„ДА СИ ДОЙДАТ ВСИЧКИ ХОРА“ – ЕДИН СЕЛСКИ РАЗКАЗ
Преди да разчупи хляба, дядо казваше: „Чакайте да седнат всички.“
С господен жест той го разделяше по равно и вечерята беше сладка не само от общия, изтръгнат с мъка от земята залък, но и от присъствието на челядта: синовете, снахите, внуците – непоклатимата домашна вселена.
Той остарява достолепен, сигурен – до него е татко, до татко – ние.
И когато ставаше късно, в очакване на дядо или татко – къде се забавиха, на нивата или по кръчмите? – майка или баба ще рече:
– Хайде, деца, сядайте да вечеряте.
– Да си дойдат всички хора – отвръщах аз.
В кухнята бе топло. Котлето къкреше на огъня. В него нещо все се вареше за утре. Димът се изнизваше през камината, притърчаваха мързеливо мухи, майка и баба разговаряха за свършената или предстоящата работа, за някого от село, какво направил, какво рекъл, или ни разказваха приказки, населени с върколаци, караконджовци, самодиви и вещици, с вълци и мечки, със зли жени и немилостиви мащехи.
…“И тогава детето заплакало: Божичко, помогни ми, божичко! Върни ми моята майчица. А майката го не чува, превърната в камък.“
С брат ми се притискахме един в друг, страхувахме се да погледнем навън, където равно и потискащо се разливаше мракът, толкова плътен, че сякаш ще натисне стъклата, ще ги огъне и ще ги спука. Не смеехме да излезем и се молехме по-скоро да се върнат мъжете. И винаги към края се чуваха стъпки, сигурни, здрави, твърди. Усещахме ги още отдалече, от улицата, през стените и мрака – това е дядо, това е татко, защото човек винаги разпознава стъпките на своите близки.
И те влизаха – леко усмихнати, задържаха се за малко на вратата, прекрачваха.
– Хайде, бе, къде скитате, децата огладняха, доспа им се.
И изведнъж ставаше мирно и тихо, страхът изчезваше, жените шетаха насам-натам, растяха топлината и пламъкът на огнището.
Майка ни отнасяше да спим. Баба оставаше да прибере. На сутринта слънцето не можеше да не изгрее.
автор /неизвестен/
