“Заедно с нашето пристигане аз забележих, че идат по брега на езерото десетина селски деца с торбички през рамо. Попитах какви са тия деца и получих отговор, че това са мънастирските ученици от околните албански села; те дохождат в мънастирското училище да се учат на книга.
– На какъв език им се предава? Попитах.
– На гръцки? ми отговориха.
– Е говорят ли те гръцкия език?
– Не, и дума не разбират.
– Е добре, как се споразумява с тях учителя?
– По български.
По-после се запознах със священника, който служеше и за манастирски учител. Той беше гъркоманин от Охрид. По причина че не говореше по арнаутски, той си служеше с българския език, за да разправя гръцката книга на албанските деца, които говореха и по български.
Оригинално преподавание, нели?“
Шопов, Атанас. Из живота и положението на българите във вилаетите. Пловдив, 1893, с. 318.
