Градско момче, родено и живяло в столицата. Това е Пламен Иванчев. Логичното е да избягва мотиката, лопатата и теслата, но не.
В последните 2 години те са често в ръцете му, защото е превърнал в своя кауза възстановяването на едно село в близост до Павликени. “Като дете съм изкарал всичките си лета в село Караисен и помня дните, когато къщата ни беше като “Гераците”. Бавно хората изчезват, а не искам това да се случва”, казва Пламен и не се спира пред нищо, за да попречи на лошата тенденция. Ето 5 стъпки, които той е извървял в каузата си да запази жива общността на едно затихващо малко населено място:

1. Връща се към детството си и напуска държавната си работа

“Тази тенденция да замират селата ме натъжава. Сега в село Караисен закриват училището и така спира следващата вълна от деца”, казва Пламен Иванчев. Към селото го тегли детството му. Като малък е прекарвал всичките си лета там и има много спомени от безгрижното време, когато е бил заобиколен от приятели, с които все още се среща. “Знам, че сигурно звучи смешно мъж на моята възраст да се връща към детството си, но това е, което искам”, споделя 34-годишният Пламен, който поддържа социалния и културния живот в Караисен.

Той завършва икономика на транспорта в УНСС и допреди 2 години работи при омбудсмана на България. Напуска държавната служба, за да може да работи дистанционно с идеята да бъде повече време на село. Отива в маркетингова компания, която обаче бързо се разраства. Така първоначалният му план да стои извън столицата с компютъра частично пропада.

Сега отново му се налага да работи в офис.

След ремонта Пламен представя залата пред хората от Караисен.

“Много ме беше страх да рискувам и да напусна предишната си работа, а втората крачка не знам кога ще е”, допълва Иванчев.

2. Откупува театрална постановка за жителите на селото

За да се запази будно обществото в едно малко населено място, то има нужда от култура, твърди Пламен. Затова в средата на миналия юли той прави театрална постановка в селското читалище. “Хората, отдалечени от града, нямат възможност да гледат театър, а имат нужда. Затова се свързах с Драматичния куклен театър “Иван Радоев” в Плевен”, споделя Пламен, който купува постановката “Женитба” на Гогол със специалното участие на Николай Урумов.

Пламен дава 1000 лв. от джоба си, за да докара цялата трупа и декора за представлението. Така няколко дни преди това селото осъмва, облепено с плакати за културната вечер. Въпреки голямата реклама се пълни едва една трета от залата за 300 човека. За цена на билета Пламен определя 2 лв. и от самото начало е наясно, че няма да успее да си покрие разходите. “Цял камион с декори дойде. Артистите бяха изненадани колко голяма е залата на читалището, а за да гледат постановката, дойдоха и възрастни, и много млади хора”, пояснява Пламен.

3. Възстановява физкултурен салон в рушащото се училище

След театралната вечер Пламен влиза в сградата на старото училище в село Караисен. След кратък оглед започва да чисти бившия физкултурен салон. “Първоначално изглеждаше доста зле, но след като почистих основно, видях, че е доста запазен, макар да беше нужен ремонт”, разказва Пламен. Той решава да възстанови помещението, за да може всички жители на селото да го ползват. Този път са нужни повече средства. Трябва да се купят прозорци, врати, да се направи шпакловка и да се боядиса.

“Направих дарителска кампания за стария физкултурен салон в интернет, но нещата не се получиха. Тогава от благотворителното сдружение “1% Промяна” се свързаха с мен и представиха моята кауза”, разказва Иванчев. За месец се събират близо 6000 лв. за възстановяването на салона. Щом получава парите обаче, започва трудната част. “Трябваше да намеря човек, който да направи ремонта, да купя изгодно материали, но в крайна сметка след 2 месеца работа с много спънки залата е готова”, казва Пламен, който получава боята като дарение от строителна фирма.

4. Организира празник с тенис турнир

След като старият физкултурен салон е чисто нова зала, идва време да бъде открит празнично. На 14 юли Пламен представя новото помещение на съселяните си. Освен това организира турнир по тенис на маса и за втора поредна година кани театрална постановка в читалището. Този път без почти никаква реклама на своеобразния празник идват много повече хора от очакваното. “През деня презентирах свършената работа по бившия физкултурен салон. После имаше открит урок по капоейра. Дойде моят треньор, който показа движения на децата. Междувременно се състоя турнир по тенис на маса, който беше с награден фонд, а вечерта отново се игра театрална постановка. С нищожна реклама дойдоха толкова много хора, че ми свършиха билетите”, разказва Пламен. Тази година на сцената в читалището излизат млади актьори от Нов български университет.

5. Прави лого и сайт на селото

Пламен посвещава всяка свободна минута на село Караисен. “Щом се прибера от работа, се занимавам със сайта на селото”, споделя родолюбеца. Освен страница Иванчев е направил и лого, което е отпечатал на чаши и тениски. Също изследва историята на Караисен, за да създаде текст за него в “Уикипедия”.

Източник: 24 часа

Материалът ЗА ПРИМЕР! 34-годишен родолюбец реставрира училището в селото си, за да го възроди е публикуван за пръв път на Опознай България.

Д-р Неделя Щонова е на 51 години, но изглежда с 20 години по-млада. Тя неведнъж е заявявала, че е голям фен на физическата активност, което си личи по страхотната й форма, в която се намира.

Ето какво съветва невроложката в своя профил в Инстаграм:

„Да заредим батериите! Физическата активност пази мозъка. Актуалните изследвания върху Алцхаймер показват, че митохондриалният протеин PITRM1 е свързан с натрупване на бета-амилоидни плаки в мозъка, като тези плаки водят до невронална дегенерация и прогресия на заболяването. Дисфункцията на митохондриите в мозъчните клетки се приема като ранен сигнал за развитие болест на Алцхаймер.

Митохондрията е органел, наричан „електроцентрала“ в клетката. Има сложна паралелна връзка между митохондриална дисфункция и болест на Алцхаймер. Затова – да се грижим за митохондриалната си динамика всеки ден! Как? Със спорт, движение и физическа активност!“.

Специалистката разкрива и че е изключително важно да знаем, че за това сериозно заболяване всъщност съществува и профилактика: „Въпреки че медицината днес в някаква степен може да управлява курса на заболяването, реално към момента НЕ съществува ефективна фармакологична интервенция, тоест НЯМА дефинитивно излекуване от деменция или болест на Алцхаймер. Но! Науката е категорична – най-ефективната нелекарствена стратегия, за профилактика в тази посока – това са упражненията и физическата активност.

Тоест профилактика – ИМА! Движението, без значение дали аеробно или анаеробно – е суперхрана за мозъка. Научно е доказано – връзката между добра физическа форма и мозъчно здраве е безспорна!“.

Тя допълва още, че не е необходимо да бъдем специалисти, за да бъдем активни и да спортуваме често: „Ама всъщност … дори няма нужда чак толкова много да разбираме от митохондриална динамика.

Нека просто се забавляваме, докато спортуваме, винаги може да направим тренировката не скучна, а приятна, пълна с настроение и хубава музика. Не се страхувайте да опитвате и по-забавни подходи към уредите във фитнес залата.

Важното е да се движим. Променете атмосферата.

Важно е настроението, желанието и енергията!

Мозъкът ще ни бъде безкрайно благодарен.

А и един ден … като сме с буден ум дори на 100 години … близките също ще ни се радват …

Така че … да действаме!“

Материалът Д-р Неделя Щонова е на 51 години, но изглежда с 20 години по-млада е публикуван за пръв път на Опознай България.

Шкорпиловци е малко село на около 40 км. южно от Варна. Старото му име е Фандъкли и означава лешници.

И наистина в миналото е имало доста лешникови градини. Там е най-дългия плаж по нашето крайбрежие- цели 12 км!
Там са и едни от най-добрите условия за сърф и кайт тъй като бреговата ивица е права без заливи и духат постоянни ветрове.
В близост е резерватът Камчийски пясъци, тук се намира станция на БАН за морски изследвания с голям мост дълъг 300 м.

Гората слиза плътно до морето и е идеално място за къмпингуване.
Вижте видео на Кирил Желев-Чиро за този прекрасен плаж:

Материалът Шкорпиловци – лешникови градини и най-дългият плаж е публикуван за пръв път на Опознай България.

Верният път на Шеип: Един разговор за докторската професия, за болестите, изоставените села, изоставените ни баби и дядовци, животът им с болката, животът им със самотата.

Хиляди български лекари заминават в чужбина. Шеип Панев също тръгва, но вместо за Западна Европа поема към изоставените села на Северозападна България

Той се наема да лекува самотните възрастни хора, които сякаш са забравени от управляващите и народа – и всичко това, без да взима и стотинка, пише 365 Новини.

Ето и неговата история:

Баба Милка е вдигнала кръвното. Сигурно е от сапунените опери, които гледа всеки ден, казва тя. Споделя, че преживява някои от историите много емоционално, а други, които намира за примитивни, само я дразнят. Въпреки това не изключва телевизора. Високото кръвно може да се дължи и на факта, че не си пие редовно лекарствата.

„Трябва да си взимаш лекарствата по едно и също време – рано сутрин, а не късно след обяд, това е много важно“, съветва я Шеип Панев.

Съвсем скоро той ще се дипломира като лекар. Днес е пристигнал в село Лютиброд в Северозападна България на около 100 километра от столицата София. Тук преглежда малкото останали възрастни хора. Северозападна България е един от най-бедните региони в ЕС. Младите хора отдавна са напуснали селата и се прибират само по уикендите. По тези места хората виждат лекар само веднъж в месеца – но само лете. През зимните месеци всичко зависи от времето.

Шеип Панев е на 24 години и тази година му предстои дипломиране като студент в МА. Част е от програмата “Забавно лято, грижовна есен“ – проект на BCause и фондация „Направи добро Александровска“. Лекари от МА заедно със стажанти медици (стипендианти на „Готови за успех“) обикалят села в България, в които рядко стъпва лекар и преглеждат безвъзмездно жителите им. В родното село на Шеип за един ден са дошли на преглед 200 души, разказва ни той. Бавно и премерено. Така говори иначе усмихнатото момче срещу нас. Не иска да изпусне нещо или да обърка дори малък детайл. Въпреки, че му предстои дипломиране, пътят му като лекар една сега започва. И ни се струва, че е верен.

– Шеип. За първи път чувам това име. Откъде произлиза?

– Много хора го бъркат, казват го по всевъзможен начин – Шейп, някои Шийп. Лично аз не съм срещал друг човек с подобно име, освен дядо ми, който се е казвал така. Но не зная откъде идва. Не е турско, нито българско, проверявал съм. Може би най-близкото, до което съм стигал, е арабското Шуайб, което означава „показваш верния път“.

– Защо избра медицината?

– Аз съм от Абланица, едно голямо село близо до Гоце Делчев. Там има и гимназия, която съм завършил. Не е имало момент в живота ми, в който да съм се чудил какво ще работя един ден. Имал съм (и все още имам) интерес към историята. Дори освен медицина, кандидатствах и право, просто за да видя колко съм подготвен. Но никога не съм мислел, че ще правя това. Записах медицина.

– Никога ли не си съжалявал за избора си? Вече си на 24, а тепърва ще специализираш, де не говорим за тежките изпити и за една наистина не добре платена перспектива у нас.

– Мислел съм, че по много по-различен начин би се развил животът ми, особено като гледам мои съученици, които вече сменят втора-трета работа, някои имат семейства, осигуряват си жилище… Имам приятел, който завърши компютърни науки, с доста прилични доходи е, което при нас няма как да се случи. А аз още не съм завършил (усмихва се). Но никога не съм съжалявал за избора си.

– Заинтригува ме програмата, от която си част. Разкажи повече за нея.

Тя е съвместно на фондация BCause, където аз съм стипендиант по програмата „Готови за успех“ и фондация „Направи добро Александровска“. “Забавно лято, грижовна есен“ е името на инициативата. Идеята е при тези прегледи лекарите да са от МА, а студентите, които им помагат, да са стипендиантите медици от „Готови за успех“. Така за нас се осигурява и стаж, и опит.

– Как се организира подобно посещение?

– Когато се определят кои места ще бъдат посетени, там отиват представители на фондацията и се срещат с кмета. Казват му какви лекари имат на разположение и питат от какви специалисти има нужда населеното място. След това започва да се мисли за мястото, където могат да бъдат извършени тези прегледи, защото ортопедът и кардиологът например имат нужда от кушетка, фотьойл, а там няма много такива помещения – здравните служби са или малки, или полуразрушени. Най-често сме или в кметството, където ни освобождават помещения, или в училищата. Дори се натъкнах на част от едно кметство (там е била здравната служба), където времето сякаш е спряло. Не зная дали сте попадали на снимки от Припят след Чернобил – беше същото. Аптечката дори беше заредена, сякаш ще се ползва на другия ден, а не е пипана десетки години. Истински призрачно.

– Как хората в малките села разбират за вас? Това най-вероятно са възрастни хора, които нямат ФБ или нещо подобно.

– Средната възраст на пациентите ни е 70 години, въпреки че никого не сме връщали. Задачата се падаше на самото кметство. Те правят на обикновени листове надписи къде и кога ще идват лекари или пък представителите на фондацията носят плакати с информация кога, къде и какви лекари ще идват и с изричната информация, че прегледите са безплатни, за да може хората да нямат притеснения и да дойдат колкото се може повече от тези, които имат нужда. И въпреки това няколко пъти идваха хора с направление. Други пък след прегледа питаха колко струва, притесняват се. Въпреки ниските си доходи, питаха, искаха да платят за прегледа.

– От какво страдат най-често тези хора?

– Възрастните хора страдат от самотата, от липсата на внимание. Но иначе, както навсякъде по света, на тази възраст най-разпространени са заболяванията на сърдечно-съдовата система, ендокринологичните, включвам и диабета, и заболяванията на щитовидната жлеза. Често хората имат нужда и от офталмологичен преглед, тъй като това е една по-тясна специалност и в малките населени места или няма такъв лекар, или лекарят е само един.

– И как се решава този проблем? Все пак това да виждаш е важно нещо, дори и да не работиш на компютър.

– Или изобщо нямат очила, или носят някакви, които отдавна не отговарят на техния диоптър. Но те са намерили решение и си купуват очила от магазините “Всичко по 1 лев”. Отиват там, пробват и ако виждат по-добре, ги взимат.

– Това не е много добре за очите, нали?

– Разбира се, има значение какво е междузеничното разстояние и много други неща, които не могат да се определят само с мерене на очила. Но така е най-евтино, бързо и лесно за тях. Така са намерили решение на този проблем. Лекарят, кметът и попът – това са били най-важните хора в селото едно време. Вече лекари в селата обаче няма. Какво правят хората, като ги заболи нещо?

На местата, в които бяхме, повечето хора са с много висок праг на търпимост на болка. Когато ги боли нещо, те просто си казват: „Ще ми мине“. Високото кръвно за тях не е болест, не е непоносима болка, обикновено не им пречи на ежедневните дейности и не му обръщат внимание. Същото е и с диабета. Много хора над 70-годишна възраст за първи път на тези прегледи разбраха, че имат диабет. Търпят и чак когато започне силно да ги боли или да им пречи на ежедневната дейност, търсят медицинска помощ. За спешни състояния се обаждат на Спешна помощ, с хроничните просто си живеят.

Материалът Млад лекар обикаля безплатно селата и лекува забравени от всички баби и дядовци е публикуван за пръв път на Опознай България.

Притча за баланса в живота, за способността да оценяваме и пълноценно да се наслаждаваме на хубавите мигове, притча за изкуството да живеем…

Синеокият мъж в скъп костюм се вглеждаше през прозореца на офиса си в прозрачното августовско небе. Наближаваше четиридесетте. Изглеждаше доволен от живота. Мислите му се рееха в миналото…

Още помнеше онова лято в родното село на баща си. Беше типичен горещ ден в средата на август, когато ти се струва, че слънцето сякаш е залепнало за небето и жарещите му лъчи ще изпепелят всичко наоколо, започвайки първо с теб. Кожата на главата му гореше като въглен въпреки шапката и влажните кърпи, които слагаше под нея. Беше решил да прекара ваканцията си тук, за да помогне с прибирането на реколтата. Есента заминаваше да следва в чужбина и нямаше представа кога ще се върне отново.

Реколтата беше бедна. Сушата погуби голяма част от посевите и полетата напомняха опърпани кафяви кръпки по дрехата на някой просяк. Денят беше изтощителен и двамата с баща му поеха към дома. Мълчанието тежеше помежду им като воденичен камък. Опитаха се да разменят по някоя и друга дума, но мислите зад смръщените им чела бяха сиви като буреносни облаци. Дали щяха да успеят да покрият разходите? Щеше ли да остане нещо допълнително? Тежка и неблагодарна е работата на полето…

Когато стигнаха до входната врата, прозорците на къщата вече грееха в огненочервено от лъчите за залязващото слънце. Младият мъж понечи да влезе през прага, но видя, че баща му се спря и се обърна. Помнеше как се катереше по раменете му, помнеше с какво възхищение го гледаше, когато вечер сядаше на коленете му, за да чуе някоя страшна история за смели принцове и ужасни чудовища… и красиви принцеси, разбира се! Стойката на баща му беше различна, годините бяха поставили тежък товар върху плещите му, но очите му… очите му си бяха същите. Сини, прозрачни и чисти. С напуканите си от полската работа ръце старецът се пресегна към перваза на близкия прозорец и взе малка дървена кутийка. Отвори я, погледна в нея и затвори внимателно капака ѝ. Изведнъж лицето му се озари. Бръчките сякаш се опънаха, стойката му се изправи, на устните му грейна усмивка… „Хайде, сине, да влизаме, майка ти ни чака!“ „Каква изумителна промяна“, каза си наум младежът. – „Какво се случи с татко?! Целият стана спокойствие и топлота. Няма и следа от притесненията, които преди малко стискаха гърлото му с ноктите си…“.

Утрото настъпи. Беше време да се отправят към полето. Излязоха на двора и старецът отново се пресегна към кутийката. Отвори капака ѝ, погледна вътре, усмихна се и помаха на сина си да побърза…

Ритуалът с кутийката се повтаряше всяка вечер. И всяка вечер лицето на възрастния мъж сякаш се подмладяваше с години, преди да влезе и прегърне любимата жена. И всяка вечер синът не разбираше на какво се дължи това внезапно преобразяване. Опита се да попита, но в отговор получи само едно многозначително „Ще разбереш“, придружено с топла бащина усмивка и нежно потупване по рамото.

Дойде септември. Бъдещият студент заминаваше обратно към града. Стояха на прага на къщата. „Е, сине, време е да се сбогуваме. Да даде Бог скоро пак да се видим. Но преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо…“ Старецът се пресегна към перваза и подаде на сина си познатата кутийка. „Вземи я, сърце мое. Подари ми я един странник, в знак на благодарност, задето го подслоних и го поканих да нощува у нас. Заръча ми всяка вечер, преди да пристъпя прага на дома, да отварям капака ѝ и да слагам вътре тежките си мисли, измъчвали ума ми през деня. Така и правя. Слагам ги вътре и затварям капака. А най-удивителното е, че когато сутрин изляза и отворя кутията, обикновено се оказва, че някак са изчезнали…“

Бяха минали много лета от онзи далечен септемврийски ден. Струваше му се, че все още чуваше гласа на баща си. Погледна бюрото пред себе си и се усмихна. Кутийката беше там. Всяка вечер, преди да си тръгне от офиса, отваряше капака ѝ и слагаше тежките си мисли в нея. После я затваряше и потегляше към дома, където го чакаха трите прекрасни принцеси в живота му – съпругата му и двете им малки синеоки дъщери. Погледът му се спря на семейния портрет в семпла дървена рамка, от който го гледаха любимите му същества. Може би в това се криеше тайната на щастливия и пълноценен живот – да знаеш кога и какво да сложиш в кутията… Кутията на татко…
***
Рядко си даваме сметка с каква лекота позволяваме на ежедневните проблеми да превземат незабелязано ума ни и да отровят безценни и неповторими мигове, в които можем да бъдем истински щастливи. Забравяме, че мозъкът ни не е способен да мисли в едновременно за две неща – ако се тревожим ще ни откажат ли поисканото повишение в службата, в същия този миг не можем да се зарадваме на красивата рисунка, създадена с толкова любов от малките пръстчета на детето ни… А повечето от нещата, за които се тревожим, никога не се случват, или, дори и да се случат, намират своето решение. За съжаление, разбираме това твърде късно. Колко по-красиво щяхме да изживяваме дните си, ако всеки от нас имаше по една такава кутийка за тежки мисли!
Защото истински важното е не да постигнем живот без проблеми, а да се радваме истински на живота въпреки проблемите…

Източник: Фейсбук

Материалът Кутията на татко (Притча) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Константина Георгиева е в свои води в мъжкия свят на мореплаването. Тя е на 31 години и е втори помощник-капитан на голям круизен кораб.

Половината част от годината прекосява морета и океани в компанията на екип от различни националности.

“Отговорностите на втория помощник-капитан са много сериозни, но когато обичаш това, което правиш, то е удоволствие“, споделя Константина.

В продължение на месеци тя е далеч от родината, защото пътува с лайнер в Карибско море, акостира на екзотичните острови там или където я отведат правилата на договора с престижна американска компания. Ежедневието е натоварено, работи по 10 часа на ден без почивка.

Корабът е 110 хил. тона, а тя отговаря за навигацията му, за сигурността на повече от 4 хил. пасажери, както и за някои екологични аспекти, свързани с дейността на лайнера. След края на всеки договор я чакат нейните близки и цели 3 месеца почивка в родната Варна. Често част от отпуска тя ползва за повишаване на квалификацията си. В началото на тази година ще има специална подготовка в Нидерландия, за която много се вълнува.

Намирайки призванието си, Константина знае, че ще мине през още много учене и тренировки, но има огромно желание. Дано стане първата жена капитан в компанията, за която работи от 4 години.

Константина разказва скромно за изминатия път, мечтае да има повече жени в сериозните морски професии. Да бъде втори помощник-капитан, не е нейната детска мечта. Тя е искала да се посвети на медицината. Дядо Костадин Добрев е работил много години като машинен боцман в компанията БМФ.

В нейните спомени остават всички морски истории, които той разказва – така случки от държавите, които е посетил, остават в съзнанието й.

Романтиката и приключенията се преплитат, тя си представя всички като приказни герои и не ги забравя години наред. Той отдавна не е между живите, но на Константина още липсват дългите им разговори. Жалко, че не може сега да види любимата си внучка в униформа с пагон.

Младата жена първо завършва “Международни икономически отношения“ в Икономическия университет във Варна. Още на втората година обаче усеща, че това не е нейното поле, но не се отказва. С времето усеща, че морската професия е това, което я привлича най-много, и постъпва във Висшето военноморско училище със специалност “Корабоводене“.

Вече знаех – тръгна ли веднъж, крачка назад няма

Първият ми стаж беше на ветроходната баркентина “Калиакра“, след което започнах в престижна японска компания на автомобиловози. Не беше лесно да я намеря, търсенето продължи дълго, много компании затваряха врата пред мен и любезно ми казваха: “Не взимаме жени за тази позиция“, спомня си младата жена. Мечтата на Константина е да отиде на круизен кораб, но не намира достатъчно информация. Затова в началото на кариерата си се качва на товарен кораб като кадет.

“Пътувах по целия свят – Бразилия, Аржентина, Япония, Европа – навсякъде“, допълва тя, предаде „24 часа“. Момичето и до ден-днешен е благодарно за предоставената възможност, а и Япония е била едно от местата, откъдето нейният дядо е тръгнал и до последно е мечтаел да се върне. Така завършва необходимия 12-месечен стаж, преди да получи правоспособност за вахтен помощник-капитан.

Не след дълго мечтата се сбъдва и след няколко интервюта за американската круизна компания тя заминава за САЩ, където се качва на огромния кораб от 110 хил. тона с 1180 души екипаж. След като натрупва опит, тя е промотирана за втори помощник-капитан.

Третият помощник отговаря за комуникацията, а вторият – за навигацията и управлението на кораба. Той изготвя маршрута съобразно метеорологичната обстановка, дълбочината на водата, приливно-отливните течения и указанията на капитана.

С други думи – Константина прави така, че 300-метровият кораб да пристигне безопасно до зададената дестинация. Поддържа навигационна вахта два пъти дневно по 4 часа всеки ден.

В последните години корабоплаването е силно фокусирано върху опазване на околната среда. Следователно допълнително задължение на втория помощник-капитан е техническото обезпечаване на дейностите, свързани с това.

“Отговорността е много голяма, но когато си наясно с правилата и процедурите, нещата са лесни“, уточнява Константина. Офицерският състав се радва на някои специални привилегии, една от тях е достъпът до всички зони на кораба.

Те могат и да слизат на брега, ако има достатъчно време за това. Константина вече не брои държавите, които е посетила. При първа възможност би желала да отиде до Австралия, Аляска, Бермуда и други вълнуващи дестинации по света, които все още не е виждала.

“Има място за нас – жените, в тази професия, тя не е свързана с тежък физически труд, а с голяма отговорност и динамика. Нужни са способност за бързо вземане на решения, воля и умения за работа в екип“, пояснява младият помощник-капитан. Въпреки че не е лесно да си далеч от близките, Константина вижда щастието като баланс – разбира се, ако имаш до себе си човек, който те разбира и те приема такъв, е лесно.

Мечтае да акостира круизен кораб на Морската гара във Варна, но той трябва да не е от най-големите, за да може да влезе в залива.

Константина е участвала в акции по спасяване на пасажери или колеги, които се нуждаят от спешна медицинска помощ. Това се налага понякога, въпреки че круизните кораби са оборудвани с високотехнологична медицинска апаратура и на борда им работят квалифицирани специалисти.

“В такива ситуации подхождаме към най-близкото пристанище или организираме хеликоптерна операция с цел спасяване на човешки живот. Аз лично съм участвала и съм горда, че всеки път успяваме да ги организираме бързо и ефективно.

Спомням си случай, когато се бяхме насочили към един красив остров, до който само нашите кораби имат достъп. Тогава един от пасажерите получи сериозни здравни усложнения. Бяхме далеч от бреговете на САЩ.

Капитанът нареди да се отправим към най-близкото пристанище, където бе възможно екип от специалисти да окажат помощ в такава ситуация. Корабът тръгна към Маями с възможно най-високата скорост.

Пристигнахме навреме, медицинските екипи чакаха на пристанището със специализиран транспорт и поеха пациента, след което потеглихме към нашата първоначална дестинация. Всички много се радваме на щастливите развръзки.

Трудно е човек, който не е бил в подобна ситуация, да усети чувството, когато разбереш, че всички усилия са увенчани с успех“, споделя варненката.

Случва се екипажът да окаже помощ на малки ветроходни кораби и рибарски лодки, попаднали в лоши метеорологични условия. Възхитително е, когато толкова добре подготвени хора организират спасителна акция да окажат помощ на бедстващи в морето.

Пасажерските кораби са избирани с приоритет, когато е необходима операция по оказване помощ на бедстващи плавателни съдове.

Извън работата Константина оценява красивите страни в професията си – гледките, които я зареждат, винаги нови, неповторими, изненадващи. Всеки изгрев, залез, облак в небето и играта на делфините пред носа на кораба са различни по своему.

Материалът Красива българка на 31 г. управлява круизен лайнер в Карибско море е публикуван за пръв път на Опознай България.

Инициатор е 61-годишният строител от гр.Ахелой Милчо Томов, който казва, че е родственик на сподвижника на Васил Левски от Габровския революционен комитет Петър Аладжата. Фондация “Ние, българите по света” поръчват изработката на паметника с лика на Апостола за българската имигрантска общност в Чикаго.

Скулптурата е дело на младите художници Христо Георгиев от гр.Поморие и Милен Каменов от гр.Враца. Сред инициаторите са Никола Масларски от гр. Разлог, благоевградчаните Пламен Бежански – „Газдата“, Драгомир Богданов и Станимир Динев, които са членове на най-старата и най-голяма българска организация зад граница, Македонската патриотична организация (МПО) е политическа организация, основана във Форт Уейн, САЩ през 1922 г. от емигранти от Егейска Македония.

Това е вторият паметник на Левски в САЩ. Другият се намира до българското посолство във Вашингтон. Младите футболисти на “Миньор” Чикаго също се възползваха от възможността да се включат в изграждането на бюст-паметника на Апостола на свободата – Васил Левски. Играчите на най-добрия български отбор събраха 500 долара и ги дариха за свещената българска кауза.

Никола Масларски от Разлог бе в групата, която откри паметника на 16 май. В социалните мрежи той и останалите членове на Фондация “Ние, българите по света” написаха:

“Голям ден бе 16-и Май в Чикаго. Ето първата причина. И го издигнахме, и стоеше толкова колосален, огромен и велик, че всички немеехме и се чувствахме толкова малки пред Него.

Нека да ги поздравим и да им кажем едно голямо „Браво“ и „Поклон“ и „Благодаря“ на такива истински родолюбци!

Материалът Браво! Българи родолюбци издигнаха паметник на Васил Левски в Чикаго! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Учените от университета в Лийдс са направили откритието чрез роботизирана подводница, изпратена да изследва дълбок канал, открит на дъното на морето. В канала се движила вода, подобно на река на сушата, но съдържанието й е много по-солено от тази на околната.

Подводната река, която на места достига дълбочина 35 м, има бързеи и водопади, приличащи на земните им еквиваленти. Тя тече само около 60 км, докато стигне до ръба на морския шелф и се влее в дълбокото море. Широчината на реката е приблизително 970 м, а скоростта на водата около 7,5 км/ч.
Подводната река, открита от д-р Парсънс и неговите колеги, произлиза от солената вода, преминаваща през Босфора от Средиземно в Черно море, където водата има по-ниско съдържание на сол.

Реката се образува в подобен обем именно поради срещата на много по-солената и тежка вода от Средиземно море с тази на Черно, обясняват учените. „Водата в каналите по дъното е по-плътна от околната, тъй като е по-солена и съдържа повече седименти“, обяснява д-р Дан Парсънс, шеф на открилия я екип. „Именно това й дава възможност да тече подобно на истинска река.“

Източник: Telegraph.co.uk

Половината от Водата в Черно Море идва от тайна подземна река. За нея не се шуми много, защото е толкова голяма, че в нея могат да преминават и подводници.
И за разлика от Босфора – над нея няма контрол.
В тази река има феномен – не важи закона на Кореолис и теченията и се завихрят на обратно – за разликата от цялата останала вода на планетата, която се завърта предсказуемо, в зависимост от това в кое кълбо се намира.

Петър Евтимов /фб пост/

Материалът Изумително: Огромна подводна река тече на дъното на Черно море е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Потомствен овцевъд съм. С отглеждане на овце се занимаваха баща ми, дядо, прадядовците. Навремето са стигали чак до Бяло море, където са пашували стадата през зимата“ споделя той и допълва, че е израснал сред животните и отглеждането им винаги го е привличало. Но ясно си дава сметка, че модерното животновъдство изисква инвестиции и нов опит, различен от традиционния. Затова стажува 9 месеца в немска ферма и 3 месеца във френска, разказва той пред „24Родопи“.

Необходимите пари за първоначалната инвестиция ги припечелва, работейки като аниматор и представител в луксозни курорти. Стартира работа в Египет през 2004 г., където прекарва 3 години и половина. След това работи по турските курорти и по Българското Черноморие. През зимните месеци се прибира на село, за да помага на двамата си братя, които се занимават с отглеждане на крави.

„Времето ми е разчетено до минута. Стоката е жива и се нуждае от мен. Не се интересува, че тракторът е развален и не можеш да докараш фураж или да изринеш обора“, споделя младият фермер. Той отчита, че не би се справил, ако породата, която отглежда, не е „Родопски цигай“.

Това е издръжлива порода, регистрирана при него като месодайна, но той не пропуска да издои по някой литър мляко за собствена консумация и за направата на готов продукт като кашкавал, сирене или кисело мляко.

Търси усилено младо семейство да работи за тях, но работници не се намират дори за 3000 лева заплата. „Професионалисти, трактористи, хора с капацитет и любов към животните“ пояснява характеристиките той и добавя: „Срамуват се младите от тази работа, а тя не е за възрастни“.

През малкото си свободно време помага на братята си в отглеждане на кравите. Най-голямото му предимство на пазара е, че стадото не само е отглеждано в Родопите, но е изхранвано с фураж, 75% от който е добит в района. Животновъдът поддържа над 250 декара ливади, от които произвежда сеното за стадото си.

„Билките, които има по нашите пасища и ливади, правят месото на родопските агнета неповторимо по вкус. Не може да ги сравняваш с животно, отгледано в полето“, убеден е той. Но според него крайният потребител оценява планинския продукт.

Материалът Предлагам работа. Давам 3000 лева заплата е публикуван за пръв път на Опознай България.

Оказва се, че дори негови братовчеди от родния му Сливен не знаят къде е погребан.

Умира през 2005 г. в пълно забвение след тежко боледуване. Никой от колегите му не разбира за страданията, през които преминава, а приживе забранява на близките си да споделят за болестта му, защото не търсел и не искал никакво съжаление.

Не е изпратен с почести, а близо две десетилетия след смъртта му дори интернет пространството, където има информация за всичко и всекиго, мълчи за него.

Навремето Кръстев влиза съвсем случайно в голямото кино, но оставя своята неповторима следа в него и в сърцата на българите. „Иван бе толкова убедителен на кастинга, че нито за момент не се поколебах да го поканя за ролята на Манол“, споделя режисьорът на „Време разделно“ Людмил Стайков.

За едноименния роман на Антон Дончев всичко отдавна е казано. За екранизацията му също.

През 2015 г. българите го определиха за филм на столетието. Филмовата творба се смята за връх на българското киноизкуство, достигнат чрез брилянтна режисьорска работа и актьорска интерпретация.

Малко известен факт е, че претенции за заснемане на филм по безсмъртния роман на Антон Дончев са имали известни международни кинокомпании непосредствено след публикуването на книгата в далечната 1964 г.

Нещо повече, култови актьори са били готвени за изпълнители на главните роли – Антъни Куин е трябвало да изиграе Манол, Лорънс Оливие – Караибрахим, а София Лорен – Севда. В крайна сметка ролите са взети от Иван Кръстев, Йосиф Сърчаджиев и Аня Пенчева.

Във филма Пенчева, в ролята на Севда, играе вдовица, влюбена в Манол. Преди кончината на Кръстев актьорите се събират само един-единствен път заедно в Родопите, точно на мястото, където са осъществени снимките през 1988 г.

Останалият в историята с образа на Манол артист прави роли и във филмите „Кмете, кмете“, „Нощна тарифа“, „Степни хора“, снима се в тв реклами, а след това се оттегля от сцената и години наред за него не се чува нищо.

Великият българин Иван Кръстев оставa завинаги на 64, покосен от коварна болест.

Материалът Манол от Време разделно умира в мъки и не знаят къде е погребан е публикуван за пръв път на Опознай България.