Военно-политическата обстановка през юли 1943 година не вещае нищо добро за страните от Тристранния пакт. На 10 юли англо-американски войски дебаркират в Сицилия и след седмица боеве изтласкват малобройните немски формирования от острова. По това време Вермахтът е струпал двумилионна армия в района на Курската дъга и започва дългопланирани настъпателни действия с цел да си възвърне стратегическата инициатива на Източния фронт, изгубена след поражението при Сталинград. Но още в края на юли германските армии са принудени да преминат в отбрана и положението им от ден на ден се влошава.
Прехвърлят се дивизии от резерва, но броят им е крайно недостатъчен. Така на дневен ред излиза въпросът за по-нататъшните действия на стохилядната българска армия, която до този момент е ангажирана единствено да контролира значителни територии в окупираните Македония, Сърбия и Гърция. Хитлер замисля да разшири окупационната роля на българската армия, но – което е по-важно – той ще се постарае да убеди Цар Борис III да предостави български военни формирования за участието им в защита на южната част от Източния фронт, където действието на румънските военни части е повече от неефективно. Затова в края на юли той поканва официално Борис III да го посети в главната му квартира край Растенбург.
Царят е напълно наясно за естеството на предстоящите разговори и – несъмнено – това го подтиква още на 4 август, преди предстоящата му визита в Германия, да се срещне в София с бившия министър-председател Георги Кьосеиванов и настоящ за момента посланик на страната в Швейцария, на която среща се обсъждат възможностите България да последва Италия и да излезе от войната. Това не остава скрито за пресата и още по-малко – за германската агентура в България. Изненадващо можеби за мнозина е твърдната позиция, която българския цар отстоява на 15 и 16 август, отклонявайки мотивирано настойчивите искания на Хитлер, като изтъква както техническата непригодност на българската армия за водене на активни действия на Източния фронт, така и необходимостта от защита на южните граници на страната при евентуално дебаркиране на съюзниците в Гърция.
Несъмнено Хитлер е – меко казано – силно разочарован от неотстъпчивостта на Царя. Но дали това е достатъчно основание да разпореди за неговото физическо отстраняване? Каква е гаранцията, че след това ще успее да наложи над България своята воля? Ако все пак такова решение е взето в случай, че царят упорства, това означава, че това е станало доста преди самото посещение на Борис III в Германия. Във всеки случай, пристигналите от Германия медицински светила – Проф. д-р Зайтц и токсикологът Ханс Епингер – отказват да подпишат смъртния акт – те са вярвали, че царят е бил отровен по същия начин, както и две години по-рано – гръцкия първи министър Йоанис Метаксас. Версията за използване на бавнодействаща отрова, причияваща инфаркт дълго време е била поставяна под съмнение, с неубедителния аргумент, че по онова време отрова с такова последействие е била непозната. Но ако е имало такава, кой и как я е използвал?
След смърта на Царя външнополитически курс на България не се променя – страната остава в Тристрания пакт, но български войски не се изпращат на източния фронт, а бългаските евреи не са депортирани в лагерите на смърта. Германските архиви от онова време показват, че това е било очаквано, което демотивира физическото отстраняване на Борис III от нацистите. Но българския цар, с неговото аристократично германско потекло и прогерманската му ориентация му спечелват нескритата омраза от медиите на антифашиската коалиция, ясно личаща в многобройните им пропагандни прокламации. Има логика в предположението, че именно английското контраразузнаване да е пряко замесено да използва конкретния случай на визитата на Борис 3 при Хитлер, за да го отстрани чисто физически, обвинявайки за това нацистите и надявайки се, че настоенията и политическта обстановка в България бързо ще се променят накланяйки везните в посока излизане на страната от войната – подобно на Италия – и сключването на сепаративен мир. Такъв развой би дал възможност да се нахлуе през вече незащитената южна граница на България на север, което рязко би влошило стратегическото положение на Вермахта с откриването на нов фронт през 1943 г., освен този на италианския полуостров. Но това означава, в България да се установи режим от типа на западните демокрации, нещо което никак не е по-вкуса на Сталинските амбиции за завладее цяла Източна Европа и да установи там комунистически режими, ръководени от Москва. Вече е ясно, че Германия губи войната – тя няма ресурсиите да се противопоставя на съюзениците СССР, Англия, САЩ и Франция.
Не трябва България да излиза от войната чрез сключване на сепаративен мир със съюзниците – тя трябва да бъде отвоювана със силата на оръжието на Червената армия и затова стремежите на цар Борис III за смени външнополитически курс на нстраната трябва да бъдат „посечени“. Съветсктото контраразузнаване ще се погрижи за това премахвайки царя – единствената реална заплаха за експанзионистичните намерения на Сталин, защото анализът, направен въз основа на донесенията на многобройните съветски агенти, действащи в България, показва нерешителността на либералната опозиция да смени външнополитическия курс на страната, твърдата прогерманска ориентация на правителството на проф. Б. Филов, както и твърде слабото за момента влияние на Българскатат комунистическа партия в страната.
Възможен ли е такъв сценарий? Да, като се има предвид, че три дни преди внезапната си смърт царят е бил гост в съветската легация, където – би могло – да е бил „почерпен“ със субстанция, предизвикваща относителна бърза смърт със симптомите на бъречна недостатъчност, мозъчен и белодробен отток, съпроводени с инфаркт. Опонентите на тази версия изтъкват, че Борис 3 се е почувствал недобре още на 23 август, след изкачването от него на връх Мусала на 19 август и семейната обиколка на 21 и 22 август до Соленото езеро и връх Соколец в Рила. Дали Царят не е претоварил с тези екскурзии вече увреденото си сърце? Още повече, че е бил в депресия от посещението си при Хитлер и проведените разговори с него. Дали това не е една лична трагедия с трагични последици за цял един народ?
Твърде много съвпадения и преплитане на напръв поглед случайни факти, гарнирани с нежеланието на съвременниците на тези събития да хвърлят светлина върху тях, обуславят съществуваща и до днес неизвестност и тайнственост, касаещи смърта на твърде популярния всред българския народ последен български цар – Борис III.
https://www.youtube.com/watch?v=D8Uvm67yyqo
