Градско момче, родено и живяло в столицата. Това е Пламен Иванчев. Логичното е да избягва мотиката, лопатата и теслата, но не.
В последните 2 години те са често в ръцете му, защото е превърнал в своя кауза възстановяването на едно село в близост до Павликени. “Като дете съм изкарал всичките си лета в село Караисен и помня дните, когато къщата ни беше като “Гераците”. Бавно хората изчезват, а не искам това да се случва”, казва Пламен и не се спира пред нищо, за да попречи на лошата тенденция. Ето 5 стъпки, които той е извървял в каузата си да запази жива общността на едно затихващо малко населено място:

1. Връща се към детството си и напуска държавната си работа

“Тази тенденция да замират селата ме натъжава. Сега в село Караисен закриват училището и така спира следващата вълна от деца”, казва Пламен Иванчев. Към селото го тегли детството му. Като малък е прекарвал всичките си лета там и има много спомени от безгрижното време, когато е бил заобиколен от приятели, с които все още се среща. “Знам, че сигурно звучи смешно мъж на моята възраст да се връща към детството си, но това е, което искам”, споделя 34-годишният Пламен, който поддържа социалния и културния живот в Караисен.

Той завършва икономика на транспорта в УНСС и допреди 2 години работи при омбудсмана на България. Напуска държавната служба, за да може да работи дистанционно с идеята да бъде повече време на село. Отива в маркетингова компания, която обаче бързо се разраства. Така първоначалният му план да стои извън столицата с компютъра частично пропада.

Сега отново му се налага да работи в офис.

След ремонта Пламен представя залата пред хората от Караисен.

“Много ме беше страх да рискувам и да напусна предишната си работа, а втората крачка не знам кога ще е”, допълва Иванчев.

2. Откупува театрална постановка за жителите на селото

За да се запази будно обществото в едно малко населено място, то има нужда от култура, твърди Пламен. Затова в средата на миналия юли той прави театрална постановка в селското читалище. “Хората, отдалечени от града, нямат възможност да гледат театър, а имат нужда. Затова се свързах с Драматичния куклен театър “Иван Радоев” в Плевен”, споделя Пламен, който купува постановката “Женитба” на Гогол със специалното участие на Николай Урумов.

Пламен дава 1000 лв. от джоба си, за да докара цялата трупа и декора за представлението. Така няколко дни преди това селото осъмва, облепено с плакати за културната вечер. Въпреки голямата реклама се пълни едва една трета от залата за 300 човека. За цена на билета Пламен определя 2 лв. и от самото начало е наясно, че няма да успее да си покрие разходите. “Цял камион с декори дойде. Артистите бяха изненадани колко голяма е залата на читалището, а за да гледат постановката, дойдоха и възрастни, и много млади хора”, пояснява Пламен.

3. Възстановява физкултурен салон в рушащото се училище

След театралната вечер Пламен влиза в сградата на старото училище в село Караисен. След кратък оглед започва да чисти бившия физкултурен салон. “Първоначално изглеждаше доста зле, но след като почистих основно, видях, че е доста запазен, макар да беше нужен ремонт”, разказва Пламен. Той решава да възстанови помещението, за да може всички жители на селото да го ползват. Този път са нужни повече средства. Трябва да се купят прозорци, врати, да се направи шпакловка и да се боядиса.

“Направих дарителска кампания за стария физкултурен салон в интернет, но нещата не се получиха. Тогава от благотворителното сдружение “1% Промяна” се свързаха с мен и представиха моята кауза”, разказва Иванчев. За месец се събират близо 6000 лв. за възстановяването на салона. Щом получава парите обаче, започва трудната част. “Трябваше да намеря човек, който да направи ремонта, да купя изгодно материали, но в крайна сметка след 2 месеца работа с много спънки залата е готова”, казва Пламен, който получава боята като дарение от строителна фирма.

4. Организира празник с тенис турнир

След като старият физкултурен салон е чисто нова зала, идва време да бъде открит празнично. На 14 юли Пламен представя новото помещение на съселяните си. Освен това организира турнир по тенис на маса и за втора поредна година кани театрална постановка в читалището. Този път без почти никаква реклама на своеобразния празник идват много повече хора от очакваното. “През деня презентирах свършената работа по бившия физкултурен салон. После имаше открит урок по капоейра. Дойде моят треньор, който показа движения на децата. Междувременно се състоя турнир по тенис на маса, който беше с награден фонд, а вечерта отново се игра театрална постановка. С нищожна реклама дойдоха толкова много хора, че ми свършиха билетите”, разказва Пламен. Тази година на сцената в читалището излизат млади актьори от Нов български университет.

5. Прави лого и сайт на селото

Пламен посвещава всяка свободна минута на село Караисен. “Щом се прибера от работа, се занимавам със сайта на селото”, споделя родолюбеца. Освен страница Иванчев е направил и лого, което е отпечатал на чаши и тениски. Също изследва историята на Караисен, за да създаде текст за него в “Уикипедия”.

Източник: 24 часа

Материалът ЗА ПРИМЕР! 34-годишен родолюбец реставрира училището в селото си, за да го възроди е публикуван за пръв път на Опознай България.

Верният път на Шеип: Един разговор за докторската професия, за болестите, изоставените села, изоставените ни баби и дядовци, животът им с болката, животът им със самотата.

Хиляди български лекари заминават в чужбина. Шеип Панев също тръгва, но вместо за Западна Европа поема към изоставените села на Северозападна България

Той се наема да лекува самотните възрастни хора, които сякаш са забравени от управляващите и народа – и всичко това, без да взима и стотинка, пише 365 Новини.

Ето и неговата история:

Баба Милка е вдигнала кръвното. Сигурно е от сапунените опери, които гледа всеки ден, казва тя. Споделя, че преживява някои от историите много емоционално, а други, които намира за примитивни, само я дразнят. Въпреки това не изключва телевизора. Високото кръвно може да се дължи и на факта, че не си пие редовно лекарствата.

„Трябва да си взимаш лекарствата по едно и също време – рано сутрин, а не късно след обяд, това е много важно“, съветва я Шеип Панев.

Съвсем скоро той ще се дипломира като лекар. Днес е пристигнал в село Лютиброд в Северозападна България на около 100 километра от столицата София. Тук преглежда малкото останали възрастни хора. Северозападна България е един от най-бедните региони в ЕС. Младите хора отдавна са напуснали селата и се прибират само по уикендите. По тези места хората виждат лекар само веднъж в месеца – но само лете. През зимните месеци всичко зависи от времето.

Шеип Панев е на 24 години и тази година му предстои дипломиране като студент в МА. Част е от програмата “Забавно лято, грижовна есен“ – проект на BCause и фондация „Направи добро Александровска“. Лекари от МА заедно със стажанти медици (стипендианти на „Готови за успех“) обикалят села в България, в които рядко стъпва лекар и преглеждат безвъзмездно жителите им. В родното село на Шеип за един ден са дошли на преглед 200 души, разказва ни той. Бавно и премерено. Така говори иначе усмихнатото момче срещу нас. Не иска да изпусне нещо или да обърка дори малък детайл. Въпреки, че му предстои дипломиране, пътят му като лекар една сега започва. И ни се струва, че е верен.

– Шеип. За първи път чувам това име. Откъде произлиза?

– Много хора го бъркат, казват го по всевъзможен начин – Шейп, някои Шийп. Лично аз не съм срещал друг човек с подобно име, освен дядо ми, който се е казвал така. Но не зная откъде идва. Не е турско, нито българско, проверявал съм. Може би най-близкото, до което съм стигал, е арабското Шуайб, което означава „показваш верния път“.

– Защо избра медицината?

– Аз съм от Абланица, едно голямо село близо до Гоце Делчев. Там има и гимназия, която съм завършил. Не е имало момент в живота ми, в който да съм се чудил какво ще работя един ден. Имал съм (и все още имам) интерес към историята. Дори освен медицина, кандидатствах и право, просто за да видя колко съм подготвен. Но никога не съм мислел, че ще правя това. Записах медицина.

– Никога ли не си съжалявал за избора си? Вече си на 24, а тепърва ще специализираш, де не говорим за тежките изпити и за една наистина не добре платена перспектива у нас.

– Мислел съм, че по много по-различен начин би се развил животът ми, особено като гледам мои съученици, които вече сменят втора-трета работа, някои имат семейства, осигуряват си жилище… Имам приятел, който завърши компютърни науки, с доста прилични доходи е, което при нас няма как да се случи. А аз още не съм завършил (усмихва се). Но никога не съм съжалявал за избора си.

– Заинтригува ме програмата, от която си част. Разкажи повече за нея.

Тя е съвместно на фондация BCause, където аз съм стипендиант по програмата „Готови за успех“ и фондация „Направи добро Александровска“. “Забавно лято, грижовна есен“ е името на инициативата. Идеята е при тези прегледи лекарите да са от МА, а студентите, които им помагат, да са стипендиантите медици от „Готови за успех“. Така за нас се осигурява и стаж, и опит.

– Как се организира подобно посещение?

– Когато се определят кои места ще бъдат посетени, там отиват представители на фондацията и се срещат с кмета. Казват му какви лекари имат на разположение и питат от какви специалисти има нужда населеното място. След това започва да се мисли за мястото, където могат да бъдат извършени тези прегледи, защото ортопедът и кардиологът например имат нужда от кушетка, фотьойл, а там няма много такива помещения – здравните служби са или малки, или полуразрушени. Най-често сме или в кметството, където ни освобождават помещения, или в училищата. Дори се натъкнах на част от едно кметство (там е била здравната служба), където времето сякаш е спряло. Не зная дали сте попадали на снимки от Припят след Чернобил – беше същото. Аптечката дори беше заредена, сякаш ще се ползва на другия ден, а не е пипана десетки години. Истински призрачно.

– Как хората в малките села разбират за вас? Това най-вероятно са възрастни хора, които нямат ФБ или нещо подобно.

– Средната възраст на пациентите ни е 70 години, въпреки че никого не сме връщали. Задачата се падаше на самото кметство. Те правят на обикновени листове надписи къде и кога ще идват лекари или пък представителите на фондацията носят плакати с информация кога, къде и какви лекари ще идват и с изричната информация, че прегледите са безплатни, за да може хората да нямат притеснения и да дойдат колкото се може повече от тези, които имат нужда. И въпреки това няколко пъти идваха хора с направление. Други пък след прегледа питаха колко струва, притесняват се. Въпреки ниските си доходи, питаха, искаха да платят за прегледа.

– От какво страдат най-често тези хора?

– Възрастните хора страдат от самотата, от липсата на внимание. Но иначе, както навсякъде по света, на тази възраст най-разпространени са заболяванията на сърдечно-съдовата система, ендокринологичните, включвам и диабета, и заболяванията на щитовидната жлеза. Често хората имат нужда и от офталмологичен преглед, тъй като това е една по-тясна специалност и в малките населени места или няма такъв лекар, или лекарят е само един.

– И как се решава този проблем? Все пак това да виждаш е важно нещо, дори и да не работиш на компютър.

– Или изобщо нямат очила, или носят някакви, които отдавна не отговарят на техния диоптър. Но те са намерили решение и си купуват очила от магазините “Всичко по 1 лев”. Отиват там, пробват и ако виждат по-добре, ги взимат.

– Това не е много добре за очите, нали?

– Разбира се, има значение какво е междузеничното разстояние и много други неща, които не могат да се определят само с мерене на очила. Но така е най-евтино, бързо и лесно за тях. Така са намерили решение на този проблем. Лекарят, кметът и попът – това са били най-важните хора в селото едно време. Вече лекари в селата обаче няма. Какво правят хората, като ги заболи нещо?

На местата, в които бяхме, повечето хора са с много висок праг на търпимост на болка. Когато ги боли нещо, те просто си казват: „Ще ми мине“. Високото кръвно за тях не е болест, не е непоносима болка, обикновено не им пречи на ежедневните дейности и не му обръщат внимание. Същото е и с диабета. Много хора над 70-годишна възраст за първи път на тези прегледи разбраха, че имат диабет. Търпят и чак когато започне силно да ги боли или да им пречи на ежедневната дейност, търсят медицинска помощ. За спешни състояния се обаждат на Спешна помощ, с хроничните просто си живеят.

Материалът Млад лекар обикаля безплатно селата и лекува забравени от всички баби и дядовци е публикуван за пръв път на Опознай България.

Константина Георгиева е в свои води в мъжкия свят на мореплаването. Тя е на 31 години и е втори помощник-капитан на голям круизен кораб.

Половината част от годината прекосява морета и океани в компанията на екип от различни националности.

“Отговорностите на втория помощник-капитан са много сериозни, но когато обичаш това, което правиш, то е удоволствие“, споделя Константина.

В продължение на месеци тя е далеч от родината, защото пътува с лайнер в Карибско море, акостира на екзотичните острови там или където я отведат правилата на договора с престижна американска компания. Ежедневието е натоварено, работи по 10 часа на ден без почивка.

Корабът е 110 хил. тона, а тя отговаря за навигацията му, за сигурността на повече от 4 хил. пасажери, както и за някои екологични аспекти, свързани с дейността на лайнера. След края на всеки договор я чакат нейните близки и цели 3 месеца почивка в родната Варна. Често част от отпуска тя ползва за повишаване на квалификацията си. В началото на тази година ще има специална подготовка в Нидерландия, за която много се вълнува.

Намирайки призванието си, Константина знае, че ще мине през още много учене и тренировки, но има огромно желание. Дано стане първата жена капитан в компанията, за която работи от 4 години.

Константина разказва скромно за изминатия път, мечтае да има повече жени в сериозните морски професии. Да бъде втори помощник-капитан, не е нейната детска мечта. Тя е искала да се посвети на медицината. Дядо Костадин Добрев е работил много години като машинен боцман в компанията БМФ.

В нейните спомени остават всички морски истории, които той разказва – така случки от държавите, които е посетил, остават в съзнанието й.

Романтиката и приключенията се преплитат, тя си представя всички като приказни герои и не ги забравя години наред. Той отдавна не е между живите, но на Константина още липсват дългите им разговори. Жалко, че не може сега да види любимата си внучка в униформа с пагон.

Младата жена първо завършва “Международни икономически отношения“ в Икономическия университет във Варна. Още на втората година обаче усеща, че това не е нейното поле, но не се отказва. С времето усеща, че морската професия е това, което я привлича най-много, и постъпва във Висшето военноморско училище със специалност “Корабоводене“.

Вече знаех – тръгна ли веднъж, крачка назад няма

Първият ми стаж беше на ветроходната баркентина “Калиакра“, след което започнах в престижна японска компания на автомобиловози. Не беше лесно да я намеря, търсенето продължи дълго, много компании затваряха врата пред мен и любезно ми казваха: “Не взимаме жени за тази позиция“, спомня си младата жена. Мечтата на Константина е да отиде на круизен кораб, но не намира достатъчно информация. Затова в началото на кариерата си се качва на товарен кораб като кадет.

“Пътувах по целия свят – Бразилия, Аржентина, Япония, Европа – навсякъде“, допълва тя, предаде „24 часа“. Момичето и до ден-днешен е благодарно за предоставената възможност, а и Япония е била едно от местата, откъдето нейният дядо е тръгнал и до последно е мечтаел да се върне. Така завършва необходимия 12-месечен стаж, преди да получи правоспособност за вахтен помощник-капитан.

Не след дълго мечтата се сбъдва и след няколко интервюта за американската круизна компания тя заминава за САЩ, където се качва на огромния кораб от 110 хил. тона с 1180 души екипаж. След като натрупва опит, тя е промотирана за втори помощник-капитан.

Третият помощник отговаря за комуникацията, а вторият – за навигацията и управлението на кораба. Той изготвя маршрута съобразно метеорологичната обстановка, дълбочината на водата, приливно-отливните течения и указанията на капитана.

С други думи – Константина прави така, че 300-метровият кораб да пристигне безопасно до зададената дестинация. Поддържа навигационна вахта два пъти дневно по 4 часа всеки ден.

В последните години корабоплаването е силно фокусирано върху опазване на околната среда. Следователно допълнително задължение на втория помощник-капитан е техническото обезпечаване на дейностите, свързани с това.

“Отговорността е много голяма, но когато си наясно с правилата и процедурите, нещата са лесни“, уточнява Константина. Офицерският състав се радва на някои специални привилегии, една от тях е достъпът до всички зони на кораба.

Те могат и да слизат на брега, ако има достатъчно време за това. Константина вече не брои държавите, които е посетила. При първа възможност би желала да отиде до Австралия, Аляска, Бермуда и други вълнуващи дестинации по света, които все още не е виждала.

“Има място за нас – жените, в тази професия, тя не е свързана с тежък физически труд, а с голяма отговорност и динамика. Нужни са способност за бързо вземане на решения, воля и умения за работа в екип“, пояснява младият помощник-капитан. Въпреки че не е лесно да си далеч от близките, Константина вижда щастието като баланс – разбира се, ако имаш до себе си човек, който те разбира и те приема такъв, е лесно.

Мечтае да акостира круизен кораб на Морската гара във Варна, но той трябва да не е от най-големите, за да може да влезе в залива.

Константина е участвала в акции по спасяване на пасажери или колеги, които се нуждаят от спешна медицинска помощ. Това се налага понякога, въпреки че круизните кораби са оборудвани с високотехнологична медицинска апаратура и на борда им работят квалифицирани специалисти.

“В такива ситуации подхождаме към най-близкото пристанище или организираме хеликоптерна операция с цел спасяване на човешки живот. Аз лично съм участвала и съм горда, че всеки път успяваме да ги организираме бързо и ефективно.

Спомням си случай, когато се бяхме насочили към един красив остров, до който само нашите кораби имат достъп. Тогава един от пасажерите получи сериозни здравни усложнения. Бяхме далеч от бреговете на САЩ.

Капитанът нареди да се отправим към най-близкото пристанище, където бе възможно екип от специалисти да окажат помощ в такава ситуация. Корабът тръгна към Маями с възможно най-високата скорост.

Пристигнахме навреме, медицинските екипи чакаха на пристанището със специализиран транспорт и поеха пациента, след което потеглихме към нашата първоначална дестинация. Всички много се радваме на щастливите развръзки.

Трудно е човек, който не е бил в подобна ситуация, да усети чувството, когато разбереш, че всички усилия са увенчани с успех“, споделя варненката.

Случва се екипажът да окаже помощ на малки ветроходни кораби и рибарски лодки, попаднали в лоши метеорологични условия. Възхитително е, когато толкова добре подготвени хора организират спасителна акция да окажат помощ на бедстващи в морето.

Пасажерските кораби са избирани с приоритет, когато е необходима операция по оказване помощ на бедстващи плавателни съдове.

Извън работата Константина оценява красивите страни в професията си – гледките, които я зареждат, винаги нови, неповторими, изненадващи. Всеки изгрев, залез, облак в небето и играта на делфините пред носа на кораба са различни по своему.

Материалът Красива българка на 31 г. управлява круизен лайнер в Карибско море е публикуван за пръв път на Опознай България.

Инициатор е 61-годишният строител от гр.Ахелой Милчо Томов, който казва, че е родственик на сподвижника на Васил Левски от Габровския революционен комитет Петър Аладжата. Фондация “Ние, българите по света” поръчват изработката на паметника с лика на Апостола за българската имигрантска общност в Чикаго.

Скулптурата е дело на младите художници Христо Георгиев от гр.Поморие и Милен Каменов от гр.Враца. Сред инициаторите са Никола Масларски от гр. Разлог, благоевградчаните Пламен Бежански – „Газдата“, Драгомир Богданов и Станимир Динев, които са членове на най-старата и най-голяма българска организация зад граница, Македонската патриотична организация (МПО) е политическа организация, основана във Форт Уейн, САЩ през 1922 г. от емигранти от Егейска Македония.

Това е вторият паметник на Левски в САЩ. Другият се намира до българското посолство във Вашингтон. Младите футболисти на “Миньор” Чикаго също се възползваха от възможността да се включат в изграждането на бюст-паметника на Апостола на свободата – Васил Левски. Играчите на най-добрия български отбор събраха 500 долара и ги дариха за свещената българска кауза.

Никола Масларски от Разлог бе в групата, която откри паметника на 16 май. В социалните мрежи той и останалите членове на Фондация “Ние, българите по света” написаха:

“Голям ден бе 16-и Май в Чикаго. Ето първата причина. И го издигнахме, и стоеше толкова колосален, огромен и велик, че всички немеехме и се чувствахме толкова малки пред Него.

Нека да ги поздравим и да им кажем едно голямо „Браво“ и „Поклон“ и „Благодаря“ на такива истински родолюбци!

Материалът Браво! Българи родолюбци издигнаха паметник на Васил Левски в Чикаго! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Повечето от вас – едва ли. Не е като Тита или Сузанита.
НУРГЮЛ САЛИМОВА е Детето-Чудо на Българския шах. И вече е с най-високата шахматна степен – „Гросмайстор за мъже”. След изключително силното си представяне на международния шахматен турнир в Белград 16-годишната българка е със завидния ЕЛО коефициент от 2416 точки.

Родена на 2 юни (ех, че символично!) 2003 година в село Крепча, област Търговище. Играе шах от четири годишна. С дядо си. На шест вече взима участие в турнири. В интервю за Българско национално радио споделя: „Ако съм прекалено уморена, си давам един почивен ден в седмицата. Но дори да е почивен ден, не минава без шах – пак разглеждам партии или решавам тактики.

Да, трудно е, защото след училище веднага започвам да тренирам, понякога нямам време да хапна даже. Свършвам към девет. Нямам много време за учене. Пиша си домашните, ако имам важен урок, гледам да го науча и става доста късно. И за съжаление, сутринта винаги съм изморена. Но вярвам, че някой ден всичкото това усилие ще си заслужава.” Убедена е, че …„Успехите се Постигат с Много Труд и Постоянство.”

взето от интернет.

Материалът Нюргюл Салимова: Детето-Чудо на Българския шах изуми света е публикуван за пръв път на Опознай България.

Името й е Мария Атанасова и тя е първата жена в гражданската авиация на България. Случаят предизвиква толкова голям интерес, че българското посолство организира специална обиколка над Лондон за журналисти, които искат да се уверят, че българката наистина пилотира самолета.

Мария Атанасова е първата българка граждански пилот, както и първата жена командир на самолет тежък тип в света.

Приземявала се е при всякакви условия – само с един работещ двигател, в сняг, мъгла и буря. Била е известна като жена с изключително самообладание!
Пенсионират я внезапно и без предупреждение, а държавата моментално забравя за нея. Умира сама в далечно родопско село, без да се е качвала на самолет от 26 години.

Дълбок поклон !

Материалът Българка е първата жена пилот в историята на летище Хийтроу, приземила пътнически самолет в гъстата мъгла през 1965г. е публикуван за пръв път на Опознай България.

Раждането на бебето дало възможност на семейството да съхранят стволови клетки от пъпната връв в тъканна банка. Избор, който родителите направили, за да застраховат здравето на петте си деца.

35-годишната Евгения и 33-годишният Пламен Стефанови имали план веднага след сватбата да увеличат семейството си с 3 деца за три години. Били толкова конкретни в желанието си, че знаели дори какъв пол искат да бъдат децата – момчета. Но с реализирането на първоначалния план за многодетно семейство, родителите установили, че то може да бъде още по-голямо. Така новороденият пети син Стефан има четирима братя – на 5, 6, 8 и 9 години.

„Голямото семейство калява“, счита майката Евгения. Според нея големият брой деца растат с усещането за споделеност и без никаква следа от егоизъм. „Най-трудно се гледа 1 дете. Идването на второто е най-големият шок за семейството. След това има само радост. Трудно е, изисква се голяма организация, но децата растат в игри и любов“, разказва многодетната майка.

Грижата за Стефан също е планирана в график. Всеки от семейството ще има своите ангажименти към бебето и така никой няма да се чувства изолиран от този вълнуващ етап от появата на новия член на семейството.

Материалът 35-годишна българка роди пето дете – всичките са момчета е публикуван за пръв път на Опознай България.

Ивайла Василева споделя, че е земеделец по призвание и от три години се радва на ароматните полета край Полски Сеновец

ИВАЙЛА ВАСИЛЕВА ПО ОБРАЗОВЕНИЕ Е ЮРИСТ, НО ЗАСЕГА Е ЗАРЯЗАЛА ПРАВОТО, ЗА ДА ОТГЛЕЖДА 60 ДКА ЛАВАНДУЛА КРАЙ РОДНОТО СИ СЕЛО ПОЛСКИ СЕНОВЕЦ. Обяснява това с факта, че по призвание е земеделски производител. Завършила е право във Варна и е работила по специалността си известно време. През 2017 г. решава да започне собствен бизнес, в който да вложи цялата си енергия, амбиция и желание за развитие.

Младата правистка започва със засаждането на 40 декара лавандулови насаждения. Земите са семейни и се намират в землището на Полски Сеновец. Ивайла обяснява, че е била много важна предварителната подготовка на почвата и осигуряването на качествен посадъчен материал. Доверява се на ИРЕМК в Казанлък и залага на сортовете „Севтополис” и „Юбилейна”. През 2018 г. увеличава насажденията с още 20 декара. Закупува техника за механизирана обработка на растенията и за прибирането на продукцията.

„Прибирането на реколтата започва в края на юни, когато времето е най-горещо, тихо и слънчево, в горещата част на деня, в диапазона от 10 до 16 часа. Необходимо е лавандуловият цвят максимално бързо да се извози до дестилерия за извличане на лавандулово масло…”, разказва земеделката. При отглеждането на лавандуловите насаждения тя използва единствено органични торове и препарати. Нехимична е и борбата с плевели, като се извършват около 4 – 5 механични междуредови обработки и около три обработки вътре в самите редове. Помага й семейството, на което е много благодарна и признателна. Наясно е със земеделието и защото баща й Пламен Василев е председател на земеделската кооперация в селото. За начинанието помагат сестра й Нели и племенникът Никола, който все още е единственото дете в семейството.

ЗАЩО ТОЧНО ЛАВАНДУЛА?

Ивайла Василева решава да се занимава точно с лавандулови насаждения, защото иска да избяга от традиционните и добре познати за района култури. Лавандулата сама по себе си е не само диво, красиво, ароматно растение, но и лечебно. Лавандуловото масло намира широко приложение в парфюмерията, фармацията, козметиката. Познато е и като инсектицидно средство срещу комари, дрешен молец и др. Използва се и като подправка за кулинарна употреба. Лавандулата е трайно насаждение, най-висока продуктивност има до 9 – 10 години.

Ивайла е неомъжена и е вече на 35 г., играе народни танци, обича разходки сред природата и срещи с приятели. Следва мечтата си да създаде собствена марка козметичен продукт, като крем или парфюм, който да реализира на пазара. В същото време се зарича, че няма намерение завинаги да се отказва от правото, и смята да стане адвокат.

С усмивка Ивайла добавя, че нейните полета, преди да бъдат ожънати, са били ползвани за много прекрасни фотосесии, защото са единствени в района. Юристката земеделка скромно казва още, че сега са ожънати около 35 тона от двете полета, а реколтата в момента е в дестилерията в Казанлък и чака добра цена, която тази година е доста по-малка от предишни години…

Нели СУКОВА, вестник: Борба

Материалът Юристка заряза правото, за да отглежда 60 дка лавандула на село е публикуван за пръв път на Опознай България.

Стипендията е осигурена от BulRA, със съдействието на ASSIST и HMC. В есето си младия българин разказва за себе си и за житейския си опит до този момент. Историята на Калоян Първанов от Монтана е изпълнена с интересни случки, които карат човек да се замисли за това, което може да направи за себе си и другите.

Есето разказва за пътя на един млад човек към себепознанието и откриването на призвание. Той разказва за спортните си успехи в сферата на плуването, футбола и шаха, но споделя, че оставя спорта за хоби, защото усеща, че това не е неговия път.

По думите на момчето намирането на призвание започва, когато със свои съученици посещава дом за деца с умствени увреждания в Монтана. Посещението им е имало за цел да накарат децата да се почувстват по-близо до природата.
Оказва се, че децата в дома се радват много на посещението и учениците правят няколко такива, след които авторът на есето се убеждава, че иска да се занимава с дейност, която да помага на хората.

След това момчето се запознава отблизо с работата на майка си, която е медицинска сестра и баща си, който е зъболекар и осъзнава, че те полагат много грижи за хората.
Така се ражда мечтата му да стане доктор по медицина. Причината да опише всичките си преживявания в есе е желанието му да спечели стипендията, за да може да получи висококачествено образование и да започне да практикува професията, която ще му донесе удовлетворение и чрез която ще помага на хората.

Материалът Българче спечели $115 000 с есето си! Ето вдъхновяващата му история е публикуван за пръв път на Опознай България.

В това разломно и вулгарно време днес, когато живеем сред пошли хора, с прах в душите и прах по нозете, с хищния цинизъм на вечно незадоволени консуматори, искам да разкажа за един урок по човечност.

Струва ми се неприлично и смущаващо децата ни да знаят коя е Ким Кардашиян, а да не знаят кой е д-р Стефан Черкезов. Струва ми се нездравословно и тревожно, отвсякъде да ни залива опростачване, претенциозна наглост и самодоволна посредственост.

Но искам да вярвам, че нашите “бели каузи”, добродетели и човеците… са живи и днес… и може би духовността не иска да умира?

Всяка година на този ден, докато съм жива, ще разказвам тази история.

Искам дъщеря ми да знае за подвига на д-р Стефан Черкезов.

Искам децата на брат ми да знаят за подвига на д-р Стефан Черкезов.

Той спасява 47 души от пламъците на горящ автобус.

На следващият ден умира от тежките изгаряния в болницата в Горна Оряховица.

15 август

Винаги на тази дата за мен Земята се отклонява от оста си и аз не успявам да се наглася заедно с нея.

Винаги, когато разказвам тази история ми се вие свят, вълнувам се и се разплаквам.

От преклонение и възхищение пред човешката самоотверженост.

Хващаме се за ръце и заедно с моя съпруг Валентин, родом от Велико Търново, водим децата там, в Търново, в многопрофилната областна болница.

Тя носи името на д-р Стефан Черкезов.

Стоим с часове пред паметника и си говорим.

За стойността на живота и саможертвата на хора, обрекли себе си в името на другите.

В тази болница татко Митко, д-р Димитър Маринов, бащата на Вальо, моят свекър, 30 години е бил ръководител на отделението по педиатрия.

Поклон!

На този свят наистина има хора с невероятна храброст и съзнание за дълг.

В късния следобед на 15 август 1963 година 26-годишният тогава д-р Стефан Черкезов се връща от служебна командировка в Горна Оряховица. Той е лекар в търновското село Стрелец. Започва лекарската си практика само 8 месеца по-рано – през януари 1963 г.

Д-р Черкезов се качва в автобус, пълен с хора. Командировката е окръжно съвещание. Могъл е да пътува със служебна кола, но отстъпва мястото си на една колежка. Тази колежка е д-р Лиляна Маринова, мама Лили, която е майката на Вальо, моята свекърва и бабата на дъщеря ни – Лили.

А самият д-р Черкезов се качва в автобуса.

На излизане от Горна Оряховица автобусът се блъска в камион. Избухва в пламъци.

Д-р Черкезов пътува прав на стъпалата. Изхвърлен е от взривната вълна навън, в канавката. Няма му нищо, но веднага без колебание се връща, влиза в огнения ад и започва да вади горящите хора.

Пламва косата му.

Гаси я с ръце.

И продължава да спасява хората.

Облечен е в бяла найлонова риза.

Тя се стапя по тялото му.

Причинява дълбоки обширни изгаряния.

Изважда навън десетки пътници – 30 или 40.

Пристигат линейките от Велико Търново и Горна Оряховица.

И той – най-пострадалият! – започва да пренася другите пострадали с носилки до тях. Отказва да се качи в линейката, въпреки че кожата му виси на парцали.

Остава сам.

Тръгва под жаркото слънце пеш към близкия град – Горна Оряховица.

По пътя го пресреща последната линейка и го транспортира в болницата.

Пристига в хирургичното отделение.

Отпраща обаче втурналите се към него лекари с безсмъртните по своето себеотрицание и героизъм думи:

– Колеги, оставете ме, аз и без това ще умра. Обречен съм.

Грижете се за другите пациенти!

Рано сутринта на другия ден, 16 август, издъхва в адски мъки и пълно съзнание. Край леглото ридае младата му съпруга Лидия.

Последните думи на д-р Черкезов към нея също са изумителни със своя самопожертвувателен романтизъм:

– Кажи на татко, че не изхарчи напразно парите си, за да ме изучи.

И нека бъде горд с мен – държах се като истински лекар!

По време на катастрофата съпругата Лидия Черкезова е 23-годишна. Занимава се със счетоводство.

Двамата със Стефан имат момиченце на 7 месеца.

След инцидента здравният министър Ангел Тодоров предлага на Лидия да следва медицина без приемен изпит. Тя приема. Завършва и става доцент по социална медицина. Дъщеричката им Антония е отгледана от баба си и дядо си.

После и тя става лекар. Има специалност „Уши, нос, гърло“.

Живее и работи в Германия.

Доц. Черкезова е споделяла, че нито един от спасените от баща й хора не ги е потърсил впоследствие.

И никой от техните наследници не почита паметта на съпруга й заедно с нея.

През 2005 г. датата 15 август, съвпадаща с големия християнски празник Успение на Пресвета Богородица, е обявена за Национален ден на спасението.

Когато си тръгвахме от болницата, Наско, на брат ми детето, което живее в Щатите, каза:

– Ще разкажа на моите приятели в Лос Анджелис за д-р Стефан Черкезов.

Честит празник, мили хора.

Бъдете добри и окрилени от необятната любов на Вашите майки!

Нека Света Богородица ни пази и закриля.

Хора… И без да сме обречени можем да се грижим за другите.

С любов.

“Трагедията на живота не е смъртта, а онова, което позволяваме да умре в нас, докато сме още живи.”

Норман Казънс

Д-р Неделя Щонова

Материалът Д-р Неделя Щонова: Докато съм жива, ще разказвам историята за подвига на Д-р Неделя Щонова! е публикуван за пръв път на Опознай България.