На него се вижда как деца се къпят във фонтаните, които се намират в градинката пред Централна баня, в самото сърце на столицата.
Недоволството е предизвикано и от това, че има и голи деца. Ето какво коментират столичани:

“Най-гнусният район в София…”;

“Безгранична селяния”;

“Нормална гледка във всеки един европейски град, когато е много горещо. Ама в София много гражданин, много нещо…”;

“Охраната къде блее?”

“Къде е полицията да им направи забележка?”

“Бъдете реалисти – опасността дебне отвсякъде. Всяко дете израснало в София знае, че парапет и стълб не се пипат, а на капак или решетка на шахта не се стъпва. Но отново инциденти се случват.

Подобно е и с плуването в язовирите. Наша работа е да си възпитаме децата да оцеляват в българската действителност”.

Материалът Столичани побесняха, след като видяха тази снимка от София е публикуван за пръв път на Опознай България.

В Турция тяхната голяма любовна история е много известна и Димитрина е уважавана и почитана като дамата на сърцето на “бащата на нацията”.

През 1913 година Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе. Той е на 32 години – красив и напет. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор един ден се запознава с чудно хубава девойка – Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както ѝ казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика.

Мустафа Кемал Ататюрк и Димитрина “Мити” Ковачева

Помежду им пламва романтична и красива любов, но когато Ататюрк иска ръката на Димитрина, баща й не се съгласява и я сгодява набързо за друг.

И двамата до края на живота си таят в сърцето тази голяма невъзможна любов. Малко преди да умре Мити възкликва: “Сънувах Кемал”.

В края на октомври 1931 г. Кемал Ататюрк изповядва:

„Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Обичам безпределно българския народ още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Винаги съм правил всичко възможно да помогна на България. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция.”

Източник: bgnovini

Материалът Турски журналист откри гроба на голямата любов на Ататюрк в София. Ето как се е казвала тя е публикуван за пръв път на Опознай България.

Безспорен хит на проведения в София 21-ви Европейски форум по екоиновации стана бездимната печка на дърва „Гамера“. За разлика от стандартните подобни уреди за битово отопление, при горенето й няма пушек, а вместо това излиза пара. Така вредните емисии са сведени до минимум, пише Десант.

Производител на това чудо в отоплението на дърва е хисарската фирма „Агнон“. Оттам твърдят, че когато печката работи, стаята не се задимява, защото горивната камера със сила засмуква въздух от самото помещение и така се постига вторично изгаряне на пушека и дървесната газ, отделяни при първичното изгаряне.

Производителите твърдят, че продукта им освен екологичен е и икономичен. По думите им, за затоплянето на жилище печката използва между 50 и 80% по-малко дърва от обикновените си посестрими.

А върху плочата отгоре й може да се готви или просто да къкри ароматен чай….

На изложението в София, което беше част от календара на събитията в рамките на Българското председателство на Съвета на ЕС, голям интерес предизвикаха също и електромобили с форма на болиди и електровелосипеди.

На събитието бяха регистрирани над 500 гости от страната и чужбина. В него взеха участие 13 изложители, които показаха различни нови технологии, продукти, процеси или услуги, които допринасят за защита на околната среда или за по-ефективно използване на ресурсите.

Материалът Българска, бездимна печка обра точките на Европейския форум по екоиновации е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: Епицентър

На 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче край Ловеч. До последно османците не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат.

Чак там станало ясно кой е той. Впоследствие е бил отведен в София, където бил предаден на съд.

В София Левски е изкарван на разпит шест пъти. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша.

Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. По време на разпитите се провеждат много очни ставки на Левски с дейци от организацията, които потвърждават неговата роля в нея.

Клетвата, на която Левски  не изменя: „Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам, че полагам за святата тази цел живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на съзаклятния Таен централен български революционен комитет да пазя мълчание и тайност на делата.А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право – да ме съди.
Заклех се!“.

По време на разпитите са проведени много очни ставки със заловени комитетски дейци, които общо взето уличават Апостола и разкриват ролята му в организацията.

Левски е притиснат. Опитват се да го принудят да разкрие всичко, което знае за дейността на тайната организация, която е създал. Ив. Хаджипенчович разказва за поведението на Левски пред съда. Едва стоял на краката си, но отговарял смело и дори не поглеждал Д. Общи, който изповядвал всичко, но Левски запазил самообладание. Като го запитвали за съучастниците му, натъртено казвал: „Те са милиони, целият български народ!“

Левски не назовава нито едно име на действащ комитетски деец, не предава никаква организационна тайна. Никой не е съден или убит заради неговите показания. Апостолът е спазвал принципна позиция при разпитите, отговарял е лаконично – „не знам“ , „не познавам“ , „не ми е известно“. Не е издал нито едно име и успешно е попречил на опитите за разкриване и разбиване на създадените от него тайни революционни комитети.
В централното крило на Националната художествена галерия, пред огромен фотореалистичен портрет на Апостола и върху маса, покрита със знамето на Райна Княгиня, актьорите Васил Михайлов, Богдан Глишев, Иван Несторов и Борис Луканов влизат в ролята на комисията, разпитвала Васил Иванов Кунчев в злокобната 1873 година.

Веселин Плачков, станал известен с образа на „Дякон Левский“ влиза в ролята за 30-минутна театрална възстановка, озаглавена „Разпитът на Левски пред съда“.

Епицентър.бг представя част от протоколите на разпитите, върху които е базирана театралната постановка.

СЪДЕБНО-СЛЕДСТВЕН РАЗПИТ НА ГЛАВАТАРЯ НА БУНТОВНИЧЕСКИЯ КОМИТЕТ ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ И НА ДВАМАТА МУ ДРУГАРИ, ИЗВЪРШЕН ОТ НАРОЧНАТА КОМИСИЯ

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година

[1] Разпит на Васила
5 януари 1873

– Как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?
– Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.
– Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?
– Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.
– С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?
– В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет във Влашко.
– Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?
–Възложиха ми да обнадеждявам цяла България.
– В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?
– Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.
– Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?
– Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.
– Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?
– Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.
– Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?
– [След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Тръново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.
– Как ти посочваха тия знаци?
– Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.
……

– Колко време обикаля?
– С тая година обикалям три години.
– Къде е постоянното ти местожителство?
– Никъде не живеех постоянно.
……

– Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли виждаше с някого?
– Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.
– Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?
– Никого не познавам.
……

– Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно, и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?
– Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах [поради това], че според намиращите се у мене наставления, аз не [трябва] да ги познавам.
……

Нов разпит на Васил Дякон Левски
6 януари 1873

– Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?
– Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.
– Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?
– Не ги познавам и тогава не ги познавах.
– И куриерите ли не познаваше?
– Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам.
– Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?
– Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде го носеше той – знае.
……

– До къде се простираха границите на твоята дейност?
– Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.
– Как се казват [там] кафеджиите?
– Имената им не зная.
– Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?
– В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.
……

– Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?
– Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влиза в работата.
– Не познаваш ли никого в село Царацово?
– Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.
– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?
– Не си спомням.
– Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?
– Не зная.
……
Нови въпроси към Дякона
……
[9] – Между книжата ти е и тезкерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!
– Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.
– Защо отрече преди малко?
– На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?
– Ти кажи хората, които работеха. Да за почнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?
– В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.
– Кои бяха в Ловеч?
– Познавам Ваньо терзията. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би познавам лицата [им], но имената им не зная.
……
– За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсиме ония, които не влизат в комитета.
– Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.
– Кого познаваш в Пловдив?
– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.
– А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!
– Имаше няколко момчета, но имената им не зная.
……

[10] Нов разпит на Васил Дякон Левски
7 януари 1873

– Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?
– Трябва да е името на Тетевенския комитет.
– Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?
– Наредено беше личностите [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.
– Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?
– Ако ги видя лично може би зная имената им, но не си ги спомням.
……

– А бе, Левски, разбира се ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?
– Аз се срещам с много хора. Туй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената.
……

–Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш то тях?
– Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.
……

Нов разпит на Васил Дякон Левски
8 януари 1873

– През времето, когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?
– Аз преди казах, [че] освен Ваньо терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.
– След като Ваньо замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?
– След заминаването на Ваньо Ловчанският комитет се разтури.
……

Нов разпит на Васил Дякон Левски
9 януари 1873

– Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?
– Колко оръжие, колко мюсюлмани, [18] колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание]. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднъж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо.
……

– На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, от които се изпращаха?
– В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те писали много пъти. Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.
– През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?
– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшурджиите – петнадесет, десетте овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления.
……

– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?
– Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.
……

ШИФРОВАНА ТЕЛЕГРАМА ОТ АЛИ САИБ ПАША В СОФИЯ
14 януари 1873

Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произнасяните от него речи и разпространяваните от същия печатни издания се разразиха в акции.
……

[1] ПРЕПИС ОТ ПРОТОКОЛА НА КОМИСИЯТА

Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очертава като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всички комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Какрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. В първия и втория си разпит той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец в организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил във връзка с войводата на име Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище. За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъствуващи от рани места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.
……

Също така на очната ставка с повикания даскал Иван, той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йончев [каза], че Левски им е чел вестник, и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджи Ивановите синове съобщиха, че Дяконът е отишъл в техния хан и свикал събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра,че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена?” и, че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени.
……

В шестия си разпит , споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, какво местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо] донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, какво мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.
Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установи се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните , събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие.
……

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт.
……

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.

27 зилкаде [12]89 или 14 януари [12]88 [1873] година.

–––––––––-

Левски имаше десетки приятели турци. Лодкарят, който го пренася през Дунав е турчин. Мнозина турци – карловчани го укриват и след Освобождението получават поборническа пенсия за това… При една засада, Левски сякаш изведнъж потъва в земята. Съседката баба Мюнире, която знае на какъв човек дава подслон и какъв риск поема, му отваря вратата на една от одаите в дома си… Тя самата си сваля яшмика и се изправя срещу заптиетата. Видели жена без яшмик те бързо се връщат...
Любен Дойчев. Сподвижнички на Апостола, София, 1984 стр. 998

Из писмата на Левски
Да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили.

Из писмо на Васил Левски до нови членове на революционната организация,

19 февруари 1872

…днес всеки притеснен и потъпкан, всеки, комуто робските синджири тежат на врата и който носи жалостното и срамното име роб, напънал е всичките си сили – и нравствени и физически, и търси случай да отърси от себе си по какъвто начин и да било робското  тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече  името роб. Иска свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде човек…
Писмо от В. Левски до богат български емигрант (Евлоги Георгиев в Галац  или Николай Тошкович  в Одеса), 6 октомври 1871.

…Ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените ни (в)се от турчина, всекидневното оплакване е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество?
А и се тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи. Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, надеждата ни е на Правосъдния и нашите мишци…
Из писмо на Васил Левски до Евлоги и Христо Георгиеви, изпратено и като дописка до Любен Каравелов в Букурещ, 6 октомври 1871. НБКМ-БИА, Ф. 85

Смъртната присъда е издадена на 14 януари, потвърдена е седмица след това – на 21 януари 1873 г.

60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени – Димитър Общи и Васил Левски.

„Каквото съм правил, в полза народу е“ – казва Левски в изповедта си пред архиерейския наместник на София отец Тодор Митов в последните мигове преди да тръгне към бесилото.

На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник. 

При почитане на паметта на Апостола има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари, която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари.

При въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.

В наши дни отдаването на почит и възпоменателните церемонии в чест на Васил Левски се извършват ежегодно в два последователни дни – на 18 и 19 февруари.

Материалът Левски: Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия е публикуван за пръв път на Опознай България.

Бомбардировките на София на 30 януари 1944 г. 370 американски „летящи крепости“ изсипват снаряди в историческия център на столицата. Разрушени са 3575 сгради, загиват 139 граждани. Сред руините е и оцелялата от XI век трикорабна базилика „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ – една от забележителностите на града. Там, сред развалините й, остава да стърчи част от иконостаса, а на него – иконата с благия миловиден поглед на Св. Николай, който така те гледа все едно е жив и иска да ти каже нещо. Пред иконата горяло кандило – като на заупокойна панихида за погиналите, но и като упование в Божията милост.

Тази икона, на която преди 30 години са й добавени

метални „ръкавици“,

и днес стои на вътрешната северна страна на възстановената малка черквица до някогашния „Кореком“ в София. И над нея пак гори кандило, но значението му е по-особено. „Кандилото над иконата идва да покаже, че тя е чудотворна“, разяснява викарният епископ Йоан.

През първата половина на 50-те години на миналия век Българската православна църква е излязла от схизмата. От Екзархия е станала Патриаршия. Тогава по настояването на патриарх Кирил се възстановява столичната черква „Св. Николай“. Тя обаче няма величието и блясъка на стария храм, който през 1939 г. приютява изгонените от руската църква духовници, след като съветското посолство ги обявява за белогвардейци. Сред тях е и неканонизираният досега чудотворец архиепископ Серафим Соболев, саркофагът на когото се намира в криптата на руския храм на бул. „Цар Освободител“. Много пъти в края на Божествената света литургия дядо Серафим се покланял към иконата.

Вкопаната в земята вътрешна част на храма с чудотворната икона напомня черквите, строени през турско. За вярващия християнин годините на социализма и 20-годишният преход след него са също продължаващо духовно робство. Защото, вместо да върне изконния имот на храма, властта го превърна в казино.

Духовниците и църковните служители откровено се притесняват да говорят за чудесата, сторени от иконата на Св. Николай. Те са многобройни, но не са за забавление на любопитните и преситените от зрелища и плътски преживявания. Десетки са хората, които са се молили пред лика на светеца да ходатайства пред Всевишния да им помогне да си намерят работа. Особено в последните години. Не един и двама са се задомили, а десетки са и бездетните семейства, които са се сдобили с рожба, след като са се поклонили пред иконата. Известни са и много случаи на изцеления на тежки заболявания, на избегнати премеждия, за които се е знаело, че предстоят.

„Трябва ли да се говори за това – тревожно пита жена с прошарени коси. – Тук постоянно идват хора, пратени от врачки, които са им казали да си отчупят частичка от иконата или да закачат незабелязано муска, безопасна игла, цигански гвоздей… Изхвърляли сме ги с торби!“

Често броят на суеверните, на жертвите на екстрасенси, гледачки, врачки и прочее подгонени от демони прелъстители надвишава броя на християните в малкия храм, разказват църковните служители.

Без да се съобразяват, че това е православен храм, вятърничави особи настояват да си правят някакви абсурдни ритуали, за които им е казвала „една много вярваща жена“! Трудно е да се обясни на такива, че целувателните

икони са поставени под ъгъл именно, за

да се оказва почит към светиите с целуване и следователно

не е редно да се поставя длан върху иконата.

И защо

ликът не трябва да се целува с червило,

защо е безсмислено да се стои точно в центъра на храма и че

там няма „енергиен център“, а

енергията е от Бога, към когото трябва да се обърнем

с молитва и покаяние за греховете си.

Храмът плати дан и на мълвата, че уж, видите ли, Ванга казала, че Левски е погребан в черквата „Св. Николай Мирликийски“. Ходи обяснявай, че след бомбите над София всичко около самотната икона на светеца е било ров и това може да се види на снимки в Националния архив и в Музея на София. Най-малко при строежа на новия храм щеше да стане ясно дали тук има гроб. Нямало е! На стотина метра в източна посока наистина в старо време е имало гробище, но никой не хуква към Испанския културен център да иска да се копае незабавно.

По принцип изображението на светия чудотворец се поставя в южната част на иконостаса в т.нар. царски ред икони, на нивото на царските двери, които сеотварят по време на извършване на тайнствата. На свети Николай православието посвещава дори ден от седмицата – четвъртък. Освен Христовите възкресни дни събота и неделя, дни през седмицата са посветени още само на св. Богородица, на ангелите, на Св. Иоан Предтеча и Кръстител Господен!

Дайте почивка от суетата, намерете време и влезте с вяра в черквицата „Св. Николай Мирликийски“. Там от лика на чудотворната икона наднича вечността.

Укротил морска буря

Паметта на св. Николай честваме два пъти през годината: на 6 декември, когато светителят се представил на Господа, и на 9 май (22 май по нов стил) – деня на пренасяне на светите му мощи от град Мир – Древна Ликия, в Бари – Италия.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец е роден през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Чичо му Николай – епископ Патарски, го възвел в чин презвитер още юноша и пророчески обявил, че той ще бъде помощник на всички страдащи! Целият живот на св. Николай бил изпълнение на тия пророчески думи. Той помагал на страдащите, защитавал невинните, укрепвал слабите със словото на истината и вярата.

След смъртта на родителите си той дал наследството си за добри дела, стараейки се да не разберат тия, на които правел благодеяния. Помнел Божията заповед – да правим добро скришом и да не търсим за него светска слава.

Като тръгнал за Божи гроб, св. Николай с молитва укротил морската буря и възкресил един моряк. Той искал да избере лишенията на монашеския живот, но Божията воля му предназначила друг път. В гр. Мир по Божията воля го избират за архиепископ. Преди това св. Николай имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна пресвета Богородица му възлагала светителски омофор (част от епископско облекло – бел. ред).

Като пастир на Мирликийската църква смятал, че повече отпреди трябва да живее не за себе си, а за другите. Всички приемал с бащинска любов, с твърдост се застъпвал за невинните и обидените. По време на гонението срещу християните от императорите Диоклетиан и Галерий бил затворен в тъмница и чак след 10 г. върнат като архиерей от новия император Константин. За да спре ересите, Константин свикал Първия вселенски събор в Никея през 325 г. и на него бил съставен Символът на вярата (до осмия член). След Никея св. Николай утвърждавал истинското учение и опровергавал лъжливите. Той станал защитник на правдата и извършил много чудеса чрез Божията благодат.

Като достигнал дълбока старост, починал тихо и блажено през 342 г. Погребали го в катедралата на гр. Мир. Нетлените му мощи се оросявали от благовонно миро, от което много вярващи получавали изцерение. През времето на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118 г.) мощите на св. Николай били пренесени от гр. Мир в италианския гр. Бари. Народът ги посреща тържествено на 9 май 1087 г., откогато е установен днешният празник, наричан у нас „летен свети Никола“.

24chasa.bg

Материалът Чудото с иконата на Св. Николай Мирликийски Чудотворец, която остава невредима във взривена черква е публикуван за пръв път на Опознай България.

83 годишна баба спи в кофа за боклук, за да не умре от студ!

България през XXI-ви век в Европейски съюз!
Над 10 години стабилност!
Това картинката, която показва всичко!
Без думи…

Босът на боклука сам шофира британския джип „Кулинан” за 1 милиона лева

Румен Гайтански – Вълка отново изуми столичани с поредното суперлуксозно возило. Босът на боклука бе заснет зад волана на „Ролс-Ройс Кулинан”: първият джип на престижната британска автомобилна марка. Гайтански бе заснет сам да шофира бляскавия джип, кръстен на най-големия и скъп диамант в света. Той се яви с него на бизнес среща в хотел „Маринела”, придружаван от джип с охранители, пише сайта: lupa.bg.

Румен Вълка сам шофира умопомрачителния „диамантен“ „Ролс-Ройс“. Снимка:  „България днес“

Аристократичният всъдеход е първия в България, а цената му е около 1 милион лева с платените данъци и застраховки. По традиция Румен Вълка е поставил регистрационна табела от много „осмици” на Ролса си. Впечатляващият джип с размерите на лекотоварен микробус е с 6,75-литров битурбо V12 двигател, генериращ 571 к.с. и 850 Нм. Те се предават към четирите колела посредством нова система за задвижването им, както и система за завиване на четирите колела. Джипът-красавец тежи близо 3 тона, а скоростта му е електронно ограничена на 250 км/ч. До този момент са произведени едва 318 бройки „Кулинан”, а шофираният от Гайтански модел е първия в България. Негови близки разкриха, че возилото е пристигнало от Великобритания навръх Коледа.

Само преди няколко месеца Румен Вълка бе заснет да управлява и друг джип с цена от 1 милион лева – решения в синьо „Ламборджини Урус”. Гайтански разполага и с „Бугати Вейрон” в гаража си, както и с няколко мерцедеса.

Ето как изглежда возилото:

Материалът Стари хора умират от глад и студ в кофи за боклук, а бос на боклука кара последен модел Ролс-Ройс!!! (СНИМКИ) е публикуван за пръв път на Опознай България.

През 1951 г. в Трамвайния и тролейбусен завод „6 септември“ в София е създаден първият български електрокар. Славната му история е повод за гордост. Страната ни в онези години се нарежда сред световните лидери по производство на кари. “Балканкар“ достига по натури, обеми и експорт на електро- и мотокари американската „Кларк“ и японската „Тойота“. Същата челна позиция заема и електротелферното производство съсредоточено в Габрово. От износа им НРБ печели милиарди левове.

Производството на кари в България е един от секторите на родното машиностроене, който в историята си е имал значителни постижения. От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г., отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства, докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света. Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика, довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.

Идеята за производството на кари у нас се появява в ранните 50 години на XX век. Към нейната реализация на практика се пристъпва през 1952 г., когато е разработена и първата опитна серия български платформени електрокари, общо 5 на брой. По-късно, през 1955 г. е произведена още една серия и на следващата година по време на 7-та сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), страната ни получава специализация за производство на безрелсови подемно-транспортни средства с електрозадвижване. Поради тази причина през идущата 1957 г. започва и фактическата продукция на кари у нас. Началото е поставено в софийския завод „6-ти септември“, който по това време изработва трамвайни мотриси и тролейбуси.

За да се подготвят за създаването на машините, наши специалисти са изпратени на обучение в гр. Дечин, Чехословакия, която тогава е основен производител на електрокари. Производството започва на старата площадка на „6-ти септември“. По късно – в началото на 60-те, функциониращият вече каростроителен завод се премества, като новите му сгради и съоръжения са изградени с помощта на френския автомобилен гигант „Рено“.

През 1964 г. в хрониката на завода е записана появата на двадесет нови машини. Сред тях е и универсален електрокар високоповдигач ЕВ 676 с товароподемност 1000 кг и височина 3200 мм, с няколко сменяеми работни съоръжения. Освен златния медал, които машината получава в Москва през 1966 г., карът е отличен и в Западна Европа. Английското списание „Мъкеникъл Хендлинг“, пише за нашите кари като за „особено яки и здраво конструирани„. Швейцарската фирма „Ханс-Щюдли“, която продава машини от българския завод, в писмо изразява задоволството на своите клиенти от „изработката, удобствата и голямата производителност“ на нашите електрокари. Западногрманското фирма АБГ, закупила от тях, потвърждава тази оценка. За едно десетилетие българските електрокари стават конкурентоспособни и равностойни на произвежданите в страни с богат опит и традиции.

Още през 1957 г. е реализиран и първият износ на новата продукция – 150 платформени електрокари са продадени в Чехословакия и СССР. Следващата 1958 г. бележи и първата голяма партида от подемно-транспортните средства, изтъргувана в чужбина. Тогава 3 000 машини са изнесени за Китай. Същата година в страната ни започва и производството на нов вид кари – високоповдигачи. То се съсредоточава в завод „6-ти септември“, а продукцията на нископовдигащи и платформени електрокари се премества в столичното предприятие „Средец“ – бившият „Завод 12“.

В началото на 60-те години структурата на българското каростроене продължава да се разширява. Открит е завод „Дунав“ в гр. Лом. Той се специализира за производството на платформени електрокари и влекачи. Капацитетът му е за създаване на 15 000 – 18 000 машини годишно. Ново поделение на държавната фирма се открива и във Враца, където в преустроена коларска работилница и започва продукцията на особен вид електрокари – с ръчно направляване. По-късно е създаден и завод „Вит“ в Плевен, който поема врачанското производство на ръчно-водими машини. Тук започват да се правят и мотокари. Средногодишно продукцията на този завод през периода на функционирането му достига 8 500 – 9 500 броя кари.
Може би най-известното предприятие от веригата – завод „Рекорд“ в Пловдив се появява в началото на 70-те години. Той е специализиран в производството на мотокари.

Каростроенето в България се развива с нарастващ темп. Увеличава се обемът на произведена продукция, задълбочава се специализацията на страната ни в тази сфера на машиностроенето. През 1963 г. у нас дори е създаден Институтът по електро- и мотокари – единствена по рода си в света научно-изследователска и проектно-конструкторска организация. Малко по-късно се ражда и първото в България държавно стопанско обединение (ДСО) с основна дейност производство на подемно транспортни машини – ДСО „Транспортно машиностроене“. От него в последствие възникват ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и телферостроенето в Габрово.

Марката „Балканкар“ се появява към края на 60-те години на века. Нейното запазено лого обаче става повод за интернационален съдебен спор. След като България започва да изнася кари на Запад се оказва, че белгийска фирма, която търгува на международните пазари е регистрирала почти идентична търговска марка. Случаят е отнесен в съда като чуждата компания се опитва да принуди „Балканкар“ да промени логото си. Но от българска страна в спора се намесват едни от най-добрите ни юристи. Те успяват да докажат, че марката на родната фирма съществено се различава от тази на белгийската и така нашето предприятие запазва своето лого.
В структурата на държавното обединение „Балканкар“ влизат не само петте монтажни завода. То включва и предприятия за производство на междинни продукти, използвани при създаването на електро- и мотокари. В края на 80-те години в състава му има 39 поделения – 31 в страната и 8 в чужбина. В неговите заводи се произвеждат и автобуси, леки коли, велосипеди и др.

От година на година броят на транспортно-подемните машини, които се правят у нас нараства. През 1978 г. България дори излиза на чело в света по общ обем производство и износ на кари- около 89 000 броя. На тази позиция страната ни се задържа редица години. За сравнение по това време във всички останали страни от Европа общо се произвеждат около 17 000 – 18 000 подобни машини годишно. През 1988 г. България произвежда 1/5 от световното производство на електрокари и мотокари и по производство на човек от населението заема първо място в света (82,5 хил. за година). За 1986 г. по абсолютно производство на електро- и мотокари е на трето място в света: ФРГ – 113,7 хил., Япония – 111,6 хил., България – 84,8 хил., САЩ – 50,0 хил. За периода 1981-1990 г. средно 90% от тази продукция се изнася. В периода 1984-1990 г. делът на износа на българските електро- и мотокари е 17% от общото световно производство. (СГ-91 г. с. 311, 519).

По-голямата част от продукцията на български електро- и мотокари отива за износ. Средногодишнонеговият обем се движи в рамките на 70 000 – 75 000 броя машини. Естествено повечето от тях – около 60 000 бройки заминават за СССР, 5 000 – 6 000 отиват в Германската демократична република (ГДР), а по т. нар. второ направление (страните извън СИВ) се търгуват около 4 500 бройки годишно. Кари се изнасят за Великобритания, Франция, Испания, Италия, Федерална република Германия (ФРГ), Египет, Сингапур и т.н. Срещу износа на кари за страните от СИВ България получава нефт, газ и метали на по-ниски цени. На практика от тази търговия страната ни само печели. Изнасяните от нас машини не винаги са изпълнени на ниво, тъй като конкуренция липсва и договорените бройки така или иначе се закупуват от социалистическите страни. Срещу тях обаче България получава конкурентоспособни, дори на западните пазари стоки.

„Техническите параметри, ергономичните показатели, ремонтопригодността и дизайнът поставят новите Ви машини между първите три водещи фирми на западноевропейския пазар“ – заявява инж. Алберто Дзола от Сибикар, Италия.

Освен близо 40-те завода у нас, които създават продукция с марката “Балканкар”, започва кооперирано производство на кари в различни части на света – Китай, Иран, Куба, КНДР, Турция, Алжир, Югославия, Нигерия. В края на 80-те години „Балканкар“ произвежда продукция на обща стойност около 1,4 милиарда рубли. Той се нарежда сред водещите предприятия в страната ни заедно с „ИЗОТ“ (за електроника), „Булгарплод“, „Булгартабак“, СО „МАТ” и др.

1987 г. обаче бележи началото на края за „Балканкар“. От неговите структури са извадени предприятията, които създават междинни продукти, необходими за производството на кари. Това води до нарушаване процеса на доставки на нужните части – ненавременно и неточно изпълнение. Това е и една от причините поради, която производството на кари постепенно намалява, но до края на 80-те, страната ни все пак успява да запази лидерските си позиции в отрасъла. В началото на 90-те години обаче настъпва същинския крах за българското каростроене, като произведените количества спадат до едва 2 000 – 3 000 бройки годишно. Причини за това могат да се търсят много.

И до днес в общественото пространство бродят слухове, че използваните материали за направата им са били по-скъпи от цената на самите кари. Според тези твърдения японците и западноевропейците ги купували единствено заради чугуна използван за противотежест, понеже себестойността му е била по-висока от самата машина. Карите впоследствие били претопявани. След като обаче започваме да правим противотежестта от бетон, вече е нямало за какво да ги купуват и доставките от наша страна за там секват. Доколко обаче тези твърдения са основателни,биха могли да кажат само специалистите в отрасъла, но така или иначе това не омаловажава факта, че добри или лоши, количеството произведени кари у нас са нареждали страната ни сред световните лидери в бранша.

Преди 1990 г. в сектора са заети над 40 000 души. ДСО “Балканкар” притежава много имоти в страната и в чужбина, сред които и почивни станции в Китен и Боровец.

Днес транспортното машиностроене е почти разрушено. Производството на кари е намаляло в десетки пъти, а на мястото на столичния завод “6-ти септември” зее огромно буренясало пространство, на което трябва да се издигне поредния МОЛ.

Нека да отбелжим и някои позитивни факти в наши дни. И днес из България работят няколко предприятия с култовата марка Балканкар в името си. Те произвеждат различни видове транспортни средства: електрокари, мотокари, платформи, телфери, влекачи (Балканкар Хебър Груп), занимават се с производство, сервиз, търговия на части за кари и друга подемна техника (Балканкар Руен), електрокари, мотокари и части (Балканкар Мизия) и др.

Ползвани източници: bg.wikipedia.org

socbg.com

nauka.offnews.bg

Материалът Когато България беше световен лидер по производство на електрокари и мотокари е публикуван за пръв път на Опознай България.

На днешния ден (4 януари) през 1878 г. ген. Йосиф Гурко влиза победоносно в София.

Освобождението на София

Част от силите на Западния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко, с численост 20 000 войника и 46 оръдия и с командир генерал-майор Отон Раух, са насочени към Софийското поле. Групирани са в две колони: дясната колона на генерал-лейтенант Николай Веляминов нанася удар от север, а лявата колона на генерал-майор Отон Раух – от изток. Противникът е Орханийска османска армия, 15 000 войника под командването на Осман Нури паша. Заел е подстъпите към София и укрепленията около града.

Силите на Западния отряд на Гурко преминават в общо настъпление на 22 декември/3 януари. Колоната на генерал-лейтенант Веляминов превзема с. Кубратово, с. Биримирци и изпраща разезди (обратна свръзка) към с. Орландовци. Колоната на генерал-майор Раух овладява моста при чифлика Чардакли (дн. Врана) и прекъсва пътя за отстъпление по направлението София – Пловдив. Кавказката казашка бригада (полковник Иван Тутолмин) настъпва по направлението Дървеница – Бояна. Изправен пред реална заплаха от обкръжаване, Осман Нури паша започва бързо изтегляне в направлението Перник – Радомир, по пътя тя изоставя около 6000 ранени и измръзнали османски войници. Пътят по направление Пловдив-Одрин е открит за руската армия и българското опълчение.

Османската армия иска да подпали града при своето оттегляне, но това е предотвратено благодарение на чуждестранните консули Вито Позитано и Леандър Леге, които отказват да напуснат града и по този начин спасяват София.

Ген-лейтенат Йосиф Гурко, който оценявайки помощта на българите в тази операция ще каже:

„ Вероятно нямаше да преминем Балкана, ако не бяха тези мълчаливи и силни българи, донесли ни хляб и топла храна. Накараха ни да махнем конете, за да запрегнат своите волове към оръдията и така тръгнаха първи да прокарват пъртина през преспите и чудовищния студ. “

С оставането си в София по време на Руско-турската Освободителна война, консулите на три европейски държави буквално спасяват града от опожаряване с нежеланието си да напуснат бъдещата столица. ??

Днес три прекрасни улици в София носят странни и нетипични имена, тъй като са кръстени на тримата герои. Виждате снимки на двама от тях – Леандър Леге и Вито Позитано. ????
Кой е третият герой? Можете ли да го назовете?

Ето и цитат от тяхно писмо до Осман Нури паша:

„Ние сме дипломати на цивилизовани европейски страни и не подлежим на заповедите и разпорежданията на турското командване. Никой, освен нашите държавници, които са ни изпратили да представляваме интересите им в Османската империя, не може да ни нареди да напуснем София. Такава заповед не сме получавали и затова оставаме на постовете си в нашите представителства. Ако вие дръзнете да взривите София, трябва да имате предвид, че в ада на пожарищата ще погинат не само нашите дипломатически мисии, но и самите ние. Помислете как Европа ще погледне на това, особено след злодеянията, които извършихте миналата година по време на Априлското въстание.“

Поклон!

Материалът 4 януари 1878 г. – Освобождението на София. Консули – герои спасяват града от опожаряване и сеч! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Братя баламурници, лъжат ни и ни избиват, а ние все спим.
Това коментира накратко в мрежата акад. Петър Иванов.

Зловеща снимка, показваща какъв въздух дишат софиянци в последните 3 дни, публикува в официалния си профил във Фейсбук и журналистката Миролюба Бенатова, която от няколко месеца работи като таксиметров шофьор.

Кадърът, озаглавен „Дишай“, е правен рано тази сутрин от висок етаж в София.

Предвид силното замърсяване даже не може да се определи дали фотоса е от Околовръстното или от затворения по-късно през деня бул. „Цариградско шосе“.

„Мръсно е. А новите коли са въпрос на стандарт. Не е за всеки“, посочва в дискусия с потребителите Бенатова.
Във вторник вечерта Миролюба Бенатова е написала още един кратък пост по темата с мръсния въздух:

„Мръсният въздух бил основен виновник за… проблемите със захапката при децата. Каза ми го ортодонт, преподавател. Трудностите с дишането, за които сме чували, че засягат все повече деца, водели след себе си дишане през устата. А то – изкривяване на челюстта. После идват брекетите, по-известни като шини, и други неудобства. Пиша го простовато, но по същество го разбрах. Толкова за мръсния въздух от днес. Скъпо е. И боли.“

Фейсбук

Материалът Крият Истината – за пари! Мръсният въздух идва от изгарянето на боклука на целия ЕС у нас! Печелят милиони, а вие дишате отровите е публикуван за пръв път на Опознай България.

След 5-годишни проучвания Институтът за рударство и металургия (ИРМ) в сръбския град Бор и японският университет „Акита“ постигнаха невероятни резултати, информира Блиц.

На площ от 10 000 квадратни километра, с помощта на два японски сателита, е открито голямо количество руда между Бор, Майданпек, Дунав и Тимок. Ако се използва най-добрата технология, от там могат да се извлекат около 90 000 тона мед и близо 4 тона злато – струващи над 720 млн. долара.

Преди пет години на базата на договор, подписан между Сърбия и Япония, започна проект на стойност 5 млн. долара, чиято цел беше изследване на района за целите на добива на метали.

С помощта на два сателита беше открито, че над 720 млн. долара са „заровени“ в минните залежи, обяснява д-р Миле Бугарин, цитиран от македонския „Вечер“. Т

Той посочва, че следващата фаза трябва да бъде избор на най-добрата технология, което след укрепване на землището би трябвало да извлече мед, злато и определено количество сребро. Сръбски експерти за изпратени в Япония на обучение, а на института са отпуснати 1,5 млн. долара за участие в проекта.

Материалът Японци намериха златна руда и ще извличат злато за 720 млн. долара на 180 км от София е публикуван за пръв път на Опознай България.