Той споделя още: Свободата е не просто правото да избираш какво да правиш. Свободата е да имаш свободен дух. Свободата е не да правиш каквото искаш, а да искаш това, което правиш. Тоест никой да не те владее.

Както бях писал в един текст относно протестите от 20-та година, първата стъпка към свободата, е да не те е страх. После всичко се нарежда по местата си. На вас тук оставям важната задача да свалите Гешев и Кошлуков. А когато се върна, пак заедно ще окупираме “Орлов мост” до оставката на Фандъкова. Желая здраве, сила и разум на всички българи.

В пост към записа той разказва още: „Сега вече съм в Украйна. Пътува се бавно, по всички граници има големи опашки, а на влизане – няколко проверки. Местни доброволци помагат на властите, возят хора, патрулират, закараха ни с личните си коли до близкия град. Предложихме да им платим за транспорта, отказаха ни, със сълзи в очите. Аз съм с още един българин, засега няма да разкривам кой е.

Благодаря предварително за сърчицата и пожеланията. Можете да направите много повече – не само да не оставяте нито един бежанец без покрив, храна и топло посрещане, но и се погрижете да се включват и интегрират. След като това свърши, заедно ще направим Европа по-добра и по-силна“./ FrogNews.bg

Линк към видеото:

Около 30 български граждани са постъпили през последните две седмици в Чуждестрания легион на Украйна

Иван Калчев-Глиги: „Може ли някой да напомни на Кирил Петков, че тук има българи, които се бият за свободата на Украйна, защото ако тя падне, наред идва България.“

„Всъщност не, оставете. Ние тук ще се справим и без помощ от нашата държава. Украинците си имат и оръжие, и техника, и боеприпаси. А ние, тримата българи тук, ще отсрамим ганьовците пред обединените свободни народи“, уточнява още той.

Думите му идват по повод факта, че България все още не е изпратила дори каски и бронежилетки на Украйна.

До момента има данни за около 30 български граждани, постъпили през последните две седмици в Чуждестрания легион на Украйна за защита на държавата от руската агресия. Частната армия от доброволци бе сформирана с указ на президента Володимир Зеленски след нахлуването на руските войни в Украйна на 27 февруари. Към днешна дата наброява 6000 войни./Ченоморски фар

Материалът Иван Калчев – Глиги: Бия се за свободата на Украйна…не оставяйте нито един бежанец без покрив, храна и топло… е публикуван за пръв път на Опознай България.

„МИЗАТА“ Е ВИСОКА, ЗАЛОГЪТ Е ОГРОМЕН, СИТУАЦИЯТА Е ЗЛОВЕЩА! БЪЛГАРИЯ НЯМА МЯСТО В ТОЗИ КОНФЛИКТ

– „От най-гордият народ на Балканите се превърнахме в народ, който се опитва да оцелява с цената на всичко“
– „Днешното руско ръководство е решило да играе „ва банк“, Западът няма лидери с качества да разберат ситуацията“
– „В реакцията на Запада се надявам на здрав разум не у политиците, а у американския генералитет“
– „Два са възможните варианти за изход от конфликта САЩ/Русия – Украйна е само претекст – единият е пълна катастрофа, вторият…“

„Не се страхувай“, с автор и водещ Васил Василев:
***Украйна, войната, светът – разговор в студиото с професор Иво Христов:

Материалът Проф. Иво Христов разкри картината за Украйна: България няма място в този конфликт! Залогът е е публикуван за пръв път на Опознай България.

Човекът, помогнал на Путин да стане президент, споделя мнението си пред украинския журналист Гордон

Сергей Викторович Пугачов е роден на 4 февруари 1963 година в Кострома, СССР, бивш международен инвеститор, общественик, политик, френски гражданин от руски произход.

Доктор на техническите науки, действителен член на Инженерната Академия, автор на три книги и множество научни статии. От 1991 до 1994 година живее в САЩ, а от 1994 година – във Франция. Дълго време е един от петимата най-големи лобисти за Русия. Роднина на Елцин, именно Пугачов му представя Владимир Путин, с когото има приятелски отношения от началото на 90-те години.

През 2009 година изпада в немилост, обявен е за международно издирване с бюлетина от Интерпол. Обвинението е в злоупотреба с обществени средства. Живее в Ница, Франция, след като през 2009 година получава френско гражданство.

Публикуваме втора част на интервюто на украинския журналист Дмитрий ГОРДОН с Пугачов. Превод – Таня Кольовска.

Той ще нанесе ли ядрен удар, кажете?

Сега ще ви кажа нещо много важно, ексклузивно, историческо. Навремето, през 2001 година беше първата среща на Г-8, тогава беше пикът на антиглобализма. Срещата беше в Италия, в Генуа, летях до там с Путин. Имахме множество срещи, с Берлускони, с Ширак, с Буш – старата гвардия. Та значи свършва срещата на върха и аз се виждам с Путин. Той беше с едно такова кафяво костюмче, можете да го видите на снимките – отличаваше се от всички останали ръководители. Беше направо превъзбуден и аз го питам: „Какво става, какво толкова ти казаха?“.

Може и да не си спомням точно, но ми се струва, че срещата беше посветена на глада по света, в Африка, селското стопанство, продоволствието – такива неща. И Путин ми разказва: „Заседанието си върви, а Буш става, хваща ме за ръка и ме води до люка – корабът бе круизен, луксозен, наричаше се „Юропиън вижън“. Аз му казвам, че не е много удобно, а той ми отговаря: „Погледни тези хора – кои са? Какви са? За какво можем ние – аз и ти – да си говорим с тях?“.

Буш е жив и здрав, американските журналисти могат да го попитат. Аз не знам какво е имал предвид, но Буш казва на Путин: „Ти разбираш ли, че само ние двамата с теб можем да изменим архитектурата на света.“ Като си давам сметка какъв е английският на Путин, Буш може да е имал предвид нещо добро, в смисъл не само за глада, но и много други неща. И от този момент, ако не се лъжа юли 2001 година, започна тяхната дружба, после Буш каза: „Видях в очите му …“ и т.н.

А след това Путин, просто като подарък за Буш, закри базата в Куба. А това беше най-силната база, единствената в онази част на света. И Путин я закри, заради Буш. Без каквито и да било договори. Но Буш не оцени това, прие го като нещо нормално. И тогава Путин го хванаха бесовете: „Какво говедо! Аз заради него направих това, а той – нищо!“ Така че допускам – това, което е казал Буш няма нищо общо с това, което е разбрал Путин…

Сергей Викторович, разбирам, но хайде да опитаме – ще ви задавам конкретни въпроси…

…и от този момент той освирепя. Повтаряше като мантра… Вие знаете, че се занимавах с военно-промишления комплекс – имах най-големия в Европа, а може би и в света комплекс за строителство на надводни кораби. Но Путин ми повтаряше: „Тези неща нямат значение. Не са актуални. Само атомните подводници имат смисъл, вече няма да има друга война“.

Сергей Викторович, хайде да опитаме с конкретни въпроси.

Хайде. Аз просто се опитах да ви кажа тези факти, за да е ясно за какво говорим. Кратка екскурзия от 1999 година досега. Готов съм за конкретните въпроси.

Ще започне ли Путин ядрена война?

Не.

Ще бомбардира ли Путин Украйна с тактически ядрени ракети?

Разбирате ли, според мен Путин е готов да започне ядрена война. Когато казвам не, то е не защото Путин ще се опомни, ще се спре. Имам предвид, че технически това е невъзможно.

Преди години, когато трябваше да оперират Елцин и той предаде ядреното куфарче на Черномирдин, та тогава запитаха Жириновски – нямам представа още ли е жив – беше млад, наперен такъв, доста екстравагантен, та го питат: „Какво мислите, Черномирдин ще върне ли куфарчето на Елцин?“. А той казва: „Глупотевини, какво куфарче. Да не си мислите, че нещата могат да станат така?! С някакво копче за натискане. Дори Елцин да каже: „Започнете ядрена война!“ – никой няма да я започне. Помощниците му изобщо няма да го послушат. За какво куфарче говорим?!

Така че, когато казвам – няма, не казвам, че Путин не го иска. Просто хората около него знаят, че ядрената война е край за всички.

Възможно ли е с тактическо ядрено оръжие да бомбардират Украйна?

Знам какво е тактическо ядрено оръжие. Мисля, че няма да стигнат дотам, като имаме предвид през какво мина руската армия в Сирия.

За какво говорите?

Армията воюва така, както може. Руската армия мина през Сирия. Що се отнася до превземането на градове – то не става дума за тактическо ядрено оръжие. За да превземе Украйна, днес на руската армия ѝ липсват първо: умения, техника, възможности, боен дух и много др. Но ако все пак някой има желание за това – да речем руските ръководители, те ще го направят така, както беше в Сирия – разрушаване на градове, да ги изравнят със земята.

Но дори ако Путин е готов за това – армията няма да го направи. Генералите няма да се съгласят.

Сигурен ли сте в това?

Абсолютно, 100%. Разстоянието между генералите и Шойгу е по-голямо от това на масата между Шойгу и Путин.

Добре го казахте. Днес ние виждаме как летят бомби към жилищни сгради, в Киев, Харков, Херсон. В Харков е направо страшно – в сърцето на Европа, на централния площад избухват бомби. Ужас…

Да, видях го.

И вие твърдите, че Путин няма да срине градовете на Украйна?

Да, сигурен съм, да. Ако до края на седмицата… Ние видяхме, че превземането на Украйна се спъна, целият свят го вижда. Подкрепата за Украйна е толкова голяма, а санкциите срещу Русия са толкова сериозни, това променя настроенията в самата Русия, това е много важно, хората в Русия го усещат.

Този тандем е изключително важен: силата на духа на Украйна и силата на натиск срещу Русия, която руснаците усещат. Не става дума за емоции, за кадри от Украйна, където загиват съвсем млади момчета – Русия е свикнала с това, терористични актове в метрото и т.н. Те не искат да знаят какво прави Путин. Свикнали са с това, примирили са се, повечето не се впечатляват. Но всичко, което армията можеше да направи, вече го направи. Няма да има неща като в Сирия, в Алепо.

Техниката, която използват в Украйна – не съм военен експерт, но поназнайвам някои неща – не е като тази в Сирия: за унищожаване на градовете, на мирното население. Това е техника, която се използва срещу противниковата армия. Да, случайни ракети се забиват в жилищни блокове, но при 150 хиляди войници и офицери, по последните сводки – абсолютно разложени след ученията в Беларус, където единственото, което са правили е да продават гориво на населението и да жулят водка, нищо не е останало от тази армия. Някаква сбирщина пристига, но те изобщо не са очаквали, че така ще ги посрещнат. Така че най-страшното, което са могли да направят – вече са го направили, повярвайте ми.

Генералите не са готови за ядрена война. Нали знаете приказката: „Генералите довършват предишната си война“. Това не е войната в Сирия, а тази в Афганистан, в Германия. В училище, в академиите те са изучавали само това и каквото можаха да направят, го направиха. Това може да се позасили, да отслабне, но да се стигне до ядрена война – не.

Путин ще шантажира Запада, ще повтаря: „Утре ще натисна червеното копче в черното си куфарче“, но това е краят на Путин, това е краят на Путинова Русия. Няма да се превърне в севернокорейски лидер, но това е краят му. Благодарение на Украйна.

Сергей Викторович, може ли няколко кратки, бързи въпроси? Путин ще влезе ли в Киев?

Зависи от украинската армия, от опълчението. Не ми се вярва. Като се има предвид духа на украинската армия, ако не се предадат – не, мисля, че няма да влезе.

Западът ще унищожи ли руската икономика?

Вече я унищожи.

Вече?

Да.

Руснаците ще излязат ли по площадите на градовете си, за да протестират срещу политиката на Путин?

Най-много 5000 човека. Не, няма да излязат.

Значи няма да имат какво да ядат, но ще си седят по къщите?

Да, така е.

Според вас какъв ще е краят на Путин?

Въпросът ще се реши „вътрешно“. Както обикновено, както винаги. Историята го показва…

На мястото на Горбачов се предполагаше че ще бъде Григорий Романович, от Ленинград. Къде е той? Няма го. Вътрешни интриги и се появи Горбачов. Горбачов изчезва – появява се Елцин. Ясно е, че Елцин не са го хванали на улицата. След Елцин знаем кой дойде, да не се появи в резултат на народно въстание, на революция? Не, излезе от кремълски кабинет.

Така че и следващата смяна ще стане по същия начин, според руската традиция. Не е казано, че ще го удушат като Павел Първи. Путин е слаб и страхлив човек, никой няма да даде гаранции на Путин. Става въпрос за оцеляването на близкото му обкръжение, така че ми се струва че това ще е отборът на Медведев. Да, Медведев беше сред започналите войната в Грузия, но все пак това са хора, които не са изцапани с кръв, но освен това, когато през 2012 година Медведев беше изхвърлен, а Путин се върна – те загубиха всичко. Това са хора, които бяха в администрацията, но с либерални възгледи. Не са от най-близкото обкръжение на Путин – тези вече са пенсионери.

Сергей Викторович, благодарение на украинската армия и на санкциите срещу Русия, в момент Путин е като притиснат в ъгъла плъх. Според вас, какъв ще е изходът за него – да използва ядрено оръжие, да се застреля, да иска гаранции от Запада?

Мисля, че няма да е само едно нещо. Да се застреля – няма да стане, за това трябва чувство за офицерска чест. Няма и съвест. Това се отхвърля.

Да, смятам че ще се опита да се договори, поотделно, с някого, ще изпраща свои хора. Но не мисля, че той е наясно с това, което става. За 20 години той е дресирал хората около него да говорят едно в чакалнята и друго – вътре в кабинета. Когато казват „да“, това означава „не“.

Той не може да осъзнае степента на трагедията, на собствената си трагедия, изобщо не говоря за Украйна или Русия. Той не разбира, че путинска Русия вече я няма. Когато го разбере – а това ще стане след някакъв разговор с някакви хора, та когато разбере, че армията не е с него, спецслужбите не са с него и че всички тези хора просто искат да се пенсионират и никой да не ги закача – а тях ще ги закачат – ще си помисли за гаранции, но никой няма да му ги даде.

И все пак, това ще си бъде дворцов преврат. Само че такъв преврат може да бъде мек и твърд и ако на власт дойдат най-близките съратници на Путин, те ще трябва да го предадат. За да спасят себе си и страната. Цялото му обкръжение разбира, че сега Путин не струва пукната пара. Цялото му обкръжение го разбира. Аз общувам с много хора – и по телефона, и по други начини. Ако преди месец хората се бояха да кажат лоша дума по адрес на най-близкото обкръжение на Путин, сега те говорят така, както се говори по площадите на Украйна.

Ще ви задам последен въпрос, ще победи ли Украйна?

Да, сигурен съм. Виждам какво се случва, виждам невероятна мотивация за защита на родната земя. Имам роднини в Украйна, които отказват да се евакуират, това са ми хора, близки по кръв, те не искат да напуснат страната си. Убедени са, че Украйна ще победи. Аз също вярвам в това.

Пугачов: Да си спомним за взривените сгради и жертвите в самата Русия – I част

Източник: Клуб Z

Добър вечер, Сергей Викторович, въпреки че вечерта изобщо не е добра… Радвам се, разбира се, да ви видя и чуя, но искам веднага да ви запитам като човек, който дълги години е бил близък приятел с Владимир Путин: моля ви, кажете какво се случва сега с него и докъде е готов да стигне той?

Добър вечер, все пак вярвам, че е добра, защото си мисля, че всичко това ще свърши бързо и добре, независимо от сегашния момент. Няма безкръвни революции нито безкръвни войни, и сега Украйна пролива кръвта си и за нас, руснаците, защото за 20 години ние не можахме нищо да направим. Другото, което искам да кажа е, че аз никога не съм бил близък с Путин, по-скоро бях човекът, който му помогна да стане президент, работили сме заедно, но близки не сме били.

Но все пак вие го познавате добре.

Да, добре го познавам.

Кажете, защо прави това – престъпление, което може да се сравнява с хитлеровските престъпления и докъде е готов да стигне?

Преди да отговоря на този въпрос искам да се върнем 20 години назад, да си спомним как дойде на власт. Днес някои си представят, че Путин е бил добро момченце, а след това нещо се случило – омагьосали са го, превъртял е или нещо друго. Не, не е така, Путин дойде на власт през 1999 година на фона на взривени сгради в Русия, не в Украйна, не някъде другаде, не бяха взривени „бандеровци и нацисти“, а руснаци. За тази история вече са написани книги и са снимани филми. Участвах в „предизборната кампания“ на Путин и искам да кажа нещо много важно: за да бъде избран на Путин не му се наложи да прави нищо, нито плакати, нито митинги, нищо. Достатъчно беше заявлението на Елцин: „Изморих се, тръгвам си“ и на фона на стария, болен Елцин идва един млад човек, говори доста добре, директор на ФСБ.

Да, малко се откъсвам от сегашната ситуация, но това е важно – ако не разберем какво стана по онова време, няма да разберем и какво се случва сега. Тогава Путин не изглеждаше като кагебеец, такъв, какъвто сега го виждат всички: „аха, докарахте на власт човек на КГБ“. Тогава го асоциираха повече с Анатолий Собчак (кметът на Санкт Петербуг), който също не е безгрешен, но все пак бе либерален човек, ярка, демократично настроена личност… Познавах го много добре, всъщност той бе евентуалния бъдещ президент. Тогава всички виждаха Путин като най-близкия съратник на Собчак. И сега, когато представят някого, казват: той бе съратник на Обама, например. Веднага ни става ясно кой е пред нас.

Така Путин бе избран без проблеми, без манипулации. Та тогава ние всички си мислехме, че терористи взривяват сградите, до Рязанския случай, когато Рушайло арестува сътрудници на ФСБ да поставят взривовете, хексоген, който прави къщите на пух и прах. Тогава Рушайло, който беше министър на вътрешните работи, съобщава на колегите си, че са заловили хора на ФСБ, които са подготвяли взривяването на кооперация.

Преди това те бяха взривили сгради в Москва, във Волгодон и …

Да, и се опитват да взривят жилищна сграда в Рязан. Годината е 1999-а, по това време Путин го боготворят, направо песни пеят за него… Аз съм живял в Украйна, доста време и мога да кажа, че Путин изобщо не разбира тази страна, народа ѝ. Така, да се върнем на главното: взривяват се жилищни блокове, умират хора. Днес вече знаем кой е правил това, как го е правил. Това е била спецоперация на ФСБ по внедряването на президент на Руската Федерация. Така че ще повторя – на Путин не му трябваха плакати и митинги и всичко това стана напълно законно, ако не се занимаваме с „дворцовите истории“ за това, как става кандидат за президент.

Второто, което се случва е „Норд-Ост“. Това е все още първия президентски мандат на Путин! Мнозина казват: „Той беше толкова либерален, толкова мил до 2006 година, беше толкова добър човек и нищо страшно не се случи“. Но какво всъщност става? Върви мюзикъл „Норд Ост“ в Театъра на Дубровка в Москва… Абубакар, струва ми се, 23-ма души взимат като заложници около хиляда човека, от които 300 загиват, а 600 са ранени. Това също беше спецоперация, сега вече всички го знаят. Спецоперация, за да се вдигне рейтингът на Путин.

А след това Беслан…

Да, но какво става на Дубровка по време на представлението… Знам много за това, защото съм разговарял с адвокати на жертвите. Направо не можеш да повярваш, но в Русия всичко е различно, живее се на принципа: „Не дърпай дявола за опашката!“ или „Да спи зло под камък“. Та значи уговорена е спецоперация с Абубакар – той влиза там, в театъра, взима заложниците, а после идва Путин и ги освобождава, всички си отиват, Путин е победител и рейтингът му скача до звездите. Но какво всъщност се случва, министър на вътрешните работи вече е Борис Гризлов, а той не знае всички детайли на операцията, на милиционерската честота се чува всичко, Абубакар си говори с някого – както по-късно стана ясно – със сътрудник на ФСБ и тоя му нарежда: „Хайде, убий няколко човека!“ Абубакар му отговаря: „Не сме се разбирали за това“. А от ФСБ му казват: „Действай, после ще ти доплатим!“. Ето как се развиват събитията.

Разбирате ли, Путин убива собствените си граждани. Да не говорим за това, че по думите на самия Сечин, концентрацията на газ е била увеличена десет пъти – за всеки случай. И умират 300 човека. А останалите 600 сигурно са за цял живот инвалиди. По онова време Сечин е началник на президентската администрация, дясната ръка на Путин. После Путин го прави генерал от ФСБ. Та значи няма никаква терористична операция, всичко е инсценировка за вдигане на рейтинга. Подготовка за изборите, които са след две години – през 2004-та. Е, сега също имаме след две години избори.

И после, както вие споменахте – Беслан. Там наистина има терористи и те казват: „Да дойдат Аушев и Масхадов, с тях ще се договорим, нямаме доверие на другите“. Значи Аушев и Масхадов ще си вдигнат рейтинга и за да не стане това, Путин попиля училището. Гледах всичко по CNN. Директно го предаваха.

Това е 2004-та.

Да, 2004-та.

Ясно е, че този човек няма да се спре пред нищо. И все пак докъде е готов да стигне сега, с Украйна?

Това е технически въпрос. Искам да кажа – военен. Това, което той можеше да направи – го направи. Разбира се, ние ще се върнем на темата за ядреното оръжие, защото в момента това е най-тревожното. Разбирате ли, обаче, този човек не познава Украйна, той не познава и собствената си армия, той е откъснат от света. Заобиколен е само с „комфортни, удобни“ хора. Забелязали ли сте, че думата „комфорт“ му е любима, не като дума-паразит. Любима. Той казва: „Важно е Русия да е страна на комфорта“. Виждал ли сте неговия дворец в Геленджик?

Да, да.

Ето, това е неговия комфорт и за да се чувства така, хората около него трябва да му говорят това, което иска да чуе.

Хайде все пак да поговорим за ядреното оръжие.

Не, ние с него ще завършим. За да си изясним ситуацията, трябва да знаем какво е обкръжението на Путин… Около него са хора от службите и военни. А както знаете, между тези две групи има… напрежение. Та значи идва на власт през 2000 година и сменя министъра на отбраната, поставя свой човек, Сергей Иванов.

От ФСБ.

Да, един абсолютно корумпиран, неспособен да ръководи каквото и да било човек. Генерал, маршал, окичен с ордени и медали, какъвто е в момента Шойгу. Човек, когото армията изобщо не може да приеме. Изборът му тогава беше между покойния вече генерал Квашнин, началник на Генералния щаб, който също не е военен, това е първият невоенен, цивилен човек, оглавил Генщаба, но Путин тогава дълго го „ухажваше“, ходеха на лов и Иванов страшно ревнуваше.

А после назначаването на Иванов повдигна много въпроси. Защо Путин толкова прецизно подбираше човек за този пост? Не е защото „утре може да има война“. Просто Путин се страхуваше от преврат. Обърнете внимание на това, че около Путин няма военни. Та той прави Иванов министър, а Квашин го изпраща като пълномощен представител на президента в Сибирския федерален окръг. И напрежението е успокоено. Само че какво става с армията? Пълен провал, разруха.

След „удобния, комфортен“ Сергей Иванов, Путин прави военен министър Анатолий Сердюков, който до тогава е бил директор на мебелен магазин в Ленинград, завършил е Института за търговия. Тоя човек му го „сватосал“ Зубков, много близък сътрудник на Путин, последния го цени безкрайно, защото завеждал селското стопанство в Обкома на Ленинград, „псевдосъветски ръководител от Политбюро“. По онова време Сердюков е началник на данъчната служба, след мебелния магазин. Та значи той става министър на отбраната. Сердюков отказва: „Как ще бъда министър на отбраната, след като в казармата съм служил като шофьор в Молдова?“. Да се мисли в Русия, че цивилен човек или жена ще стане министър на отбраната просто е невъзможно.

Това е от редките случаи, когато им се наложило дълго да го убеждават. Накрая Сердюков се съгласил, а Путин му обяснил така избора си: „Вие разбирате от търговия, от данъци, от цифри“. С други думи: „не ми трябва армия, а да продадем всички ликвидни активи“. А това са сгради, огромни при това, в отлично състояние. И добавя: „Не си прибирай повече от 2%“. Това – за да разберем както техните отношения, така и отношението на Путин към армията. Нищо общо с Хитлер, който след 1933 година започва да налива в армията.

Добре, продължавайте…

Та значи до 2012 година той разрушава армията. А през 2012 година Сердюков е арестуван – явно е взел повече от 2%. И после идва Шойгу, той е майстор в пиара, връща старите униформи от 1945 година, изобщо той е много „комфортен“ за Путин. Докато започна войната. Седи, потропва с токове, позвънва с ордени. Опитва се да се държи като Жуков.

Сергей Викторович, всичко това е ясно, да не се отклоняваме…

Искам да подчертая, че за двадесет години армията е унищожена, окрадена, деградирала. И до този момент Шойгу се е справял блестящо с тази задача. Доколко армията ни е готова за нахлуването в Украйна, ние можем да видим по изоставената техника – още от времето на Афганистан. Там всичко е изтърбушено, дори радиостанциите, за вторични суровини.

Материалът Олигархът Сергей Пугачов разкри кой и кога ще свали Путин и дали ще натисне ядрения е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: Десант

Авторът на този материал вече не е между живите, но неговото слово остава живее след него. Никола Гигов написа този текст специално за „Десант“ две години преди да си отиде от този свят. Разказът е за завещанието, оставено му от неговия баща Антон Гигов – уникална скица на боевете при Булаир от 26 и 27 януари 1913 г.

От дете се възхищавах на баща си, че е воювал по фронтовете като български войник – цели 7 години, без нито един ден отпуск. А после майка ми е родила 7 деца – аз съм седмото им дете. И мълчеше, и винаги работеше и не го видях ни веднъж кога заспива този човек – след полунощ. А ставаше рано преди 5 часа. Толкова много исках да ми каже нещо. Това беше баща ми Андон Гигов. Понякога ме допускаше до себе си – да опипам с детски пръстчета куршумените му рани – на лакътя и на гърдите. Те бяха кръгли като стотинки. В тоя ден той се смили над моето детско любопитство и обич и ми разказа: „Чедо мое! Където и да идеш помни родния си край!

Ако искаш да си жив, помни умрелите…

И аз помня сетните думи на майка ми, твоята невидяна баба: Тя събра четирите си сина и ни рече:- Синове мои Андоне, Георги, Цвятко и Йосиф! И четиримата ви изпращам в българската войска на война. Никоя майка не иска да изпрати синовете си на война. Затова цял ден се лутах по връх Тумба – до Вълчите леговища. Издебнах вълчицата да излезе и в леговището намерих две малки вълчета. Оскубнах косми по  тях – има поверие, че ако майка зашие на синовете си косми от малки вълчета в дрехите, те няма да загинат на война. Ние не знаехме, че ще воюваме цели 7 години. Нито веднъж не видяхме майка си.

Тя умря, когато ние влизахме в ръкопашен бой. Нашият 25-и пехотен полк на Седма Рилска дивизия се втурна вихрено през Кадин мост и Горна Джумая към Солун. Превзехме Дедеагач. Затегна се на Чаталджа и Одрин. Турските войски заеха височината пред нас, затвориха входа на Галиполския полуостров. 50 000 турска войска искаше да ни разбие, да отвори път към Одрин и да помогне на  обкръжените си войски. Ние бяхме 10 000 български войници срещу 50 000 турска войска.

На 21 януари 1913 година заехме върховете Коджа чешме и Свети Илия. Настана лют булаирски студ. Вятърът въртеше снежни върхушки. Зъзнехме в шинелите. Беше ни  забранено да палим огньове, но ние ги запалихме. Които седяха близо до огъня, първи умряха – отпред затоплени, отзад поледени. Наши караули замръзваха прави. В лазарета започнаха масово да режат крака. По цели нощи играехме около огъня огнена българска ръченица. Тя ни спаси. Но турски кораб-кръстосвач ни засипа със снаряди. Друга част влезе в атака срещу нас и притисна 22-ри полк. Цялата Седма Рилска дивизия бе притисната от многочисления враг при Ексамил. Неприятелят направи десант с 20 кораба при Шаркьой.
Връх Куру даг стана бял. Река Кавак се поледи и заприлича на ледена змия. С ръкопашен бой заехме кота 256 – най-опасното място на Куру чифлик. Там атаките следваха една след друга.

Щиковете ни окървавяха.

Посред вихрушката заставахме призрак срещу призрак и започваше ръкопашен бой: мушкане с нож, удар с приклад, свличане в окопите, стонове, викове, писък. Алена кръв очертаваше стъпките на ожесточените схватки. Долните ни устни се напукаха – от студ и ужас – от тях капеше кръв. Турците обезкървиха нашия 13-ти полк. Но цялата Седма Рилска дивизия се  вдигна на помощ и влезе в контраатака – атакувахме 27 турска дивизия. Един и същи окоп преминавахме по три пъти. Тая дата – 26 януари 1913  година – трябва да се помни! Страшни бяха битките – и при нас, и  при чифлика Доган аслан.
В една мощна контраатака нашият 25-и полк така се врязахме напред, че пробихме веригата на противника, но се увлякохме в настъплението и турците свиха двата си фланга и ни обградиха напълно.

Гледахме как смъртта се качва по възвишението с дългите си ножове. Един наш войник мръдна с акъла си при гледката и рече да се предадем. Нашият подофицер го сряза с поглед както се реже бучка сирене, и извика: Български войници, тури ножа!
Но ножовете бяха на пушките, при  това кървави. Той издаде заповедта „Тури ножа!”, за да ни повдигне духом. И произнесе кратка реч:- Български войници! – провикна се офицерът от височината. – Между тия две морета ние сме преградили пътя на вековния поробител. От тук преди пет века врагът е нахлул, за да пороби Родината.

Ако се предадем и го оставим да мине – ще извършим най-гнусното предателство към братята от Чаталджа и братята от Одрин. Ние нямаме избор – трябва да повалим врага, макар и да ни е обкръжил. След малко ще дам заповед за атака – ще се вклиним, ще пробием обръча и ще се срещнем с българската войска, която иде насам. Юнациии, напреееед! На ноооож! Той се надигна пръв и ние след него. Щиковете ни червенееха над белия сняг.
Още с изправянето си подофицерът бе прострелян и падна убит. Но той ни беше вдигнал в атака и за нас нямаше път назад.

Обръчът се раздвои. Някои турски войници, като гледаха кървавите ни щикове и изблещените ни очи, захвърляха оръжието си и побягваха.
С храбри прибежки отворихме с щиковете си „клин” сред вражеската войска. Сплетохме щик срещу щик. Бяхме малка част храбреци, но създадохме страшна паника, разширихме прореза и доближихме българската войска.
И като ни гледаше, цялата българска войска взе пример от нас, премина в обща контраатака, а ние се обърнахме отново към възвишението и пак първи поведохме контраатаката.
Знамето на победата бе връчено на нашия 25-и полк! Пред трепета на тая коприна хич и не помислихме, че получаваме по 350 грама хляб дневна дажба.

Кое тогава ни караше да умираме с песен?

Отхвърлихме поробителя и до вечерта превзехме Шаркьой. Отстъпващите панически се качваха на корабите и бягаха през морето…Баща ми извади от вътрешен джоб на ризата си някакъв сгънат лист и ми го показа. Беше скица № 4 – Сраженията на Булаир.
В очите на баща ми видях необясним блясък – носеше в себе си знамето на победата и ми предаваше нещо много важно, което аз безкрайно ценя – скицата на боевете при Булаир.

Материалът Безценната реликва от Булаир от български войник, воювал 7 години на фронта (Разказ от първо лице) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Севрюкова казва следното: „Преди да дойде жената, държавата ще се срине. Ще се изредят да я управляват много партии, но нищо няма да постигнат. Напротив – ще я крадат. Ще минават тия, ония… И ще дойде тази жена, която ще оправи нещата. България ще се изправи на крака едва тогаз. Но предупреждавайте младите хора, които са зад граница, някъде от 2022 г. докъм 2025 г. всеки да се е прибрал в България. Да си идват тука, защото започват едни световни катаклизми и там, където е земя – няма да бъде повече земя. Хората ще оцелеят по високото. А те да се връщат в България, защото тя е защитена свише територия от тези катаклизми”.

Според Севрюкова от народа ни ще се родят бъдещи духовни водачи. „Това не е случайно – писмеността на славянското племе преди повече от хилядолетие се яви чрез нас. Предстои ние да разширим неговата култура. Рано или късно предстои обединение на славянството. То ще предостави велики завоевания. България ще е резерват на Духовност. Нашият народ ще реализира докрай благородна месианска роля към славяните. Помнете, ще удивим Човечеството. Ще дадем на човешкия род големи умове. В областта на науката, та дори и в омразната напоследък политика. Хората ще заживеят обединено. Границите ще отпаднат, но отделните народи ще запазят самобитност.

Страната ни ще стане повече от Швейцария. Ще се превърне в малък световен оазис. Българското племе никога, ама никога не ще бъде заличено от лицето на земята. Други народи, както ми се разкрива, ще изчезнат, ние – не. Събудената мощ на духа на българина е голяма. Родината ни ще се превърне в райска градина. Тези, които сега я напускат, един ден горчиво ще съжаляват“, твърди пророчицата.

Казаното от Севрюкова влиза в удивителна релация с предсказанията на Нострадамус. Според четиристишията, отнасящи се за войната, той прогнозира, че славяните ще съберат армия. Той също така свързва войната с обединение между „орела“ (Съединените щати?) и „петела“ (Франция?). В едно от четиристишията си прави намек за съюз между Англия, Полша и Чехословакия. Нострадамус прогнозира, че съюзниците ще спечелят и че мирът ще надделее за дълго време след това.

Източник: Ретро

Материалът Слава Севрюкова: Българите трябва да се върнат в родината до 2025 г. – задава се изпепеляваща… е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Новата война е информационна, не микробиологическа. Това е нещо като трета световна война на полето на дигиталните технологии. Това е виртуална война, тя не съществува, но в нашето съзнание е факт“. Това коментира пред БНР проф. Лъчезар Аврамов, създател на лабораторията „Биофотоника“ към Института по електроника на БАН.

По думите му жертвите миналата година са били повече, но тогава медиите не са били вторачени в темата и не са ги вкарали в съзнанието на хората:

„Според статистиката в България всеки ден умират по 300 души. Миналата година са починали 108 000 души. Някой да е направил военно, извънредно положение? От тази инфекция според мен никой не е починал, защото да се твърди от какво е починал някой, трябва да има аутопсия. Тук става дума за хора, които умират от онкологични или кардиологични заболявания, но са с регистрирана вирусна инфекция и се записват като жертви на вируса“.

В предаването „12+4“ проф. Аврамов разкри:

„Тази криза предизвика страхотно силна управленска криза… Цялата стратегия за борба с инфекцията беше изградена върху два принципа с четири неверни твърдения. Първият принцип е, че има застрашаваща цивилизацията инфекция, вирус, който не се лекува с нищо. Първо, вирусът не е толкова страшен и второ – се лекува. Втората част на твърдението, че за вируса няма лечение. Няма ваксина и специфично лекарство, но си има универсални методи, които се прилагат срещу всички инфекции“.

Проф. Аврамов и д-р Христо Дамянов са написали доклад до министър-председателя и до министъра на здравеопазването:

„В него посочваме, че при нашата практика се прилагат два метода, които гарантират предпазване от този вирус. Беше информиран и медицинският щаб. Излязоха и световните резултати… Има технология, която се нарича високодозово интервенозно лекуване с Витамин С, и с нея са спасени тежките случаи в Шанхай.

В същото време се появи информация, потвърдена от проф. Иво Петров, че в Испания хората се спасяват с т.нар. озонотерапия. Трябваше да се реагира много по-ефективно – да не се въвежда извънредно положение, а да се предприемат сериозни медицински мерки. Физическата изолация и повишаване на хигиената са необходими“.

…..

Проф. Лъчезар Аврамов: Има два метода за противодействие на Covid-19
Но те са прости и евтини и не могат да бъдат патентовани, съобщи БНР.

Пандемията като че спря въртенето на планетата, за да я завърти в спиралата на ужаса. Изливат се милиарди, работят хиляди лаборатории и учени за намирането на ваксина и лечение от коронавируса. В тази ситуация проф. д.ф.н. Лъчезар Аврамов, бивш председател Институт по електроника на БАН и създател на лаборатория “Биофотоника” и на Националния център по Биомедицинска фотоника, обръща внимание на един метод, успешен за вирусни и бактериални инфекции:

„У мен се затвърждава убеждението, че това е един триумф на човешката глупост, за съжаление! Карантината е метод от XV век! Проявява се едно ново заболяване, неизвестно за науката, в първата трета на 21-ви век, когато всичко ново се разбира бързо, за разлика от всички други грипни епидемии. Геномът на вируса беше определен седмици след неговата поява. Трябваше да се реагира като към грипен вирус. Паниката, която обхвана всички, не само нас, ще доведе до много по-тежки социални и медицински последствия.“

Методика за противодействие на вируса

„Аз и д-р Христо Дамянов създадохме и управляваме вече 15 години един онкологичен център. За онкоболния една вирусна инфекция не е като за здравия, а е животозастрашаваща, затова ние в този център разработихме няколко методики, с които сме решили радикално проблема с вирусните и бактериални инфекции.“

Единият метод се нарича озонотерапия. Другият метод е интравенозно лечение с високи дози витамин С. Те се прилагат и върху здравите хора. „Ние се обърнахме към Медицинския съвет, Министерството на здравеопазването и към Щаба и предложихме нашите услуги. Предложихме десетки научни публикации и десетилетния опит на медицинския състав.

Но методите са прости и евтини и не могат да бъдат патентовани. Много медицински методи не подлежат на патент и това са предимно евтините. Озонотерапията се практикува от над 26 000 лекари по света, обединени във Федерация по озонотерапия, от 50 държави. Проф. Иво Петров, национален консултант по кардиология, показа в медиите собствена снимка как се използва озонотерапията, в Испания тя е стандартно лечение за коронавирус, а и самите лекари минават 2 пъти седмично профилактично на озонотерапия.

Озонотерапията е радикален метод. Кислородът, който се въвежда интравенозно, разрушава липидната обвивка на вируса. Вирусът е една информационна молекулка, обвита в белтъчна обвивка – нито се храни, нито диша, единствено се размножава. Но когато попадне в силно окислителна среда, обвивката се окислява и вирусът се деактивира, същото става и с витамин С.“

Жертвите на коронавирус са излишни и напразно допуснати

„Медицината е консервативна наука и тя трябва да бъде такава. За да се обяви един метод или медикамент за стандартен и конвенционален, той трябва да мине през сложна процедура на т.нар. „медицински изпитвания“ – многоцентрови, двойнослепи.. и т.н. Това струва милиони. Трябва някой да е заинтересован да плати всичко това. Като всеки друг бизнес, фармацевтичната промишленост няма интерес да прави инвестиция в нещо, което никога няма да възстанови вложенията. Това обикновено е задължение на публичните власти, които разполагат с нашите пари.“

Няма още открити лечение и ваксина срещу новия неизвестен вирус

„Сега масово се обръщат към общи методи за лечение и все повече се чуват гласовете на конвенционалните лекари. Те се обърнаха към хлорохин – един химикал, който лекува малария и някои автоимунни заболявания. И ето, даже и в България, вчера беше обявено, че са закупени около 20 000 дози за лечение на коронавируса. Точно когато миналата седмица беше обявено, че във всички държави, където изследванията за безопасност и ефективност на хлорохин, те са спрели. В Бразилия умряха 11 души! СЗО и Американската агенция за контрол на храните и лекарствата (FDA) са дали съвети да не се прилага хлорохин.

Материалът Български учен разказа играта на теорията за коронавируса у нас. Ето каква е новата война е публикуван за пръв път на Опознай България.

Знаете ли, че…
Последният хайдутин, както наричат Ильо войвода, на 71-годишна възраст води чета от 300 души в Сръбско-турската война през 1876 г.

Заради участието му, правителството на Сърбия му отпуска пенсия.
Ранен във войната, той се лекува в болница.

Там разбира, че е избухнала Руско-турската война и вече на 72 години заминава за Свищов, където се поставя в услуга на руската армия.
Дават му чин капитан и води един от опълченските отряди.
При преминаването на Балкана в края на декември 1877 г., е в отряда на генерал Гурко.
След освобождението на София го назначават за командир на всички доброволчески чети със задача заедно с русите да преследват турците в посока Радомир-Кюстендил.
На 27 декември освобождават Радомир, а на 2 януари Дупница.
На 4 януари, получил негласно разрешение, приближава Кюстендил и изпраща селяни от Коняво да пуснат мълва, че след него идват русите и че трябва градската община да преговаря с него до се предаде града.

Тази негова хитрост успява и тържествено влизат в града.
В края на януари тръгва към родното Малешево, където е посрещнат с големи почести.
На 22 март в Сан Стефано е награден с орден за храброст.
Само два месеца трае ,,българското царство“ на дядо Ильо в Малешевско.
След Берлинския конгрес, Малешевско остава в пределите на Османската империя и последният хайдутин се мести в Кюстендил.
Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като пак води чета.
По настояване на Стамболов му е отпусната пенсия от 220 лв.
Непримиримият български дух не оставя на мира напредналия на възраст войвода и на 80 години той отново участва в боевете в Сръбско-българската война.
Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Крайще…
Поради участието му във войната му спират пенсията, която му е отпусната от сръбското правителство на Обренович.
През 90-те години престарелият войвода дава ценни съвети на преминаващите през Кюстендил чети на ВМОРО – възникнала с цел освобождение на Македония и Одринско.

Необикновената храброст на Ильо войвода е възпята приживе в десетки песни и му създават легендарна слава.
Почива на 92 години.
Погребан е в град Кюстендил.
Вечна слава на героя!

Поклон!

/по м-али от: senzacia-bg.com

Кървавото „пенсионерско” писмо на Ильо Войвода – дежавю след 116 години

Ильо Войвода – личността, отдала смисъла на физическия си живот за независимостта на България, доживя да види сбъдната мечтата си. Но на 91 години опря да пише гневно писмо до „своите” да не му секват пенсията!

Автор: Петър Бучков
Фотография: Интернет
Публикувана на: 12-12-2012 г.
Публикувана в: novatarealnost.bg

„Тея не дадоха бонуси за Коледа!” – това е първата приказка, която чуваш при опит да се разговориш с пенсионер от поколението на „уравниловката”. Обясненията за финансова криза не хващат декиш, а ако им заговориш за Европейски стабилизационен механизъм – направо ще те напсуват. И хората са прави – трябваха им 20 години „преход”, за да осъзнаят , че днешните „собственици” на държавата са постигнали статута си на благоденствие, благодарение на техния – откраднат пенсионен фонд. Така, че край на воплите за „пенсионерска дискриминация”. „Анализирай Онова” – притчите за времената: на Царя, на Тодор Живков, на Андрей Луканов (доста хладничко), на Филип Димитров (изкусително), на Жан Виденов (мразовито) и Иван Костов (егоцентрично). Та нали се върнахме пак при Царя – този път Симеон – и то със саксонската фамилия Сакскобургготски! Последва Тройна коалиция, изявила се като „Нелегален Байрам на Бузлуджа с кетъринг от Враня”. Все рев, рев…, а сега и на рамото на Бойко Борисов!
Не страдайте, че няма да имате възможност да подарите чорапи или китайски пантофи на внуците си за Коледа. За тях е важно, че ви има, че сте ги обичали и обгрижвали, а като ви сурвакат за Новата година, им подарете ябълка, геврече или орехче… по стар български обичай!
Бъдете силни личности.
Предлагам ви едно истинско пенсионерско дежавю – последното писмо на големия войвода Ильо Войвода от 12 декември 1896 г.
Нищо ново, не сте уникални!

Последното писмо на Ильо Войвода, което диктува на 91-годишна възраст.

12 декември 1896 г. – българинът пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Две години го делят от смъртта.

„Господин председателю!
Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера, защо става това нещо?
Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга!

Може би това се прави за икономия?

Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”

За любителите на историята:
Една от версиите за биография на Ильо Войвода, публикувана в „Български войводи”през 1985 г:

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдут и войвода. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.

Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.

През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче.

Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.

Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил “на гости” у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,

момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.

Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.
Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен “черен”, “кара” означавало “страшен”.

Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.

Като пандурин той служил в манастира 18 години.

През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.

През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.

Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо – Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево – хора, които имали причина да “хванат гората”.

Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти.

Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните.

Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: “Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!”. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.

Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че

докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му.

Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.

Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.

В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата

и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.

В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн – височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.

Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях – и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима в Кюстендил, а други осем – в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.

Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.

Ильо войвода навреме разбрал за опасността.

Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.

Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.

През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.

След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове.

В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаил Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.

През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.

В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.

Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата.

Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.

Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.

В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже – доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.

Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст “Св. Георги” и им изказал благодарност.

Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.

Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир – Кюстендил.

На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.

Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.

С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.

Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.

През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.

След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи – Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.

След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите “Единство”, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.

След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.

В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода – се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.

Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.

Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.

През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.

Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.

За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.

Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.

За Ильо войвода, легендарния войвода П. Хитов казва:
„Ильо е войвода на войводите“ !!!

Материалът ИЛЬО ВОЙВОДА – кървавото писмо на последния хайдутин е публикуван за пръв път на Опознай България.

Прехвърлят се дивизии от резерва, но броят им е крайно недостатъчен. Така на дневен ред излиза въпросът за по-нататъшните действия на стохилядната българска армия, която до този момент е ангажирана единствено да контролира значителни територии в окупираните Македония, Сърбия и Гърция. Хитлер замисля да разшири окупационната роля на българската армия, но – което е по-важно – той ще се постарае да убеди Цар Борис III да предостави български военни формирования за участието им в защита на южната част от Източния фронт, където действието на румънските военни части е повече от неефективно. Затова в края на юли той поканва официално Борис III да го посети в главната му квартира край Растенбург.

Царят е напълно наясно за естеството на предстоящите разговори и – несъмнено – това го подтиква още на 4 август, преди предстоящата му визита в Германия, да се срещне в София с бившия министър-председател Георги Кьосеиванов и настоящ за момента посланик на страната в Швейцария, на която среща се обсъждат възможностите България да последва Италия и да излезе от войната. Това не остава скрито за пресата и още по-малко – за германската агентура в България. Изненадващо можеби за мнозина е твърдната позиция, която българския цар отстоява на 15 и 16 август, отклонявайки мотивирано настойчивите искания на Хитлер, като изтъква както техническата непригодност на българската армия за водене на активни действия на Източния фронт, така и необходимостта от защита на южните граници на страната при евентуално дебаркиране на съюзниците в Гърция.

Несъмнено Хитлер е – меко казано – силно разочарован от неотстъпчивостта на Царя. Но дали това е достатъчно основание да разпореди за неговото физическо отстраняване? Каква е гаранцията, че след това ще успее да наложи над България своята воля? Ако все пак такова решение е взето в случай, че царят упорства, това означава, че това е станало доста преди самото посещение на Борис III в Германия. Във всеки случай, пристигналите от Германия медицински светила – Проф. д-р Зайтц и токсикологът Ханс Епингер – отказват да подпишат смъртния акт – те са вярвали, че царят е бил отровен по същия начин, както и две години по-рано – гръцкия първи министър Йоанис Метаксас. Версията за използване на бавнодействаща отрова, причияваща инфаркт дълго време е била поставяна под съмнение, с неубедителния аргумент, че по онова време отрова с такова последействие е била непозната. Но ако е имало такава, кой и как я е използвал?

След смърта на Царя външнополитически курс на България не се променя – страната остава в Тристрания пакт, но български  войски не се изпращат на източния фронт, а бългаските евреи не са депортирани в лагерите на смърта. Германските архиви от онова време показват, че това е било очаквано, което демотивира физическото отстраняване на Борис III от нацистите. Но българския цар, с неговото аристократично германско потекло и прогерманската му ориентация му спечелват нескритата омраза от медиите на антифашиската коалиция, ясно личаща в многобройните им пропагандни прокламации. Има логика в предположението, че именно английското контраразузнаване да е пряко замесено да използва конкретния случай на визитата на Борис 3 при Хитлер, за да го отстрани чисто физически, обвинявайки за това нацистите и надявайки се, че настоенията и политическта обстановка в България бързо ще се променят накланяйки везните в посока излизане на страната от войната – подобно на Италия – и сключването на сепаративен мир. Такъв развой би дал възможност  да се нахлуе през вече незащитената южна граница на България на север, което рязко би влошило стратегическото положение на Вермахта с откриването на нов фронт през 1943 г., освен този на италианския полуостров. Но това означава, в България да се установи режим от типа на западните демокрации, нещо което никак не е по-вкуса на Сталинските амбиции за завладее цяла Източна Европа и да установи там комунистически режими, ръководени от Москва. Вече е ясно, че Германия губи войната – тя няма ресурсиите да се противопоставя на съюзениците СССР, Англия, САЩ и Франция.

Не трябва България да излиза от войната чрез сключване на сепаративен мир със съюзниците – тя трябва да бъде отвоювана със силата на оръжието на Червената армия и затова стремежите на цар Борис III за смени външнополитически курс на нстраната трябва да бъдат „посечени“. Съветсктото контраразузнаване ще се погрижи за това премахвайки царя – единствената реална заплаха за експанзионистичните намерения на Сталин, защото анализът, направен въз основа на донесенията на многобройните съветски агенти, действащи в България, показва нерешителността на либералната опозиция да смени външнополитическия курс на страната, твърдата прогерманска ориентация на правителството на проф. Б. Филов, както и твърде слабото за момента влияние на Българскатат комунистическа партия в страната.

Възможен ли е такъв сценарий? Да, като се има предвид, че три дни преди внезапната си смърт царят е бил гост в съветската легация, където – би могло – да е бил „почерпен“ със субстанция, предизвикваща относителна бърза смърт със симптомите на бъречна недостатъчност, мозъчен и белодробен отток, съпроводени с инфаркт. Опонентите на тази версия изтъкват, че Борис 3 се е почувствал недобре още на 23 август, след изкачването от него на връх Мусала на 19 август и семейната обиколка на 21 и 22 август до Соленото езеро и връх Соколец в Рила. Дали Царят не е претоварил с тези екскурзии вече увреденото си сърце? Още повече, че е бил в депресия от посещението си при Хитлер и проведените разговори с него. Дали това не е една лична трагедия с трагични последици за цял един народ?

Твърде много съвпадения и преплитане на напръв поглед случайни факти, гарнирани с нежеланието на съвременниците на тези събития да хвърлят светлина върху тях, обуславят съществуваща и до днес неизвестност и тайнственост, касаещи смърта на твърде популярния всред българския народ последен български цар – Борис III.

https://www.youtube.com/watch?v=D8Uvm67yyqo

Материалът Загадъчната смърт на последния български цар Борис III през 1943 год. – предпоставка за окупиране на страната от Съветската Армия през 1944 год. (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

По случай споразумението между българското правителство и немското, Богдан Филов – тогавашния министър-председател на страната ни държи дълга реч, възхваляваща плановете на Германия, възхваляваща така наречените обещания на Хитлер спрямо нас, нацията ни и всички българи, останали под власт на чужди страни като Сърбия, Румъния, Гърция и Турция.

Ако погледнем чисто исторически на това видео, на речта на Богдан Филов в нея, на Хитлеровите планове, касаещи и българско участие, можем ли да съжаляваме, че в последствие страната ни поема съвсем различен военен курс, или да се замислим: Ами ако бяхме обърнали поглед към Германия, ами ако бяхме останали в съюз с Германия до края на Втората световна война, щяхме ли сега да сме на това положение? Щеше ли да има Македония и какви биха били сегашните ни граници. Някои хора ще възприемат Хитлер по друг начин, ако се вслушат в думите на Филов. А други, ще затворят очи и ще отговорят на предразсъдъците си, като продължат да го смятат за нищо повече от един луд, който е искал да унищожи няколко етноса и нации за сметка на гениалните си военни планове. Вие какво мислите по въпроса?

https://youtu.be/BZfxOEgS7Z4

Материалът Дали ТОВА ВИДЕО няма да ви накара да промените мнението си за ХИТЛЕР? е публикуван за пръв път на Опознай България.