имало на света…

Дядо Исмаил спря разказа си покъртен, извади кърпа и забърса сълзите си. Някъде далеч девойки пееха тъжна родопска песен … Велика в своето мълчание, планината дремеше в лунната нощ.
— После? — попитах тихо аз, за да не прекъсна спомените на стареца.
— После … — дядо Исмаил сякаш продължи мислите си на глас. — Доброволно приел мохамеданската вяра само изедникът чорбаджи Стойко и неговият род. Сам стотникът Хаджи Сюлейман им надянал кауците и ги отвел хе там, в Хубеновото — уж хубавата вяра били приели.

Останалото население, което не склонило да даде вярата си, било откарано в Кефирското. Там еничарите рязали ръце, чупели крака, секли пеленачета. Страшни джелати с окървавени ръце надявали чалмите и кауците на главите, слагали кървави знаци по челата и на ръце отнасяли полуживите трупове оттатък, в Шарговото. Най-непокорните били насечени на парчета и хвърлени в ямата … Оттогава мостът се нарича «Турчин мост».

Вечерта се извила незапомнена буря. Глухо и страшно раздирали светкавиците черното небе и огнени кълба заудряли върховете като при потоп. Плиснал проливен дъжд, който измил кръвта от раните на планината… Реката се разляла, забучала и приютила във водите си като в майчина пазва мъртвите синове и дъщери на Неделино.

Казват, че в тая страшна нощ от манастира «Света Неделя» слезнали монаси. Те намерили мъртвото тяло на Марина с отворени очи, вдигнали го и го отнесли на височината на Горно Неделино. С треперещи пръсти старият игумен Серафим се опитал да затвори очите, ала напразно — те останали отворени и светели като звезди. Старият монах се изправил и се прекръстил:
— Загиналите за Христовата вяра хора не умират след смъртта! Те живеят вечно на небесата, отдето се молят за нас …
Изкопали дълбок гроб и в него спуснали Марина. Над гроба поставили набързо скован дървен кръст. Когато облаците се разнесли, над височината заблестяла едра звезда. Оттогава височината се нарича «Марина», а звездата, която всяка вечер грее над височината, е ясна-ясна — и спомня чистата душа на девойката…

Трептящият глас на дядо Исмаил секна и старецът затърка пламналото си чело. После той ме погледна с влажните си безцветни зеници.
Старецът се изправи, изохка няколко пъти и бавно тръгна към колибата.
Бялата родопска нощ омайваше с красотата си … / seecorridors.eu

Материалът Кървавата Легенда за Марина и „Турчин мост“ (+Видео) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Българска легенда за мартеничката

Аспарух вече бил на десния бряг на Дунав.
Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг
и търсели брод за България.
Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола,
за да полети и им покаже брода, по който да минат.
Хазарска стрела пронизала Баян.
Бликнала алена кръв, която обагрила бялата връв,
която трябвало да послужи като знак за Аспарух,
че скъпите му брат и сестра идват при него.
След като получил скъпата вест,
Аспарух късал конци от бяло ~ червената нишка,
връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял..
“Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога.
Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи,
да сме БЪЛГАРИ!“

Бил ден първи, март, лето 681

ЛЕГЕНДА ЗА МАРТЕНИЦАТА

„Най-разпространената легенда, която се изпява в много народни песни, разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.

Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят. Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.

Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да
не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех…“

Източник: от НЕТА

Материалът Българска легенда за мартеницата е публикуван за пръв път на Опознай България.

Рано сутринта домакинята меси и изпича хляб – пресен или квасник. Приготвя се също и кокошка, която според обичая се пълни с ориз или булгур. Кокошката се вари цяла, а след това се препича на саджак. В нова вълнена торба се поставя питата, кокошката и бъклица с вино. Така жените изпращат мъжете с торбите на рамо на лозето. Там те първо се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки.След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава се сяда на общата софра за празнуване и веселие.

Нашите предци са ни завещали красиви и чудни ритуали на този празник. С него са свързани много истории, легенди и разкази. Когато искаме да научим нещо интересно за някой празник, обикновено се обръщаме и питаме по-възрастните – тези, на които мъдростта от годините им е истинско злато.

Ето и един от тези, завещани ни от стари българи разкази за празника на виното, съхраняван и вдъхновен от древна легенда, още от времето на страшния хан Крум, от когото настръхваме само като чуем името му:

Живяла по Крумово време бедна вдовица на име Илая, сама с невръстното си чедо, първороден син. До схлупената й къщица растяла лозница – решила да я остави, за да изхрани с грозде чедото си. Една нощ обрала лозата и скрила едрите гроздове в дървен съд и делва в камината. Оттогава, щом детето заплачело, давала му по едно едро зърно.

Но пчели и оси нападнали гроздето. Винени мушици се навъдили, появила се розова пяна. Скоро жената разбрала, че без да иска, е отгледала руйно червено вино. Давала на момчето по глътка и то растяло здраво и силно. Скоро надминало във всичко своите връстници. Тайната не била разкрита – никой не се интересувал от бедната Илая. Запомнила се обаче смъртта на копиеносеца Варадин, побит на кол, задето се напил от буре, уж превозващо катран.

Един ден се разчуло, че в Преслав ханът е пуснал лъвовете си на разходка. Изплашената вдовица предупредила сина си да не излиза навън, но той не я послушал. На заранта престолнината изтръпнала от новината, че един лъв е убит. Крум обявил щедро възнаграждение за убиеца, стига да успее да отскубне косъм от канската брада. Появили се десетки смелчаци. При всяко посягане обаче канът изревавал силно като лъв и кандидатът за слава се отдръпвал изплашен. Синът на Илая обаче успял – отскубнал един бял косъм с думите: „Не реви, защото като извадя меча, ще стане лошо.“ „Ти наистина си убил лъва“- казал ханът и го разпитвал кой е и откъде е.

                                           Момъкът чистосърдечно разказал как бедната му майка го изхранила с грозде и вино. Канът повикал Илая и я попитал за името на нейния син.“ Мавруд е името му“ отговорила тя. „От днес нататък от твоята лозница да се разсадят нови лозя и гроздето им да се нарече мавруд“, заповядал внезапно омилостивеният Крум. Той пръв пил от новото вино. Така лозята пак пуснали корен в българските земи.

Материалът „Най-хубавото вино да се нарича Мавруд“ – заповядал хан Крум! е публикуван за пръв път на Опознай България.