Притча за баланса в живота, за способността да оценяваме и пълноценно да се наслаждаваме на хубавите мигове, притча за изкуството да живеем…

Синеокият мъж в скъп костюм се вглеждаше през прозореца на офиса си в прозрачното августовско небе. Наближаваше четиридесетте. Изглеждаше доволен от живота. Мислите му се рееха в миналото…

Още помнеше онова лято в родното село на баща си. Беше типичен горещ ден в средата на август, когато ти се струва, че слънцето сякаш е залепнало за небето и жарещите му лъчи ще изпепелят всичко наоколо, започвайки първо с теб. Кожата на главата му гореше като въглен въпреки шапката и влажните кърпи, които слагаше под нея. Беше решил да прекара ваканцията си тук, за да помогне с прибирането на реколтата. Есента заминаваше да следва в чужбина и нямаше представа кога ще се върне отново.

Реколтата беше бедна. Сушата погуби голяма част от посевите и полетата напомняха опърпани кафяви кръпки по дрехата на някой просяк. Денят беше изтощителен и двамата с баща му поеха към дома. Мълчанието тежеше помежду им като воденичен камък. Опитаха се да разменят по някоя и друга дума, но мислите зад смръщените им чела бяха сиви като буреносни облаци. Дали щяха да успеят да покрият разходите? Щеше ли да остане нещо допълнително? Тежка и неблагодарна е работата на полето…

Когато стигнаха до входната врата, прозорците на къщата вече грееха в огненочервено от лъчите за залязващото слънце. Младият мъж понечи да влезе през прага, но видя, че баща му се спря и се обърна. Помнеше как се катереше по раменете му, помнеше с какво възхищение го гледаше, когато вечер сядаше на коленете му, за да чуе някоя страшна история за смели принцове и ужасни чудовища… и красиви принцеси, разбира се! Стойката на баща му беше различна, годините бяха поставили тежък товар върху плещите му, но очите му… очите му си бяха същите. Сини, прозрачни и чисти. С напуканите си от полската работа ръце старецът се пресегна към перваза на близкия прозорец и взе малка дървена кутийка. Отвори я, погледна в нея и затвори внимателно капака ѝ. Изведнъж лицето му се озари. Бръчките сякаш се опънаха, стойката му се изправи, на устните му грейна усмивка… „Хайде, сине, да влизаме, майка ти ни чака!“ „Каква изумителна промяна“, каза си наум младежът. – „Какво се случи с татко?! Целият стана спокойствие и топлота. Няма и следа от притесненията, които преди малко стискаха гърлото му с ноктите си…“.

Утрото настъпи. Беше време да се отправят към полето. Излязоха на двора и старецът отново се пресегна към кутийката. Отвори капака ѝ, погледна вътре, усмихна се и помаха на сина си да побърза…

Ритуалът с кутийката се повтаряше всяка вечер. И всяка вечер лицето на възрастния мъж сякаш се подмладяваше с години, преди да влезе и прегърне любимата жена. И всяка вечер синът не разбираше на какво се дължи това внезапно преобразяване. Опита се да попита, но в отговор получи само едно многозначително „Ще разбереш“, придружено с топла бащина усмивка и нежно потупване по рамото.

Дойде септември. Бъдещият студент заминаваше обратно към града. Стояха на прага на къщата. „Е, сине, време е да се сбогуваме. Да даде Бог скоро пак да се видим. Но преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо…“ Старецът се пресегна към перваза и подаде на сина си познатата кутийка. „Вземи я, сърце мое. Подари ми я един странник, в знак на благодарност, задето го подслоних и го поканих да нощува у нас. Заръча ми всяка вечер, преди да пристъпя прага на дома, да отварям капака ѝ и да слагам вътре тежките си мисли, измъчвали ума ми през деня. Така и правя. Слагам ги вътре и затварям капака. А най-удивителното е, че когато сутрин изляза и отворя кутията, обикновено се оказва, че някак са изчезнали…“

Бяха минали много лета от онзи далечен септемврийски ден. Струваше му се, че все още чуваше гласа на баща си. Погледна бюрото пред себе си и се усмихна. Кутийката беше там. Всяка вечер, преди да си тръгне от офиса, отваряше капака ѝ и слагаше тежките си мисли в нея. После я затваряше и потегляше към дома, където го чакаха трите прекрасни принцеси в живота му – съпругата му и двете им малки синеоки дъщери. Погледът му се спря на семейния портрет в семпла дървена рамка, от който го гледаха любимите му същества. Може би в това се криеше тайната на щастливия и пълноценен живот – да знаеш кога и какво да сложиш в кутията… Кутията на татко…
***
Рядко си даваме сметка с каква лекота позволяваме на ежедневните проблеми да превземат незабелязано ума ни и да отровят безценни и неповторими мигове, в които можем да бъдем истински щастливи. Забравяме, че мозъкът ни не е способен да мисли в едновременно за две неща – ако се тревожим ще ни откажат ли поисканото повишение в службата, в същия този миг не можем да се зарадваме на красивата рисунка, създадена с толкова любов от малките пръстчета на детето ни… А повечето от нещата, за които се тревожим, никога не се случват, или, дори и да се случат, намират своето решение. За съжаление, разбираме това твърде късно. Колко по-красиво щяхме да изживяваме дните си, ако всеки от нас имаше по една такава кутийка за тежки мисли!
Защото истински важното е не да постигнем живот без проблеми, а да се радваме истински на живота въпреки проблемите…

Източник: Фейсбук

Материалът Кутията на татко (Притча) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Оказва се, че дори негови братовчеди от родния му Сливен не знаят къде е погребан.

Умира през 2005 г. в пълно забвение след тежко боледуване. Никой от колегите му не разбира за страданията, през които преминава, а приживе забранява на близките си да споделят за болестта му, защото не търсел и не искал никакво съжаление.

Не е изпратен с почести, а близо две десетилетия след смъртта му дори интернет пространството, където има информация за всичко и всекиго, мълчи за него.

Навремето Кръстев влиза съвсем случайно в голямото кино, но оставя своята неповторима следа в него и в сърцата на българите. „Иван бе толкова убедителен на кастинга, че нито за момент не се поколебах да го поканя за ролята на Манол“, споделя режисьорът на „Време разделно“ Людмил Стайков.

За едноименния роман на Антон Дончев всичко отдавна е казано. За екранизацията му също.

През 2015 г. българите го определиха за филм на столетието. Филмовата творба се смята за връх на българското киноизкуство, достигнат чрез брилянтна режисьорска работа и актьорска интерпретация.

Малко известен факт е, че претенции за заснемане на филм по безсмъртния роман на Антон Дончев са имали известни международни кинокомпании непосредствено след публикуването на книгата в далечната 1964 г.

Нещо повече, култови актьори са били готвени за изпълнители на главните роли – Антъни Куин е трябвало да изиграе Манол, Лорънс Оливие – Караибрахим, а София Лорен – Севда. В крайна сметка ролите са взети от Иван Кръстев, Йосиф Сърчаджиев и Аня Пенчева.

Във филма Пенчева, в ролята на Севда, играе вдовица, влюбена в Манол. Преди кончината на Кръстев актьорите се събират само един-единствен път заедно в Родопите, точно на мястото, където са осъществени снимките през 1988 г.

Останалият в историята с образа на Манол артист прави роли и във филмите „Кмете, кмете“, „Нощна тарифа“, „Степни хора“, снима се в тв реклами, а след това се оттегля от сцената и години наред за него не се чува нищо.

Великият българин Иван Кръстев оставa завинаги на 64, покосен от коварна болест.

Материалът Манол от Време разделно умира в мъки и не знаят къде е погребан е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Модна млада дама попита бабичка колко струва кошничка с ягоди… Бабата-продавач и отговори:
– 35 лв.
– Взимам ги за 30лв или си тръгвам – уверено заяви младата дама.
– Купете на цената, която смятате за приемлива, госпожо… Тези пари ми трябват, за да живея – ласкаво отговори бабата.
Момичето купи ягодите на своята си цена и си тръгна с усещане за победа. Тя се качи в скъпата си кола и няколко часа по-късно отиде в изискан ресторант с приятелката си.
Те избраха от менюто всичко което искат. Направиха красиви снимки, хапнаха малко, оставяйки много от поръчаното на масата… Сметката за вечерята им беше 260 лв. Дамите платиха 300 лв и казаха на собственика на луксозния ресторант да запази разликата, като бакшиш.
Тази история може да се окаже напълно нормална за управителя на луксозен ресторант, но много несправедлива за продавача на домашни ягоди, отглеждани на 5 декара крайградски район с трудно пътуване до града, особено в жегата.
Въпросът е: „Защо винаги трябва да показваме, че имаме сила, когато купуваме от нуждаещите се?“ И защо сме щедри към тези, които не се нуждаят от нашата помощ?
Баща ми купуваше стоки от бедните на високи цени, въпреки че не се нуждаеше от тези неща. Понякога им плащаше повече. Веднъж го попитах:
– Защо правиш това, татко?
Баща ми отговори:
– Това е благотворителност, опакована в достойнство, сине мой, винаги трябва да се стремим да бъдем благодарни!“
Винаги може да помогнете на някого.
БЪДЕТЕ ХРИСТИЯНИ И НА ДЕЛА!

Анна Стойкова

Материалът Бабата, която продаваше ягоди – поучителна история за благотворителност, опакована в достойнство е публикуван за пръв път на Опознай България.

Молитва за лекуване

Господи, Ти си източникът на Живота. Изпрати в мен животворната Си сила – Духа,
да ми излекува ума, сърцето, духа, душата, волята и тялото. Да ме излекува от
всички психически и физически болести и страдания. Да ме дари със здраве, сила
и живот, с младост и красота и да развие в мен дарби и способности, за да мога
да живея, да се уча и да Ти служа.
Амин!

Молитва за изцерение

Господи, помогни ми в този тежък час да се освободя от болестта, за да Ти служа
с радост. Искам да посветя живота си на служене на Любовта, на изпълнението на
Твоята Воля.
Амин!

Молитва, когато заболеете

Не бива да се страхувате, ако се разболеете. Сложете ръцете си на болното място
и кажете:

Това е Живот вечен – да позная Тебе, Единнаго, Истиннаго Бога, и Христа, Когото
си изпратил.

Това е Живот вечен – да позная Любовта, Мъдростта и Истината.

Това е Живот вечен – да позная, че Бог е Дух, Които царува навсякъде.
Амин!

Молитва за изцеление на ближния

Господи на силите, Ти си ни прибежище из род в род. Твоите милости во веки славим.
Направил си завет с избраните Си, защото имаш крепка и силна ръка да въздаваш
милост на онези, които Те познават в името Ти.

Обърни, Господи, погледа Си към страдащия брат (сестра) . . . (произнася се името), дай внимание на страданията му (й) и ги облекчи. Ние вярваме твърдо на думите
Ти, когато си казал: “Въззови към Мен и ще ти оттоворя, защото Аз Господ Бог Твой
съм, Който подкрепя десницата ти, и ти казвам: Не бой се, Аз ще ти помогна! Не
бой се, защото Аз те избрах, призовах те по име. Не си ти сам, когато минаваш
през водата. С тебе ще бъда, когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и
пламък не ще те опари, и в немощ не бой се, защото Аз съм с тебе!”

И сега чуй молбата ми, Господи, и излей върху му (й) от обилната Си милост!
Амин!

Молитва за лечение и изцеление на болни

Молитвата се отправя в сряда, събота и неделя в 7 и 9 ч. преди обяд, като се
произнася и личното име на болния.

Всеприсъствуващи Всеблаги Боже, в името на Господа, Който е говорил с раба Ти,
да дойде ТВоето изцеление чрез нас – Твоите слуги, за слава на името Ти. Благодарим
Ти, че си ни послушал. Ти си само наш Господ и, освен Тебе, другиго нямаме. Ти
си, Който винаги можеш да изцеляваш и Твоето изцеление е здраве за душата и тялото.
Възвърни задружното действие между ума и душата, между душата и тялото. Обърни
източника на сърцето за добро и силите на тялото – за работа полезна. Нека този
наш брат (сестра) . . . (произнася се името), които (която) страда, да приеме Твоята милост, за да можем ние всички да се
радваме в проявлението на Твоята Любов, Благост и Сила.
Амин!

Молитва за здраве на ближния

Господи на Обичта и Любовта, Боже на живота и здравето, ние, Твоите чеда, събрани
днес в името на Любовта, идем да Ти благодарим за великата Твоя милост към нас.

Велики Господи, ние се обръщаме към Тебе да изпратиш Твоята милост за нашия брат
(сестра) . . . (произнася се името), който (която) от много време вече страда от тежко боледуване. Господи, молим
Ти се, излей чрез нас, Твоите слуги, благостта Си за излекуване на него (нея)
и изпрати, молим Ти се, Твоите небесни служители да му (й) донесат подкрепа, здраве,
обнова в живота, който Ти съхраняваш за Твоите избрани.

Велики Господи, нека още сега този наш брат (тази наша сестра) приеме Твоята
велика милост и да се почувства здрав и жизнерадостен (здрава и жизнерадостна).

Господи, благодарим Ти, че си ни послушал. Ние с радост приемаме мъчнотиите в
живота и с радост ще изпълним Твоята блага Воля.
Амин!

Молитва при болни – Духът Святий

Ако е някой в Христа, той е създание ново.

И ще дойдат над теб всички тези благословения и ще починат.

Аз ще те изцеля. Едно тяло и един Дух!

Аз съм Господ, който те изцелявам. Бъди очистен!

Боже, бъди милостив към мене, грешния. Изцели душата ми и помилвай ме.

Молете се един за други, за да изцелеете!

Молбата, която е с вяра, ще избави страдующия . . . (произнася се името).
Амин!

Източник-сайта: ikonite

Материалът Силни молитви за здраве и изцерение на ближния е публикуван за пръв път на Опознай България.

Снимките ни изпрати Николай Илиев във фейсбук страницата ни, като Минко Марков Гализов се пада негов пра пра дядо.
Статия, публикувана във в. Росица

Жители и гости на Ловнидол се събраха в селското читалище, за да почетат паметта на Минко Гализов – Опълченеца от Ловнидол. Местните и техните гости изслушаха неговия правнук, който пази жив спомен за разказите на хората за Опълченеца. Положиха свежи цветя на гроба му в църквата „Св. св. Константин и Елена“, запознаха се с неговата биография, която бе издадена като книжка от краеведските звена в област Габрово. С толкова малко думи може да се обобщи събирането на хора в памет на една личност, но историята е дълга и поучителна, а откриването й – толкова случайно, че си струва да бъде споделена.

Имах съсед – дядо Васил Димов, много умен и начетен човек. Зимно време седяхме до моя компютър, той говореше, а аз записвах неговите разкази. Така се родиха историите за Коконския геран, за Иван Станев и за Йонко Джамбазов. Много пъти дядо Васил ми казваше: “А за Минко Комитата знам всичко, той сам ми го е разказвал. Бил съм още дете, но съм запомнил до ден днешен“. А времето, това време, което днес препуска като бясно, то все не даваше възможност да седнем и да чуя неговия разказ… Докато миналата есен, по време на предизборната кампания за местна власт, в селото не дойдоха млади хора от неправителствена организация. Разгледаха селото, поинтересуваха се от забележителностите, паметниците. Така стигнахме до църквата “Св. св. Константин и Елена“, която се изправя гордо в центъра, малко по-встрани от площада. Тогава ние, местните, се пожалвахме, че нямаме сили и средства да изчистим изцяло нейния двор. Едната му половина бе обрасла с къпини, лиани и храсти, а там се намират паметниците на стари свещеници. Младите ни гости обещаха, че веднага след изборите ще дойдат и ще помогнат, защото имат хора и техника. И взеха, че спазиха обещанието си. А ние призовахме и населението на Ловнидол. Събрахме се две поредни съботи – то беше сечене, извозване на клони, дървета. Изморихме се всички, но резултатът беше прекрасен – църковният двор светна. След втората събота ми се обади едно от момчетата, което най-здраво работеше с машините, и ме помоли да отида и прибера фланелката му, която забравил на едно дърво. И така, вече успокоена от усилената работа, в неделята приседнах на оградата на притихналия църковен двор и загледах паметниците, които бяхме освободили от плен. И изведнъж на единия паметник прочетох „Минко Гализов – опълченецът от с. Ловнидол“. На паметника имаше снимка на възрастен човек с бяла брада, с униформа и много медали. Тогава си спомних за Минко Комитата и разказите на дядо Васил. Знаех и къде е къщата – също в центъра на селото.

Свидетелство за освобождаване от служба на редник Минко Гализов, което се пази в Историческия музей в Севлиево.

Имаме история на селото, написана от дългогодишния учител и директор на основното училище в селото Георги Николов Гализов. Той и Минко Марков Гализов (Опълченеца) носеха еднакви фамилии и бяха от един род. Разгърнах книгата му и там намерих следното: “В знак на почит и уважение е погребан в църковния двор, а в Историческия музей в Севлиево се намира уволнителното му писмо от руската армия и грамотата за награждаването му с орден за храброст“.

Свързах се с Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево и тя потвърди наличието на три документа – фотография, уволнително писмо от руската армия и грамота за награждаването му с орден за храброст. След това, сканирани, бързо ми ги изпрати по Интернет и моето сърце заби лудо – за тези документи в селото дори не се знаеше. Историческият музей подходи с разбиране към желанието да извадим документите от музея, да ги преснимаме и ги предоставим на жителите на Ловнидол.
Публикувах в Интернет снимките, тези от надгробната плоча, в която бръшлянът се бе врязал жестоко дори и в камъка и тези, които ни предостави Историческият музей.
Радостта ми беше безкрайна, когато се появи коментар на млад мъж – историк, преподавател по история във Велико Търново – Данаил Райков Христов.

Той написа: “От този опълченец има записки, направени от сина му Недялко и ние би трябвало да ги имаме в нашата ловнидолска къща“. Само след няколко дена баща му Райко донесе старичка книжна папка, в която, написани на пишеща машина, лежаха около 80 листа.
Така започна тази история, та чак до днес, когато успяхме да почетем паметта на Опълченеца от с. Ловнидол, участвал в боевете при Шейново и Шипка – Минко Марков Гализов.
Направихме портрети на документите, които имахме, свързахме се с наследниците му и ето днес, в тази трудна обстановка на пандемия, се събрахме в читалището, за да поговорим за един велик българин – Минко Марков Гализов, включил се съвсем млад в 6-та опълченска дружина, преживял Руско-турската война и доживял до дълбоки старини.

Ето накратко неговата биография:

Минко Марков Гализов е роден на 8 май 1856 година в село Ловнидол. Израства в будно, патриотично семейство и е четвъртото по възраст дете на Марко Нанков Гализов (Бунарджията) и Рада Минкова Йовкова. По-големият му брат Ненко активно се включва в подготовката на Априлското въстание в село Ловнидол. Най-голямата му сестра Цона е омъжена за председателя на революционния комитет.
Детството и юношеството му преминават в лишения и страдания. Едва 10-годишен става аргатин на богат турчин в Крушево, а 12-годишен – пастир у богатия малкочевски турчин юсурджия /данъчен инспектор в миналото, който определя каква част от произведеното зърно от хората да вземе/ Хаджи Алил. През пролетта на 1869 г. става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с Матей Преображенски – Миткалото, Бачо Киро Потров от Горни турчета, Стефан Стамболов и др.
Завършва килийното училище в село Ловнидол при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През 1872 година се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия около 7 години, пребивава в Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти – революционери. Включва се в революционното движение на българските емигранти.

След обявяване на Руско- турската освободителна война, на 1 май 1877 г. в град Плоещ се записва в Шеста дружина на Българското опълчение. Георги Гализов разказва: “Минко Марков Гализов беше герой от Шипка. Често ни разказваше за тези времена“.
Българското опълчение влиза в състава на Предния отряд, начело с генерал Гурко. След освобождаването на 25 юни 1877 година на Търново, най-важната задача е била укрепяването на руските войски при Шипченския проход. “Нашата VI опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември при Шейново. Като събра по-голямата част от войската си, към 10 часа генерал Скобелев започна атака от югозапад към шейновския укрепен лагер. Към 18 часа Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“, разказва в спомените си Минко Гализов, записани на пишеща машина от сина му Ненко Минков Гализов.

След края на Руско-турската война, на 16 юни 1878 година в Пловдив опълченецът Минко Марков Гализов е уволнен. Уволнителното му писмо се пази в Историческия музей в Севлиево.

През 1924 година Минко Марков Гализов, за показаната храброст в боевете при Шипка получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.

Минко Гализов доживява до дълбоки старини. През живота си участва активно в обществения живот на селото. Селяните му дават прякора Комитата. Член е на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в Севлиево, паметника в Канлъ дере и паметника в центъра на Ловнидол.

Почива на на 24 ноември 1950 година на 94 години. Погребан е в двора на църквата “Св. св. Константин и Елена“.

За нас, днешните съвременници, бе важно да чуем спомени за този велик човек от по- възрастните хора от селото, които са последните, имащи спомени от него, да чуем какво са разказвали родителите на неговите правнуци. На срещата бяхме поканили Минко Буздрев – правнук и Явор Буздрев – праправнук.

Правнукът Минко Буздрев дълго ни разказва това, което е слушал от майка си, за този невероятен човек и личност – Минко Гализов. Как е носел непрекъснато с гордост своята униформа, как е бил почитан от всички хора в селото, как на празници са му отреждали почетното място в средата. Разказа ни и за това, че при завръщането си от Украйна и Румъния е донесъл икона, която семейството пази и до ден днешен, как през 1920 година е построил къщата, която сега знаем, и на която сега е поставена паметната плоча. Как от София е донесъл първия радиоапарат и го е оставял на прозореца, за да може да го слушат хората, тръгнали към мегдана. Минко ни разказа и за това, какво уважение е имал царят към него и как за Коледа всички опълченци са получавали пакети с подаръци от царя – такива неща като кафе, шоколадови бонбони и захар, каквито в селото не са знаели даже. Разказа ни и за това, как е починал само за няколко дни, в пълно съзнание, когато е разбрал за колективизацията на нивите и горите от държавата, как е легнал на леглото, поискал да му облекат опълченската униформа и да му сложат калпака и така си отишъл от нашия свят.

Изненада ни посещението на млад мъж от Велико Търново – Николай, също потомък на Гализовия род, но от друго разклонение. Научил за събитието, което организираме, пристигнал да се поклони на своя прапрачичо. В негово лице спечелихме нов симпатизант на нашата читалищна дейност и на всичко, което се опитваме да направим за възраждането на българските села.

Благодарим на регионална библиотека “Априлов – Палаузов“ в Габрово и нейния отдел по краезнание, в лицето на Нина Христова, която присъства на тържеството, а и винаги ни е помагала, когато сме търсили своите ловнидолски корени. Е, сега намерихме нов – много дълбок и здрав, за който можем да се държим и да вървим напред.

Материалът Опълченецът от Ловнидол – Минко Гализов, бил се зверски на Шипка и доживял свободата е публикуван за пръв път на Опознай България.

През 1933 г. във вестник „Щурец“ излиза статията „Пътеводител за България – пътища и безпътие“. За неин автор се счита големият наш сатирик и карикатурист Райко Алексиев (убит от болшевиките след преврата през 1944 г.). Когато човек чете текста, украсен с хумор и ирония, остава с впечатлението, че е нарисувана днешната действителност в родината ни. Ето и цялата статия:

Райко Алексиев през 1933-а: България е населена от бивши, сегашни и бъдещи министри

„За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции. Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.

Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление. Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.

Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа. Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.

Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.

Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.

Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй. Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.

България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.

Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.

Държавният девиз на нацията пък е „Боже, пази България“. В случая Бог е натоварен да пази България, вероятно, защото другите са заети да си пазят частните интереси.“

Материалът Големият сатирик и карикатурист Райко Алексиев през 1933-а: България е населена от… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Светлана Зворигина взела ипотека още през 2015 г. на висок процент. Жената пояснява, че в този момент тя била подложена на голям натиск от социалните, затова решила бързо да вземе собствен апартамент, за да осигури жилище на двамата си сина.

Зворигина работила като специалист по пенсионна програма в недържавен пенсионен фонд и успявала самостоятелно да плаща 30 000 ($476) всеки месец. Въпреки това през 2019 г. компанията била закрита и всички служители били помолени да напуснат. Тогава започнали проблемите с изплащането на заема.

Според жената нямало кой да й помогне с пари. Тя е разведена с бащата на децата си от 2009 г., но бившият й съпруг не плащал издръжка.

“Веднага се разделих с кожени палта, злато, уреди и кухненски прибори. Синът ми забеляза трудностите пред които съм изправена, и че парите не стигат за храна и за някои основни нужди” – споделя Светлана, “Когато започнахме да продаваме всичко от вкъщи, той снима старите си картини и ги постави на таблото за обяви. За всяка от тях той искаше хиляда рубли /почти $16/.”

За щастие хората харесват творбите на малкия художник и всички десет картини били изкупени. След пост в социалните мрежи, хората започнали да поръчват по интернет и детето едвам смогвало да изпълни всички поръчки.

“Аз съм на 41 години и никога не съм мислила, че ще продавам нещо от вкъщи, за да си купя храна.” – жалва се майката.

Светлана е завършила инженер по безопасност, но все още не може да си намери работа по професията.

За щастие 10-годишният Егор преминава от продажба на картини към анимация. Сега той прави карикатури от LEGO и ги пуска в мрежата, надявайки се да спечели по този начин необходимите три милиона за изплащане на жилището.

Понякога осъзнаваме, че семейството е най-важното нещо именно в най-трудните моменти, когато никой освен нас не може да ни помогне.

Ще сме благодарни да споделите тази статия с вашите приятели!

Материалът 10 годишно дете продава рисунките си, за да помогне на майка си да изплати апартамента е публикуван за пръв път на Опознай България.

Иконата на Божията Майка „Черна Пресвета Богородица“
се намира в църквата Успение на Света Богородица в Несебър.
Тя е копие на известната Иверска чудотворна икона, позната като „Пресвета Богородица Портаитиса – Вратарница, която се намира в Светогорския манастир Иверон. Счита се, че неин автор е първият иконописец в Християнската Църква – св. апостол и евангелист Лука. Несебърската „Пресвета Богородица” е нейно копие от византийско време – Х- ХІІ век.

Света Богородица е почитана като пазителка на Несебър.
На 15 август, Успение на Пресвета Богородица е и голям празник – денят на Несебър. На този ден се извършва литийно шествие с иконата из целия град, като се пеят молитви към Пречистата.

История на иконата

Иконата датира от 13 век и е изографисана във византийски стил. Съгласно преданието иконата на Богородица била донесена от Атон. Иконата е изрисувана в тъмни тонове, или е потъмняла с времето. Има мнение, че е потъмняла, защото е била военна икона, която воините носели на бойното поле.
Първоначално иконата се съхранявала от гръцка монахиня. Още тогава гражданите видяли много чудеса след молитви пред иконата. След смъртта на монахинята иконата била пренесена в местната църква „Св.Георги“. В 17 в. турците завладели града и решили да разрушат храма, в който се намирал чудотворния образ, и тогава се случило чудо. Любимият кон на турския военачалник изведнъж започнал да буйства и за малко не умрял. Гражданите на Несебър изнесли чудотворната икона и в този момент конят се усмирил и успокоил. Турският паша не само не съборил храма, но и дал пари за златно украшение за иконата.

Минали години, и жителите на Несебър решили да построят църква. На мястото на настоящата църква имало училище и децата, играещи си в училищния двор видяли на дървото до тях иконата на Богородица, която много добре знаели от църквата. Иконата била върната на мястото си в църквата, но на следващия ден отново я открили там. В три поредни дни Богородица се явявала в съня на жена от Несебър с думите: „Постройте ми отделна църква. Не искам повече да стоя сред мъжете.“ След разказа на жената за нейния сън с молбата на Небесната Царица, започнало строителството на храма, но успели да го завършат, когато дървото, на което се появила иконата изсъхнало и под корените му намерили делва с жълтици. С тези пари хората завършили строителството на храма.

Невъзможно е да се изброят чудесата, които е сътворила иконата.
Много хора, страдащи от телесни и душевни недъзи получавали и получават изцеление. Особено много помага иконата при душевни заболявания.

Източник: Православен Свят

Материалът Чудесата и историята на „Черната Пресвета Богородица “ от Несебър е публикуван за пръв път на Опознай България.

Ролята на младия овчар от „Козият рог“ прослави легендарния бохем и аристократ – актьорът Милен Пенев

През 1991 г. намират Милен Пенев на пейка в Докторската градина с видими следи от побой – издъхва без да дойде в съзнание

Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп.

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство. Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Ние сме си пили кафето и питието заедно всеки ден. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво.

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти.

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко.

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа.

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицинския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои.

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

„А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…”

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним!

Маргарита Петкова, AFISH.BG

Материалът Как си отиде Милен Пенев – един голям български актьор, изиграл ролята на овчаря от филма „Козият рог”? е публикуван за пръв път на Опознай България.

в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура! …Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския“. „…Вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната …отломка. И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето…“

Един смел учен, който каза неудобната истина, неудобна и нежелана и днес за световното задкулисие – а тя е, че българите са най-древният народ на земята и родоначалници на човечеството.

Заради своето безстрашие да говори Истината, той дори беше заточен в каторга, но не се отказа от Истината.
Никога в човешката история, нито едно правителство не се осмели да каже истината за Божия народ на Българите, Хората на Богинята на Светлината Бал / Бъл и Нейния син Бог Слънце.
И знаете ли защо?! – защото всички правителства, политици, финансисти, служители на системата за поробване на човечеството и държането му в окови, са служители на Лъжата. Истината е тяхната предизвестена смърт – разбере ли се, че човекът е Божие творение, а не маймуноподобно полудяло животно без душа, родина и корен, то човечеството няма вече да може да бъде експлоатирано и унижавано.
Затова и всяка политическа власт, всеки режим от началото на човешкото общество до днес е криел Истината за Божествения произход на човека от Божия народ на дедите ни Древните Българи, просветлените мистици на древността.
/aliya.blog.bg

Дмитрий Сергеевич Лихачов е руски филолог и културолог, академик и член на Академията на науките на СССР. Роден на 25 ноември 1906 в Санкт Петербург.

Изследовател на средновековната руска литература, изобразително изкуство, история и фолклор. Обект на негови проучвания са и византийската и славянска литература и изкуство. Изследванията му засягат истаробългарската литература и изкуство, в частност делото на Кирил и Методий, Търновската книжовна школа и нейното влияние върху руската литература, което той определя като „Второ южнославянско влияние“.

„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата”, – Д. С. Лихачов

Проучванията му обхващат византийската и славянска литература и изкуство, старобългарската литература и изкуство, делото на Кирил и Методий, Търновската книжовна школа и нейното влияние върху руската литература, което той определя като „Второ южнославянско влияние“.

Културата е решаващ фактор за преодоляването на най-страшните изпитания на историческата съдба:

“… в най-тягостните и кризисни епохи на българската история, българската писменост, и по-специално българската литература, се е връщала към първите си столетия – към Златния Век на българската писменост… Тъмницата, в която са превръщали България ту Византия, ту османските турци, никак не е могла да бъде със здрави стени за духовната култура на българския народ”, – Д. С. Лихачов

В продължение на тридесет години до края на живота си, Дмитрий Лихачов неуморно отстоява уникалното значение на българската култура:

„Скъпи български приятели, не забравяйте – вие сте една от най-древните сред съществуващите днес културни нации в Европа и в света.

Много неща са отминали, древният Рим и древна Гърция, Византия, но България е тук – късче от най-древната култура между всички европейски страни. Затова – пазете я! За да бъде българската култура не само късче от старината, но и първата частица на бъдещето. Духовното богатство на България, създавано с векове, трябва да пребъде. Такова е историческото предназначение на България и аз вярвам в него.“

Дмитрий Сергеевич Лихачов

Материалът Акад. Дмитрий Лихачов към българите: И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото е публикуван за пръв път на Опознай България.