Днес ще ви разкажа за един от последните живи родопчани, които си спомнят преминаването на немските и руските войски през Родопите по време на Втората световна война. Спомня си ТКЗС-тата, спомня си стотиците жители на родопските села, спомня си легенди, разказани му от бабите и дядовците му.
Това е бай Анастас (бай Тасо), роден в началото на 30-те години на миналия век в село Джурково. Вече близо 90 години той живее в това село, помни неговите истории, а връстниците му в района на община Лъки са останали една шепа. Понякога сълза се търкулва по бузата му, говорейки с умиление за починалата си съпруга и една от двете му дъщери, понякога говори с омраза за самотата, която е обгърнала ежедневието му, както скреба обгръща и задушава плодоносно дърво.
Въпреки всичко, бай Тасо е невероятен оптимист и човек, който е пример за това, как всеки земен ден трябва да се изживява пълноценно. Създал е истински рай в градината си, лачената му жигула винаги е в образцово състояние, а с нея той ходи на минерални бани, на море, на пазар, на разходка или просто пътешества. Годините не му тежат, тежи му самотата, но и на това е намерил „колая“. Всеки ден е в хоремага на Джурково, където пийва с мярка любимата си мента, говори с хората, любопитства, разказва…
Завали ли дебел сняг, до горната част на селото водят само едни стъпки – стъпките на бай Тасо. Няма зима, която да го уплаши, няма работа, която да го затрудни, няма препятствие, през което да не може да премине.
Само самотата… Тая пуста самота….
автор: Ивайло Мирчев-Екскурзовод
