Градоначалникът искал обяснение защо синът му има слаб по български език. Вижте какъв бил отговорът на даскалът писател
Една доста интересна и поучителна история разказва в брой 321 от януари 1938 г. на вестник „Казанлъшка искра“ Стефан Ат. Шопов. Случката се развива през 1898 – 1899 г., когато той още е ученик във втори курс на Казанлъшкото педагогическо училище, пише десант.нет.
По онова време в него, по думите му, „се подготвят народни учители за отделенията в села и градове“. В тези години там идва да преподава не кой да е, а самият Антон Страшимиров, който замества учителят по литература Климент Карагюлев.
„Докато Карагюлев беше слаб, нервен и прозаичен, Страшимиров – тогава едва 27-годишен, беше буен младеж с гъста настръхнала коса, остра клиновидна брада, розово лице, остър проницателен поглед и с винаги готова усмивка на учтив, възпитан и с чувствителна душа човек“ – разказва в спомените си Шопов.
В училището писателят моментално разкрива литературен кръжок, в който проповядва на учениците си след политическото си освобождение
да се борят за „духовното освобождение на народа“.
По това време управляват национал-либералите – с терор, побои и арести, а изборите се провеждат с насилия, разкрива в спомените си някогашният възпитаник на педагогическото училище.
Христо Силянов, София Милановска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904
„Голям мрак е долу. Не може вече с каква да е искра, свещ или лампа да се пръсне този мрак. Трябват големи лампи – слънца! Всеки от вас трябва да стане такава голяма лампа. А за това са нужни три неща: много знания, силно чувство на обич към народа и желание да го просветите“ – преподава учителят, чиито думи огряват и кацат като „огнени птици“ в душите на неговите ученици.
Преди да дойде в Казанлък, Страшимиров даскалува в Поповско, Варненско и из Странджа планина. И както коментира неговият възпитаник, „там той бе видял мрака и душевната нищета на нашия селянин“. Та затуй ненавиждал всички, които използвали невежеството на масите, за да правят кариера или да трупат богатства.
И така, един ден Страшимиров среща на площада в града на розите кмета на Казанлък, който го спира с думите: „Извинете, г-н Страшимиров, но вие сте писали слаб по български език на моя син “.
„Писал съм му колкото заслужава“ – отвръща писателят.
Но облеченият във власт баща продължава с думите: „А как досега не е заслужавал слаб и тъкмо при вас получава такава оценка? Вашето поведение ми е известно и тъкмо то ме кара да се съмнявам в справедливостта на оценката ви“.
Страшимиров обаче не му остава длъжен: „Какво е поведението ми не съм длъжен да давам отчет на Вас“ – избухва той и разправията завършва с една звучна плесница по бузата на кмета.
Докато клюката се разнесе из града, Антон Страшимиров скоропостижно телеграфически бива уволнен и напуска Казанлък.
Ала за своите ученици, на които макар и за кратко е преподавал, той завинаги остава любим учител по литература. С изключение на кметския син, разбира се.
